Сандра Браун
Свидетелката (38)

Глава тридесет и седма

— Мама е направо бясна. — Хенри начумерено закачи слушалката на телефонния автомат и се обърна към брат си.

Лутър ядеше сандвич и пиеше сок. Разсеяно предложи от сандвича на Хенри. Вниманието му бе привлечено от три тийнейджърки, които зареждаха с бензин един „Мустанг“ на колонка на самообслужване.

— Не трябва да се разхождат полуголи — отбеляза Лутър, като си пийна от содата. — Шортите им са толкова къси, че им се показват задниците. И погледни колко къси са бюстиетата им. Но ако някой като мен опита да пипне дори онова, което показват, ще му излезе солено. Ще си смуче пръста зад решетките — възмути се той.

Хенри погледна към момичетата, но беше прекалено оклюман, за да оцени гледката. Току-що бе изслушал такава канонада от майка си, почти като ударите с камшик, с които навремето го даряваше баща му. Суровата критика на мама само дето не оставяше червени ивици като от камшик.

— Чу ли какво ти казах, Лутър? Мама ни наруга.

Лутър в една огромна хапка свърши сандвича, смачка опаковката и я хвърли на земята.

— За какво?

— Заради онова, което стана снощи.

— Как можехме да предполагаме, че ченгетата са вътре в къщата на старата? Мислех, че добре сме се сетили да проследим мисис Бърнууд до тази къща. Обясни ли на мама това?

— Опитах се. Но мисля, че не ме чу. Крещеше твърде силно. Нали я знаеш. Когато е ядосана, не чува нищо.

Лутър кимна. Момичетата минаха покрай него, за да влязат вътре и да платят бензина. Бяха така заети в разговор, прекъсван от кикот, че не го погледнаха повторно. Богати момичета, които караха блестящи нови коли, подарени от техните татенца, още щом навършеха шестнайсет години. Разстоянието между него и тях бе светлинни години! Те гледаха през него, като че ли бе невидим, или някакъв боклук. Лутър се почувства възмутен.

— Трябва да има закон, който да забранява да си тръскат така циците — възропта той. — Така е, по дяволите! Те много добре знаят какво им става от това на мъжете.

— Няма ли да спреш да лаеш и да ме чуеш — извика му Хенри.

Хенри беше само с няколко минути по-стар от близнака си, но се вживяваше в ролята на по-възрастен. Той планираше и той се вълнуваше. Това никога не стана повод за конфликт между двамата. Лутър се подчиняваше на лидерските качества на брат си. Предпочиташе да не носи отговорност. Правеше онова, което му кажат. На него можеше да се разчита да свърши своя дял във всяко мероприятие, легално или не, но участието му беше физическо, а не умствено.

Хенри все още се чувстваше отчаян от лекцията на мама.

— Тя каза, че дори да съединим мозъците си, пак няма да ни стигнат. Че и последният глупак щял да се сети, че мисис Бърнууд няма да се върне в къщата на баба си, защото е първото място, където всеки би я потърсил.

— Мога ли да ти призная, Хенри? — попита Лутър. — Закълни се в Бога, че никога няма да го кажеш, специално на мама?

— Какво?

— Подмокрих се, когато ченгетата ни подгониха и взеха да стрелят. Никога не съм бил толкова изплашен.

— Аз също. Изкарахме късмет, иначе задниците ни щяха да са вече в затвора.

Споменаването на затвора веднага им напомни за Били Джо и за страданията, които продължаваше да изпитва заради жената, което търсеха. Понякога усърдието им намаляваше, защото се уморяваха, обезкуражаваха, или им писваше от трудната задача.

Но всяко напомняне за малкия им брат, затворен зад решетките с педерасти и скитници и който трябваше да прекара остатъка от живота си като инвалид с една ръка, разпалваше огъня на омразата и припомняше клетвите им за отмъщение.

— Добре, само си губим времето тук — каза Хенри. — С всяка изтекла минута следите й остаряват.

— Веднага се връщам — Лутър се насочи към входа. — Искам да си взема още един сандвич.

Хенри го дръпна за ризата и го повлече към колата.

— Сандвич, виж ми задника. Иска ти се да поогледаш още веднъж онези момичета.

— Няма нищо лошо в гледането, нали?

Обикаляха около час улиците на Шеридан с надежда, че нещо в родния град на Кендъл Бърнууд ще им подхвърли идея, или че опознавайки цялостната обстановка, ще намерят някаква отправна точка, която ще ги заведе до укритието на Кендъл.

Не си бяха представяли, че ще бъде толкова трудно да я открият. Обезкуражени, вече им се искаше да се приберат вкъщи. Но в Проспър мама беше бясна заради неуспеха им. Ако не направят бързо нещо, тя сигурно ще ги одере живи.

