Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 82 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Sianaa (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сандра Браун.Свидетелката

Редактор: Сергей Райков

ИК „Коала“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Глава двадесет и осма

Когато се качиха на борда на самолета в Денвър, Джон изпита някакво предчувствие за катастрофа. Като че ли нещо го предупреждаваше, че пътуването е обречено.

Сега, седмици по-късно, лежейки в леглото, което споделяше със затворничката си, със счупен крак и незаздравяла рана на главата, току-що възвърнал паметта си, той не попита имало ли е изобщо нещо, което би могъл да направи, за да промени хода на събитията.

Не би могъл да ги спре да не се качат на самолета. Пепърдайн би го помислил наистина за луд, ако го дръпнеше настрана и му кажеше, че планът му не е добър и че вътрешният му инстинкт го кара да обмисли отново ситуацията и да предложи друг вариант за пътуване.

Пепърдайн оставаше в Далас, а Джон заедно с партньорката си Рути Фордхам, приятна испанка с меко произношение, трябваше да полетят с мисис Бърнууд и детето й от Роли[1] до Дъръм и там да се прехвърлят на самолет за Колумбия.

Такъв беше маршрутът. Съдбата се намеси.

Малко след като излетяха от Денвър, Кендъл започна да чувства болки в ушите. Полицай Фордхам съобщи за неразположението й на стюардесата, която я успокои, че щом самолетът достигне определената за полета височина, болката ще утихне. Не утихна.

По време на полета от час и четирийсет минути, тя беше в агония. Усетило страданията на майка си, бебето се размърда и заплака. Седнал до тях през пътеката, Джон се хвана за дръжките на седалката и се замоли детето да спре да пищи. Но колкото повече се молеше Джон, толкова по-високо виеше бебето.

— Може би трябва да си поръчаш напитка — посъветва го Пепърдайн, когато забеляза капчици пот на челото на Джон.

— Изпълнявам служебни задължения.

— Наруши ги. Позеленял си.

— Добре съм. — Не беше, но се съсредоточи върху един от нитовете на тавана на самолета и се опита да се изключи от плача на бебето.

Придвижването им по пистата до мястото за свързване с изхода към летището, отне почти толкова време, колкото и самият полет. Когато най-накрая самолетът спря, Джон разбута с лакти заобикалящите го пътници и забърза по-скоро да излезе от самолета. Веднага щом минаха през ръкава, полицай Фордхам побутна енергично Кендъл в най-близката женска тоалетна. Пепърдайн остана да се грижи за бебето и изглеждаше неловко в новата си роля на бавачка. Във всяко друго време Джон би се присмял на ергенската несръчност на приятеля си. Сега не можеше да събере сили за усмивка или закачка.

— Онзи неин съпруг какво представлява? — попита той. Въобще не го интересуваше, но трябваше да говори за нещо, за да не обръща внимание на бебето в ръцете на Пепърдайн.

— Не съм имал още удоволствието да го срещна. — Бебето бе спряло да плаче. Пепърдайн страхливо го люлееше. — От онова, което съм научил, Мат Бърнууд е известен тип бял супермен с класически костюм и жилетка. Красив, красноречив, образован и култивиран. Но едновременно с това е експерт по оръжия, старомоден и адски фанатик. Вярва, че баща му носи Господ в малкото си джобче. Каже ли му Гиб „скочи“, той пита колко високо. — Спря малко преди да продължи. — Всеки, който им се изпречи на пътя, трябва да се счита мъртъв.

Джон го изгледа проницателно.

— Тя е права, Джон — каза Пепърдайн, отгатвайки мисълта на приятеля си. — Спукана й е работата, ако те, или някой от техните приятелчета, се приближи към нея.

— Значи работата съвсем не е за бавачка.

— Съвсем не. Двамата Бърнууд може да са зад решетките, но пипалата им са дълги. За някои — може би за повечето — вероятно не знаем все още.

— Господи!

— Не трябва да я изпускаш от поглед. Бъди подозрителен към всеки.

Няколко минути по-късно жените се приближиха към тях. Кендъл пое бебето от Пепърдайн. Полицай Фордхам съобщи новината, която промени хода на събитията.

— Мисис Бърнууд не може да се качи на друг самолет, докато не се консултира с лекар за ушите си.

— Наскоро имах алергични проблеми — обясни Кендъл. — Налягането в кабината е сигурно причина за тези мъчителни болки.

