Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 82 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Sianaa (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сандра Браун.Свидетелката

Редактор: Сергей Райков

ИК „Коала“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Глава дванадесета

От нетърпение за предстоящото събитие Гиб пристигна преди изгрев-слънце. Кендъл изскочи на мразовития сутрешен въздух. Дъхът им правеше облачета пара докато се качиха в кабината на пикапа на Гиб. Треперещата Кендъл мушна облечените си в ръкавици ръце в ръкавите на палтото, опитвайки се да ги стопли.

Мат я притисна към себе си.

— Студено?

— Малко. Но ще се стопля. — Молила се беше да участва. Сега не трябваше да хленчи.

— Преди да стегне зимата, щом почне да застудява, се заемаме с прасетата — обясни й Гиб, докато насочваше колата надолу по алеята. — Иначе месото ще се развали.

— Логично е.

— Традиция! Угояваме ги цяло лято с царевица.

— Вие?

— Не самите ние — обясни Мат. — Фермерът, който ги отглежда за нас в стопанството си.

— Разбирам.

— Шунката, която ядохме на сватбата е от едно от нашите прасета — обяви Мат гордо.

— Не разбрах, че съм яла семеен приятел — усмихна се тя отвратено.

Двамата с Гиб се разсмяха. Мат каза:

— Да не мислиш, че месото се произвежда в чистите вакуумирани пакети, в които го купуваш в магазина?

— Предпочитам да не мисля по този начин.

— Сигурна ли си, че не си като онези госпожици от големите градове?

Думите му й припомниха казаното за нея от братята Крук и също така, че днес бе планирано прехвърлянето на Били Джо в Колумбия. Сега той бе вече нагъл смутител на реда с доста трески за дялане. Освен това бе заявил ясно, че ще се съпротивлява на анализите. Тя се страхуваше, че резултатите от „Разследване и психосоциална характеристика“ ще бъдат в негов ущърб. Обхвана я лошо предчувствие.

Мат я прегърна още по-силно, мислейки, че потреперването й се дължи на студеното време.

 

 

Поляната беше в отдалечена, гъсто залесена местност, до която можеше да се стигне само по една неравна, тясна и прашна пътека, отклоняваща се от главния път. Когато пристигнаха, няколко десетки семейства вече се бяха събрали.

Атмосферата беше празнична. Леденият въздух се бе смесил с дима, който се издигаше от няколкото големи огньове. Над тях в огромни чугунени котли вече вреше вода.

Децата играеха на гоненица между дърветата. Тийнейджърите, събрани заедно, се подаваха от задната врата на един пикап. Гласовете им бяха груби и свадливи.

Тримата Бърнууд бяха посрещнати с приветствени викове, щом се появиха от колата на Гиб. Някой подаде чаша кафе на Кендъл. Тя с благодарност отпи и тъкмо щеше да благодари, когато забеляза закланите животни.

Прасетата висяха с главата надолу, закачени за оголените сухожилия на задните копита, през които минаваше метален прът. Самият прът бе поставен върху чаталите на два забити кола.

Бяха толкова много, че и не помисли да ги брои. Нито пък можеше да откъсне очи от грозната гледка.

— Кендъл? Скъпа?

В гласа на Мат се долавяше искрена загриженост. Той докосна бузата й и обърна лицето й към себе си. Беше с черни гумени ръкавици, които й се сториха студени и чужди. Освен тях беше облякъл работен комбинезон, дълга гумена престилка и високи до коленете гумени ботуши.

На земята под краката му се виждаше рядка тревица. Но дори и там, където бе успяла да изникне, тя бе изпотъпкана. Пръстта, както и комбинезонът на мъжа й, изглеждаха ръждиви.

Тя посочи петната с отпаднал глас:

— Това кръв ли е? — Тя преглътна с усилие.

— Пребледняла си, Кендъл. Добре ли си?

— Чувствам се малко неразположена.