След час безцелно шофиране, Хенри спря на паркинга пред съдилището.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Хенри? — Лутър се огледа нервно наоколо. — Ченгетата са по-нагъсто, отколкото мухи на умрял опосум.

— Нали видя какво пише във вестниците… По всичко личало, че са деца, които искали да откраднат стерео, за да се снабдят с пари за наркотици.

Обяснението с нищо не успокои Лутър.

— Все още не мога да разбера. Какво правим тук?

— Наблюдаваме.

— Какво наблюдаваме?

— Просто наблюдаваме каквото може да се види. Представи си, че се доберем до нещо. Да не си мислиш, че ще намерим тази кучка сами. Някой би трябвало да ни заведе до нея.

Лутър се отпусна на седалката, облегна се назад и затвори очи. Заподсвирква през зъби неопределено и се отдаде на похотливи мечти, в които трите тийнейджърки по къси шорти и бюстиета с ентусиазъм задоволяваха всичките му желания. Трябва да беше задрямал, защото подскочи, когато Хенри го сръга в ребрата.

— Хайде, тръгваме.

Той се изправи и се прозя.

— Накъде?

— Виждаш ли онези мъже, които пресичат ей там улицата?

Лутър проследи показалеца на Хенри.

— В тъмните костюми?

— Те току-що излязоха от съда. На какво ти приличат?

— Федерални ченгета — да ме убият, ако не са.

— Ъхъ.

— А това не е ли сградата, където мисис Бърнууд е работила? Бързат да влязат в нея.

— Заради това мисля, че може да е важно — каза Хенри.

Оставиха колата си на отсрещната страна на улицата и последваха ФБР агентите в сградата, в която се помещаваха офисите на „Бристол и Матърс“. Те също бяха направили любителско разследване около сградата, но то с нищо не ги бе приближило до жертвата им.

— Вече са вътре — установи Хенри, когато двамата влязоха във фоайето. — Видя ли къде спря асансьорът? На петия етаж.

Те се помотаха във фоайето, като се опитваха да не изглеждат подозрителни, въпреки че двамата бяха толкова невероятно еднакви, че почти всеки, който ги зърнеше, непременно поглеждаше повторно към тях.

Лутър скоро започна да мърмори, но Хенри не разреши да си тръгнат. Половин час по-късно усърдието им бе възнаградено. Асансьорът свали тримата мъже долу. Те очевидно бяха възбудени. Единият от тях говореше нещо забързано.

— Продължавам да мисля, че тя крие нещо. Много повече се страхува от това да не предаде приятелката си, отколкото от нас.

Това беше всичко, което братята Крук чуха, преди тримата мъже да излязат през въртящата се стъклена врата. Близнаците се спогледаха.

— Какво мислиш, че значи това? — попита Лутър.

Като че ли в отговор вратите на асансьора се отвориха отново и една едра жена с голям бюст, с червена коса, вдигната в невероятен кок, излезе. Лицето й беше на петна, а очите — подпухнали и зачервени. По всичко личеше, че е плакала.

Докато Лутър и Хенри я оглеждаха, тя извади носна кърпичка и силно се изсекна. Не забеляза близнаците, защото гледаше втренчено триото федерални агенти, които сега пресякоха улицата и се насочиха към съда. Щом излезе навън, тя показа среден пръст зад гърба им. Въпреки че агентите не можеха да видят жеста й, изглежда, че това й достави огромно удоволствие.

— Коя е тази дебелана?

— Не знам — отвърна замислено Хенри. — Но май не могат да се понасят — тя и ченгетата, нали? А какво би могло да е общото между тях, освен Кендъл Бърнууд?

 

 

— Тя е отвратителна.

С рязък жест Гиб помете купчината списания „Плейгърл“ от масичката за кафе на Рики Сю.

— Разврат. Боклук. Какво се надяваш да откриеш в къща на курва?

Мат погледна към разпилените по пода списания, но дори и да ги намираше отблъскващи колкото баща си, не го показваше. Откакто напуснаха мотела, където оставиха убитата Лоти, той почти не говореше.

— Тази жена е вулгарна и противна. Винаги прави нецензурни намеци. Спомняш ли си колко ни притесни на сватбата ти, синко?

— Да, сър.

— Съвсем неподходяща приятелка за жена от семейство Бърнууд.

— Не, сър.

— Но после, както се изясни, ти си бил женен за предателка.

— Да, сър.

От няколко часа претърсваха къщата на Рики Сю за някакъв знак за местонахождението на Кендъл. Изпразниха всички чекмеджета. Прочетоха всеки лист, независимо дали е касова бележка, дневник или лепящи се листчета с думи за напомняне.