Пепърдайн прехвърли оплакването към Джон.

— Отнася се за теб.

Макграт се обърна към нея, за първи път се поглеждаха право в очите. Не можеше да каже защо бе избягвал да я погледне отблизо по-рано. Може би от страх, че ще види нещо, на което няма да знае как да реагира.

Лайза бе изчезнала. Докато той бе изпълнявал задачи, тя се бе пренесла, като бе взела всичките си лични вещи и някои от неговите. Не бе оставила нито бележка, нито телефонен номер, нито новия си адрес. Нищо. Край. Съжаляваше само, че нямаше как да й каже, че въобще не му липсва. След напускането й той се бе радвал на уединението си. За известно време бе изхвърлил жените от живота си.

Но имаше нещо в тази тук…

Беше го погледнала право в очите, без да мигне. Тогава за първи път му се мярна подозрението, че е изключителен лъжец. Погледът й бе толкова спокоен, че трудно би минал за напълно почтен. Искреност до такава степен би могла да се постигне само с дълги упражнения.

Досети се, че тъй наречената болка в ушите беше хитрост, с която да се забави пътуването. Тя може да се опита и да избяга, да се изплъзне сред тълпата пътници на летището в Далас.

Все пак, в случай че болките са действителни, той трябваше да й осигури медицинска помощ и да ги пререгистрира за следващия полет.

Пепърдайн ги остави извън терминала. Когато се сбогуваха, той леко перна Джон по гърба.

— Забавлявай се, приятел.

— Да ти го начукам — измърмори Джон.

Приятелят му се засмя весело и махна на таксито, което го чакаше.

След това Джон нае също такси — с шофьор, който не говореше английски, две жени и плачещо бебе. С помощта на няколко думи и силно жестикулиране, той успя да обясни на объркания шофьор, че трябва да ги заведе до най-близката болница.

Когато пристигнаха, полицай Фордхам остана да чака във фоайето с бебето. Джон придружи Кендъл до стаята за прегледи. Една сестра измери кръвното й налягане и температура, зададе няколко уточняващи въпроса и ги остави сами.

Тя седеше на меко тапицираната маса за прегледи и клатеше крака. Джон пъхна ръце в джобовете си и като й обърна гръб, заразглежда залепената на стената цветна диаграма на човешкото кръвообращение.

— Страхувате се, че ще избягам?

Той се обърна.

— Извинете, не чух.

— Влязохте тук с мен, защото мислите, че мога да се измъкна през задната врата? — Той не отговори, но и не беше длъжен. Тя меко се засмя. — Нима си мислите, че ще изоставя бебето си?

— Не знам. Ще избягате ли?

Приятната усмивка на лицето й замръзна.

— Не — каза тя рязко.

— Работата ми е да ви пазя, мисис Бърнууд.

— И накрая да ме предадете на властите в Южна Каролина.

— Точно така.

— Където най-вероятно ще ме убият. Не схващате ли иронията на ситуацията? Ще охранявате живота ми, докато ме предадете на място, където ще бъда в най-голяма опасност.

Той наистина беше съгласен с нея. Но, по дяволите, просто си вършеше работата.

— Докато се намирате под моята защита, не мога да ви изпускам от погледа си — каза той твърдо.

Влезлият доктор го изгледа любопитно.

— Вие сте мистър Бърнууд? — попита той, поглеждайки във формуляра, който Кендъл бе попълнила при приемането си.

Той показа документите си.

— Щатски полицай? Наистина? Затворничка ли е? Какво е направила?

— Получи болки в ушите — каза Джон с ясно изразена острота в гласа. — Ще я прегледате ли?

Докторът прислуша гърдите й, опипа с пръсти жлезите на врата й, отбеляза, че са леко подути, след това прегледа ушите й и накрая потвърди, че има сериозна инфекция зад двете тъпанчета.

— Може ли да лети?

— Невъзможно. Освен, ако решите да рискувате да й се пукнат тъпанчетата.

Той изчака в коридора, докато сестрата й сложи инжекция с антибиотик. Кендъл излезе след малко и те тръгнаха по коридора към чакалнята. И тогава с изненада я чу да го пита:

— Мислехте си, че лъжа, нали?

— Мина ми през ума.

— Не бих хабила лъжи за нещо, което може толкова лесно да се провери.