— Да се надяваме ли, че това е сутрешно гадене?

— За съжаление, не — отвърна тя тъжно.

Разочарованието му бе равно на нейното. Изпълнен с желание да имат дете, той й бе обещал всичко, каквото ще й бъде необходимо — прислужници, бавачка — въпреки че бе уверена, че спокойно би могла да съчетае кариерата с майчинството.

Не употребяваше никакви предпазни средства, но за тяхно разочарование тялото й показваше всеки месец, че не е бременна.

Мисълта й се върна в настоящето.

— Не съм очаквала, че изглеждат толкова беззащитни и… голи — завърши тя неубедително, посочвайки към животните.

— Те не растат така — каза Мат като неуспешно се опитваше да прикрие смеха си. — Отглеждат ги тук и ги убиват, обикновено с куршум в главата. Промушва се артерията и кръвта им изтича. След това кожите се накисват във вряла вода и четината се остъргва. Всичко това отнема време и затова плащаме на хора, които да го направят. Главно планинци. За да свършат мръсната работа те получават няколко долара, остатъците и главите.

Кендъл почувства, че краката й омекват.

— Главите?

— Правят пача от тях.

— Мат!

Двамата се обърнаха и видяха Гиб, застанал близо до два от увисналите трупове. Облечен подобно на Мат, той му правеше знаци да отиде при него.

— Идвам, татко. — Мат погледна загрижено към Кендъл. — Сигурна ли си, че си добре?

— Нищо ми няма. Това е, защото за първи път виждам такова нещо.

— Кендъл, това не е толкова ужасно, колкото ти се струва. Дори малките деца изпитват удоволствие.

— О, ужасно вълнуващо. — Те с Гиб искаха да й доставят удоволствие и тя не желаеше да изглежда като неблагодарница. — Мисля, че все пак ми е необходимо малко време, за да свикна.

— Матю!

— Веднага идвам, татко.

Мат я целуна бързо и се втурна към баща си. Кендъл задиша с отворена уста, за да предотврати повръщането. Поемаше дълбоко въздух и след това го издишваше бавно. Въздухът тук бе по-рядък, отколкото в града. Необходим й беше малко повече кислород, това беше всичко.

Мат се обърна назад към нея. Тя успя да събере сили, за да махне весело и да се усмихне окуражително. Видя, че Гиб подава на Мат нож с дълго, широко острие. След това Гиб хвана трупа на едно от прасетата, а Мат с острието на ножа прободе врата и го завъртя в кръг, прерязвайки мускулите и тъканта чак до гръбнака. След това върна ножа на баща си, хвана главата с двете си ръце и я завъртя силно.

Кендъл припадна, когато видя да пада откъснатата глава.

 

 

Усети подигравателните погледи на всички енориаши, докато вървеше по пътеката към третия ред пейки, където тя, Мат и Гиб сядаха всяка неделна сутрин.

Щом седна, отвори програмата и се престори, че чете, за да си спести неудобството да среща снизходителните погледи на мъжете и презрителните на жените, които без съмнение я мислеха за „срамежлива мимоза“. Искаше й се да им изкрещи:

— Никога до сега не съм припадала!

Тя, разбира се, не извика, но не можеше да прикрие вълнението си от Мат. Той се наведе към нея и прошепна:

— Успокой се, Кендъл.

— Не мога. Всички знаят за случката вчера сутринта.

За свой срам тя бе дошла в съзнание в леглото на пикапа на Гиб, сред тълпа хора, наведени над нея, които я потупваха по бузите, разтриваха ръцете й и коментираха нейната деликатност.

— Изпадаш в параноя — каза Мат. — А дори и да се е разчуло, че си припаднала, какво от това?

— Чувствам се неловко!