До тук не се натъкнаха на нещо за Кендъл, но получиха ясна представа за стила на живот на Рики Сю. Освен, че притежаваше най-богатата колекция от козметични продукти, без парфюмериите, разбира се, тя имаше и голяма колекция от еротични книги и видеофилми.

Откриха и припаси с презервативи в чекмеджето й със спално бельо, които биха съперничели на истинска аптека. Колекцията беше по дизайн, цветове и размери.

Обичаше най-вече сладникави парфюми и соли за баня. Притежаваше огромно количество бельо, включващо една дълга до земята карирана нощница от трико и два чифта пликчета без долно парче.

Шкафовете в кухнята й бяха пълни със сладки, чипс и диетични газирани напитки. В хладилника й намериха само чаша мляко, четири кашончета с по шест бири и помътнял буркан с маслини.

Рики Сю не беше педантична домакиня, но когато Мат и Гиб приключиха с търсенето, това беше без значение. Жилището й бе преобърнато из основи. Сега правеха последно обхождане, за да се уверят, че не са пропуснали нищо.

— Погледна ли под леглото? — попита Гиб.

— Не, сър.

Те бяха раздигнали покривките, когато търсеха под дюшека, но никой не си спомни да е поглеждал под леглото. Мат коленичи.

— Има някаква кутия тук, татко.

Гиб веднага застана нащрек.

— Каква кутия?

Мат измъкна обикновена кутия за обувки и вдигна прашния капак. Когато видя, че съдържа купчина лични писма и картички, той ги показа на Гиб.

— Тук може да има нещо от Кендъл — възбудено каза Гиб. — Хайде да ги видим.

Те отидоха във всекидневната, където имаше място, за да прегледат кореспонденцията. Преди да започнат да сортират писмата, Гиб вдигна ръка за тишина. Приближи се на пръсти до прозореца и надникна навън.

— Тя е тук. Колата й току-що влезе в алеята.

Той хвърли към колекцията порнографски книги поглед на неприкрито отвращение, след това се обърна към Мат.

— Трябва да се възползваме от тази възможност, Матю. Изпратени сме тук, за да го направим, синко. Така е било писано. Защо иначе тя ще се връща вкъщи неочаквано, часове преди края на работното си време? Разбираш ли какво казвам?

Без дума на противоречие или някакво опасение, Мат кимна.

— Да, сър.

Гиб му посочи с ръка да се скрие зад вратата. Самият той отстъпи към нишата, служеща за трапезария, която го скриваше отчасти и същевременно му даваше възможност да вижда входната врата. Очите на двамата мъже бяха заковани върху дръжката, докато Рики Сю вкарваше ключа.

— Хей, Червената!

Викът дойде откъм улицата.

При този неочакван обрат, Мат погледна към Гиб за по-нататъшни инструкции. Гиб надничаше между пластинките на жалузите, опитвайки се да установи кой привлича вниманието на Рики Сю.

— Хей, какво? — Тя остави ключа в ключалката и се обърна, за да види кой я вика.

— Търсим „Сънсет стрийт“. Знаете ли къде е?

— Може да знам, а може и да не знам — отвърна тя безочливо.

— Бихте ли дошла тук да поразговаряме за това?

Чертите на Гиб се вкамениха от ярост. Той разсече въздуха с показалеца си, като сочеше на Мат да погледне навън.

Стара „Камаро“ беше спряла до бордюра. А вътре седяха Хенри и Лутър Крук.

— Какво правят тук? — изсъска Гиб.

Рики Сю бавно се върна към колата и се облегна на прозореца от страната на шофьора, за да даде упътвания към „Сънсет“. Тя флиртуваше и близнаците явно бяха замаяни от щедро надарената й фигура.

— Сигурно правят същото, което и ние — каза след малко Гиб. — Опитват се да намерят Кендъл заради Били Джо. Те я обвиняват заради нещастния инцидент — изкикоти се той злобно. — Искат да й отмъстят, затова трябва да я намерят преди властите. — Той погледна към Мат. — Също като нас, синко. Само че Божията сила не е на тяхна страна. Тя е с нас. Вероятно те са се хванали на клопката на ФБР в къщата на баба й. Във вестниците се намекваше за нас. Като че ли сме толкова глупави.

Мат слушаше и постоянно кимаше в знак на съгласие. Рики Сю размахваше широко ръце, като обясняваше на близнаците как да стигнат до целта.

Гиб мина зад Мат и сложи ръка на рамото му.

— Хайде да вървим. Очевидно Господ е променил намеренията си. Времето не е подходящо. Той ще ни даде знак, кога трябва да стане. Вземи кутията.

Гиб тръгна към спалнята и задния прозорец, през който бяха влезли. Мат го последва мълчаливо.