— В смисъл, че си спестявате лъжите за момент, в който биха могли да минат.

Тя спря и се обърна към него.

— Точно така, мистър Макграт.

 

 

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Лесно ти е да кажеш. — Джон беше побеснял и баналността на Пепърдайн го раздразниха още повече. — Няма ти да пътуваш хиляда мили с автомобил.

След като ангажира мотелска стая за двете жени и бебето, той отиде да докладва лично на Пепърдайн, който координираше прехвърлянето на мисис Бърнууд с Щатската полиция в Колумбия.

— Нищо не може да се направи, Джон — каза Пепърдайн успокоително. — Според доктора, тя няма да е в състояние да лети най-малко месец. Ние не можем да чакаме толкова. Това пътуване ще отнеме само три дни и две преспивания по пътя.

— Мога да взема разстоянието и за два дни, не е трудно.

— Сам. Не с пътници. По-специално — с бебето. Ще изминавате приблизително по триста мили дневно. Няма да е пикник, но и няма да продължи вечно.

Без да обръща внимание на огорченото изражение на Джон, Пепърдайн му подаде маршрута и пътна карта.

— Ще тръгнете сутринта и ще прекарате първата нощ в Монро, Луизиана. Втората нощ в Бирмингам. На следващия ден ще сте в Колумбия.

„Дали ще е жив да я види?“ — питаше се той.

— Поне Рути Фордхам е с нас — каза той, като се опитваше да гледа от добрата страна, ако изобщо имаше такава. — Изглежда, се разбира добре и с двамата.

— Тя ще спи с мисис Бърнууд и бебето. Теб сме уредили в съседна стая, със свързваща помежду врата и в двата мотела.

Джон погледна маршрута.

— Страхувам се от всяка миля. Мислиш ли, че е в състояние да направи някоя лудост?

— Например да избяга, искаш да кажеш?

— Изплашена е, Джим.

Пепърдайн се усмихна.

— Не можа да устоиш, нали? Анализирал си я въпреки всичко.

— Нямаше нужда да я анализирам. И слепият би видял, че е изплашена до смърт.

— Тя няма да отиде никъде без детето си. За нея би било немислимо трудно да се справи с теб и мисис Фордхам и да избяга, докато е с бебе, което кърми.

— Вероятно си прав, но дамата си има особености. И има още нещо, което трябва да знаеш. Тя лъже.

— Лъже? — повтори със смях Пепърдайн. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — каза иронично Джон, — че си измисля истории.

— Да не мислиш, че е измислила…

— Не. Тя казва истината за Братството. Доказателствата, до които си се добрал го потвърждават. Но мисис Бърнууд държи картите много близо до гърдите си. Има нещо, което премълчава. Има нотки на фалшивост и неискреност.

— Тя е адвокат.

Спонтанният отговор на Пепърдайн предизвика кикот в агента, който работеше на принтера на компютъра в другия край на стаята. Пепърдайн се обърна към него.

— Откри ли вече нещо?

— Нищо.

Пепърдайн обясни на Джон:

— Правим рутинна проверка около нея, въпреки че тя изглежда честна. Според справката за делата й — спечелени и загубени, тя е била ловък обществен защитник и доста е изтормозила старомодната съдебна система в Проспър. Знаейки сега онова, което е разбрала тогава за известните личности, трябва да е била много жилава, за да е читава до днес.

— Е, какъв е проблемът? — попита Джон, кимайки към компютъра, за който знаеше, че е включен към многобройни национални и международни информационни мрежи.

— Очевидно има вирус в системата ни. Данните, които получаваме са пълна безсмислица. Опитваме се да го изчистим от вируса.

— Обадете ми се, когато откриете нещо.

Джим се изкиска.

— Доктор Макграт е любопитен да узнае нещо повече за нея, за пружинките, които я карат да действа, а?

— Няма защо да се подиграваш, Джим — каза Джон, когато той се обърна, за да излезе. — Старите навици трудно се разрушават, това е.

— Можеш да се върнеш на работа, когато пожелаеш. Бих предпочел да работиш извън моя отдел.

Пепърдайн беше сериозен и Джон бе благодарен на стария си колега за гласуваното доверие, но отговорът му беше все още „не“.

— Твърде голямо напрежение. Сегашната ми работа е по-малко напрегната. — След това погледна към пътната карта, очерта пътя им от Тексас до Южна Каролина и допълни мрачно. — Досега.