— Няма основания да се чувстваш така. Една типично женска реакция спрямо такава натуралистична сцена. Между другото, ти ми даде шанс да възстановя имиджа си. Проявих се като герой-спасител, защото те занесох на ръце до колата и се погрижих за теб. — Той се усмихна. — Много си мила, когато си безпомощна.

Тя би могла да поспори, че мила и безпомощна не са думи, вдъхващи доверие към обществен защитник, но не й се искаше да разваля красотата на мига. Влюбеното му изражение й напомни деня на сватбата им и я стопли. Тя промъкна ръката си в неговата, когато ги помолиха да станат за молитвата.

След като преминаха през пеенето на химните, съобщенията и събирането на пожертвуванията, енориашите седнаха, за да изслушат проповедта. Кендъл се бе опитала да измоли да не присъства тази сутрин и то не само заради вчерашния си позор. Бърнууд бяха членове на тази независима протестантска църква от години, но тя смяташе никога повече да не я посещава. Пасторът изобщо не й харесваше.

Брат Боб Уайтакър бе доста приятен на вид джентълмен, любезен и грижовен пастор за голямото паство, но докато застанеше зад амвона. Там той се превръщаше в гръмогласен, яростен проповедник, който огласява наказанията в ада и чистилището. Но не това дразнеше Кендъл най-много. Телевизионните евангелисти отдавна бяха приучили аудиторията да изслушва страстните им предупреждения срещу греха.

Дразнеше я постоянно повтаряното предупреждение на пастора за страшния съд. Той цитираше толкова често „око за око“, че тя се питаше дали това не бе единственият цитат от Библията, който той си спомняше. Споменаваше съвсем рядко за милосърдие и благоприличие, отмъщението и отплатата бяха непрестанно на езика му. Създаваше образа на един кръвожаден отмъстителен Бог, а не на Създателя на любовта и опрощението.

Въпреки че бе тук по настояване на Мат, тя не си налагаше да го слуша. И сега, когато брат Боб пое филипиките си срещу прегрешенията, тя го изключи от вниманието си и се замисли над други въпроси.

Мислено се зае да планира идващата седмица, когато случайно улови погледа на една жена, седяща от другата страна на пътеката, един ред по-назад. Тя наистина изглеждаше потресаващо. Кендъл предположи, че мъжът, седнал до нея, е съпругът й, но той — както всъщност и всички останали — бледнееха в сравнение с нея.

Не беше красива в традиционния смисъл, но наистина приковаваше погледите. Кестенявата й коса, вдигната високо на главата, падаше на вълни върху раменете й. Очите, носът и устата бяха големи, но хармонично оформяха предизвикателното и някак мрачно лице.

Освен фрапиращият външен вид, вниманието на Кендъл бе привлечено и от недружелюбния поглед, с който жената я фиксираше. За да може да я разгледа, Кендъл трябваше да обърне главата си в доста неудобно положение. Като че ли не беше погледнала случайно към жената. Чувстваше се едва ли не привлечена от магнетичната сила на изпълнения й със злоба поглед.

Мат я побутна с лакът.

— Къде си се загледала?

Тя бързо извърна глава.

— А, нищо.

Той хвана ръката й и я задържа до края на службата. Кендъл искаше да се обърне назад и да види дали жената продължава да я гледа, но по непонятна причина се страхуваше да го направи.

При придвижването си по пътеката към изхода, след благословията, Кендъл я забеляза отново сред тълпата.

— Мат, коя е тази жена? — Кендъл кимна по посока на жената. — Онази в зелената рокля.

Преди да успее да отговори, някой привлече вниманието му.

— Хей, Мат. — Суперинтендантът на училищата си проправяше път към тях и се ръкува с Мат. Поглеждайки към Кендъл, той й намигна съучастнически. — Всички ли закусвахте шунка тази сутрин? — Той хрипкаво се изсмя. — Защо не дойдете на вечеря някой ден през тази седмица? Ще приготвим с жена ми свински ребра на барбекю.

Мат и Гиб я бяха предупредили, че безмилостно ще й се подиграват, и то с години, заради припадъка, докато колеха прасетата. Тук местните не се отличаваха с особена деликатност и помнеха дълго.

Навън част от енориашите се влачеха бавно и бъбреха. Кендъл бе нападната от жена, чиято дъщеря мислеше да постъпи в юридическия факултет. Те настояваха да чуят мнението й в кой университет би препоръчала да кандидатства момичето. Докато отговаряше на въпросите, тя търсеше с поглед жената в зелена рокля.

Тогава забеляза, че Гиб и Мат се бяха приближили към група мъже, повечето от които познаваше. Те се бяха отделили от всички останали. Може би, за да пушат, реши Кендъл, когато забеляза, че неколцина вече димяха.

— Наистина не знам дали бихме могли да заплащаме таксите за обучение в друг щат — промърмори жената в отговор на някои от препоръките на Кендъл. — Предполагам, че тя би могла…

— Извинете ме за миг — прекъсна я Кендъл. — Виждате ли онази двойка, която се качва в колата отсреща на улицата? Дамата е облечена в зелена рокля. Познавате ли я?

Жената заслони очите си с ръка и погледна в указаната от Кендъл посока.

— О, това са мистър и мисис Лайнъм. — Тя изсумтя презрително. — Те не са от редовните посетители. А ако ме питате, точно те трябва да са тук всяка неделя.

Кендъл не се интересуваше от клюки. Само искаше да разбере дали името на жената би й подсказало нещо, но името не събуди никакъв спомен. И въпреки това от злобния й поглед беше очевидно, че тя я мрази. Защо?

— Извинете ме отново — каза Кендъл. — Дали случайно мисис Лайнъм не е роднина на семейство Крук?

— За бога, не! Какво ви кара да мислите така?

За щастие, Мат се приближи в този момент към нея.

— Здравейте, мисис Гарднър, Ами — каза той. — Готови ли сме за тръгване, скъпа? Татко ни кани на обед в бюфета на кънтри клуба. Ако не побързаме, баптистите ще заемат всички хубави маси. Нали, дами? — Като отправи една обезоръжителна усмивка към жената и момичето той се извини и поведе Кендъл.

На път за паркинга Кендъл забеляза групата мъже, от които в момента се отделяше Гиб.

— Прилича на някаква конференция на високо равнище. За какво става въпрос?

— Защо питаш?

Тя бе попитала с безобиден, почти закачлив тон и заради това се изненада от отбранителния му отговор.

— Нищо специално, Мат. Просто полюбопитствах.

Напрегнатите му черти се отпуснаха в усмивка.

— За църковните настоятели. Свикват извънредна среща на настоятелите, за да обсъдят бюджета на църквата.

— Разбирам.

— Моля те, не се нацупвай пак.

— Няма. Всъщност, трябва да се справя с доста изостаналата ми писмена работа. Ще я свърша, докато те няма. — Напоследък правеше всячески усилия да не се оплаква, когато той излизаше вечерно време. Той, от своя страна, когато излизаше, поне се опитваше да се върне по-рано и се държеше примирително и мило след завръщането си.

За да благодари за проявеното и сега разбиране, той я целуна.

Гиб ги приближи, с Библия под мишница, докато те все още стояха прегърнати.

— Продължавайте така двамата и шерифът ще дойде да ви арестува за неприлично поведение — пошегува се той и усмихнат се качи на задната седалка. — Да вървим. Службата се проточи много и стомахът ми къркореше през цялото време.

Мат седна зад кормилото и подкара колата.

— Някакви новини за Били Джо Крук, а, татко?

Кендъл застана нащрек.

— Какви новини?

— Пострадал е при злополука по пътя за Колумбия — обясни й Гиб от задната седалка.

Тя се обърна и го погледна.

— Злополука? Каква злополука? Добре ли е?