 

 

Спомените на Джон стигнаха до сутринта на злополуката. Когато излязоха от Бирмингам, той беше изнервен и нетърпелив да се освободи от мис Бърнууд и бебето й. Смяташе, че ще стигнат столицата на Южна Каролина около залез-слънце. Веднага щом закусиха в кафето на мотела, той ги поведе към колата. Ръмеше кротко.

Колкото по на изток отиваха, толкова по-силен ставаше дъждът. Около обед нервите му се бяха изпънали до краен предел. Раменете го боляха от постоянното стискане на волана. Ругаеше на ум тировете с ремаркета, които го задминаваха със скорост, която той намираше за опасна, макар и на междущатска магистрала. Сигурно някой от шофьорите на камиони някъде напред бе направил нещо.

Джон веднага забеляза, че трафикът забави скоростта по всички ленти на платното. Постепенно тя спадна до влачене.

Той повиши звука на полицейското радио, с което бе снабдена колата и се заслуша с растящо нетърпение в разговорите между полицаите за голямата катастрофа, причинила задръстването.

Катастрофата, в която бяха пострадали няколко коли, беше в резултат на отвратителното време, което продължаваше да излива дъжд в цялата югоизточна област, причинявайки локални наводнения и други щети.

Според грубите изчисления на Джон, катастрофата бе станала мили пред тях. Трафикът бе спрян, за да могат колите от бърза и пътна помощ да стигнат до местопроизшествието. Но както съчувстваше на пострадалите хора, така и се дразнеше от закъснението.

Рути Фордхам седеше на предната седалка до него. Той й подаде картата и я помоли да потърси алтернативен път, който биха могли да вземат. Има един, му каза тя, но той ще ги отклони от посоката. Той реши, че е по-добре да шофира няколко допълнителни мили, отколкото да стои и да чака. Насочи се към близкото отклонение.

И точно така попаднаха на онзи черен път, където съдбата бе изпречила падналото дърво. Решението да се отклони от предварително набелязания път беше коствало живота на Рути Фордхам. Телефонът им беше свързан само с полицейския и затова не можеше да се обади в отдела в Колумбия. Самото полицейско радио беше претоварено от обаждания, свързани с катастрофата, затова той реши да не обърква допълнително нещата, като си послужи с техния канал.

Щом излязоха от междущатската магистрала, той възнамеряваше да спре и да използва телефонен автомат. Но такива нямаше по селските пътища.

Колко ли време са ги чакали в Колумбия, преди да ги обявят в бюлетина за изчезнали? Хората на Джим сигурно ги бяха проследили поне до онази болница в Стефансвил. Вероятно бяха открили и тялото на мисис Фордхам. „Дали е имала семейство?“ — питаше се Джон. Заради нещастното решение колежката му бе загинала безсмислено. Още една смърт на сметката на Джон Макграт.

Какво, по дяволите, си мислеше? Докторът, разбира се, е отбелязал нараняванията му, но това е било всичко, което е могъл да знае.

По дяволите! Кендъл Бърнууд е била много хитра. Мислейки сега за престоя в болницата, Джон разбра, че тя не е оставила никакви следи. Нищо, за което да се хванат, за да ги проследят. За всеки, който би разследвал тяхното изчезване ще изглежда, че той, Кендъл и бебето са се изпарили във въздуха.

Сега забеляза, че тя бе спряла да тананика песничката. Чу, че по водопроводните тръби в стената тече вода и разбра, че е пуснала душа. Имаше на разположение само няколко минути преди да открие, че се е събудил.

Какъв гениален удар да го обяви за свой съпруг! Така бе получила възможност да говори от негово име, докато той не е бил в състояние. Но след като бе изрекла лъжата, тя бе принудена да продължи. И с това се бе справила хитро.

Всичките й отговори почиваха на истината. Всичко, което му бе разказвала за сватбения им ден и нощ, неговата история. Всичко почиваше на действителни факти. Освен, че тя му разказваше брачния си живот с Мат Бърнууд. Като се придържаше към истината, вместо да измисля друга история, тя не би могла да бъде разкрита лесно. Умно. Използваше и собственото му име, за да не направи случайно грешка. Изключително находчива.

Толкова умна, че Джон започна да се пита дали и последната нощ не е била още една лъжа.

Бележки

[1] Столица на Северна Каролина. — Б.пр.