— Не, Кендъл. Страхувам се, че не е добре.

 

 

Лутър, гризейки кожичките на ноктите си, насочи поглед към близнака. Единственият отговор на Хенри бе помръдване на раменете, с което обясняваше собственото си учудване.

Бяха нервни. Настръхнали. Не знаеха как да се справят с положението.

Никога не бяха виждали майка си толкова тиха и мълчалива. Така беше от вечерта, когато се обадиха от затвора и съобщиха за злополуката с Били Джо.

Телефонът бе вдигнал Хенри. Възмущение и ярост се надигаха в него с всяка официална дума от съобщението.

— Можем ли да го видим?

— Не все още — му отговориха. — Ще ви го върнем.

След като затвори, той бе извикал Лутър навън и му каза за случилото се с по-малкия им брат. Лутър изпсува, вдигна секирата и заби острието дълбоко във външната стена на къщата, след това изрече думите, от които Хенри се страхуваше най-много.

— Трябва да кажем на мама.

Лутър бе казал „да кажем“, но Хенри знаеше, че има предвид „да кажеш“.

Нямаше време да се обадят на някоя от сестрите си, за да й го съобщи тя. Те живееха доста далеч. Освен това, щяха само да реват и да вдигат врява, а с това нищо нямаше да помогнат.

Той беше най-възрастният. Мъжът в семейството. Отговорността падаше върху него. Затова двамата с Лутър тръгнаха бавно обратно към къщи. Там Хенри съобщи лошата вест на майка си.

Тя обаче не реагира както очакваха. Не взе да буйства, да вие, да хленчи или да припадна. Дори не пийна нищо. Вместо това се строполи на люлеещия се стол и се загледа мрачно през прозореца. И все още стоеше така, почти двайсет и четири часа.

Изглеждаше като вкаменена и това започваше да изнервя Хенри. Да бе направила истерична сцена, вместо да седи там като пън! Единственият признак на живот беше мигането на очите й. Почти му се искаше да получи някой от припадъците си. С него би знаел как да се справи.

Длъжностните лица бяха позвънили преди час и казаха, че могат да видят Били Джо в пет часа. Дотогава, казаха, той ще е в ред. Така че пред Хенри стоеше дилема. Трябваше да види малкия си брат, но не можеше да остави майка си сама. А Лутър отказа да стои при нея.

— Сам с нея? — Извика Лутър с изтънял от страх глас, когато Хенри предложи да остане тук. — По дяволите, не! Ще се побъркам като я гледам как седи и гледа неподвижно. Мисля, че нещо не е в ред в главата й, това е. Изглежда, че съвсем е мръднала. Всеки случай, аз няма да остана сам с нея.

Хенри все още не бе измислил нищо, а времето течеше. Ако не успееше да отиде, когато го очакваха, можеше въобще да не види Били Джо преди…

— Хенри!

Той направо подскочи.

— Тук съм, мамо.

Едва не се спъна в собствения си крак, когато се запъти към люлеещия се стол. Когато се приближи, очите й гледаха съсредоточено и той веднага разбра, че Лутър греши. Беше съвсем нормална.

— Татко ти ще се обърне в гроба, ако ги оставим така, безнаказано.

— Права си, по дяволите! — Лутър се приближи и успокоено коленичи до стола й. — Не, сър. Няма начин, по дяволите! Няма да ги оставим да им се размине.

Тя се отдръпна и го цапардоса силно по главата.

— Не съм се побъркала. Да не съм те чула да казваш втори път такова нещо.

Сълзи изпълниха безцветните очи на Лутър. Той разтри ухото, което щеше да звънти сигурно доста време.

— Не, мамо. Искам да кажа, да, мамо.

— Какво ще правим, мамо? — попита Хенри.

Когато тя описа плана си, той разбра, че през цялото време, докато е гледала през прозореца с онзи странен поглед, тя го е обмисляла стъпка по стъпка.