Сандра Браун
Свидетелката (7)

Глава шеста

Правеше се, че дреме и след като поеха по шосето. Тя караше мълчаливо, без дори да го попита, когато спря отново. Докато пълнеше резервоара, той се отби до тоалетната. Този път имаше огледало и както си представяше, изглеждаше ужасно. Помисли да се обръсне, след това се отказа. Видът му не би се подобрил. И освен това не искаше да й остави време, в което да се измъкне без него.

Когато излезе от тоалетната, видя, че тя се разправя с трима тийнейджъри. Момчетата я бяха наобиколили до автомата и не й даваха да мине. Носеше сак и разхладителни напитки в кутии.

— Не е смешно, момчета — каза тя раздразнено и се опита да заобиколи най-високото от тях.

— Мисля, че е голям майтап — каза то. — Майтап, нали Джо?

— Истински майтап — отвърна Джо, като се усмихваше глупаво.

— Ние само се закачаме приятелски — каза третото.

— Хайде, кажи ни името си, русолявата?

— Не си оттук, нали, маце?

— Не — отвърна ледено Кендъл. — И изглежда трябва да съм доволна. Сега ще ме оставите ли да мина, или…

— Или какво? — попита Джо като приближи ухиленото си лице към нея.

— Или ще ви изритам по задниците.

От четиримата, които се обърнаха, Кендъл беше най-изненаданата. Без да обръща внимание на момчетата, стоящи между тях, тя произнесе умолително:

— Не прави нищо. Моля те. Мога да се справя с тях.

— Ей — извика едно от момчетата. — Можела да се справи с нас. — То се хвана за чатала си. — Обзалагам се, че и с това може да се справи добре.

Джо и другото момче решиха, че двусмислицата на приятеля им е изключително находчива. Те избухнаха в смях.

— Тоя пък едва може да се изправи — закиска се първото, като го сочеше с ръка.

— Да. Тя ли те докара така?

— Ти да ни направиш нещо на нас? Хайде, бе!

— С кой крак ще ни риташ, куцльо? — подигра го Джо.

Смехът им внезапно секна, когато той вдигна дясната си патерица и удари Джо през краката. Колената на момчето се огънаха и то се свлече на земята. Лицата на другите две побеляха.

— Разкарайте се от пътя й — каза той спокойно.

Те се дръпнаха от Кендъл. Джо продължаваше да се търкаля по земята, виейки от болка и обгърнал с две ръце краката си. Кендъл го заобиколи и забърза към колата.

— Момчета, съветвам ви да се научите на вежливост — каза той, след което последва Кендъл в колата.

Тя бързо подкара. А той се почувства по-добре, след като разбра, че не е изцяло безполезен. Затова остана като гръмнат, когато тя го нападна.

— Беше блестящо. Наистина блестящо. Благодаря ти много. Точно от това имах нужда. Рицар на патерици да ме спасява от безобидни хлапаци. Можех да се справя. Но не — ти трябваше да се намесиш, за да не те забравят!

— Ядосана ли си?

— Да, ядосана съм. Защо се намеси? Защо не си гледаш работата?

— Когато моята жена е сексуално заплашена от трима мъже, това е моя работа. Нали? — Борческият й пламък угасна. Сега изглеждаше развълнувана и ядосана, защото бе изпуснала нервите си. — Ти не искаше сцена, нали? Защото не искаш да си спомнят за нас, ако някой дойде да разпитва. Предполагам, че е добре, че задържах това. — Той повдигна униформата на санитар, която бе свалил в тоалетната. — Няма да оставя следа.

Тя не се хвана на въдицата. Очите й бяха вперени в пътя, но тя въздъхна и отметна назад косата си.

— Извинявай. Благодаря ти, че ми се притече на помощ. По мярка ли са ти дрехите?

— Да — каза той, поглеждайки към новите си шорти и тенис фланелка. И тогава разбра — тя наистина знае размерите му.

Пътуваха по тясно шосе, врязано в гъста гора. Наводнените полета и мостовете над придошлите реки му напомняха за катастрофата.

Неговата амнезия беше най-голямото й предимство, защото така го държеше в неведение. Единственият му източник на информация беше онова, което тя пожелаеше да каже. Можеше да измисли каквото си иска, а той само да се съгласи, защото нямаше с какво да я обори. Как да открие истинската картина?

— Забравила си да ми купиш вестник — сети се той. — Пропусна ли?

— Не, но нямаше никакви вестници. Проверих на няколко места. Всичко бе продадено.

„Може би точно този път казва истината“, помисли си той. Павилионът на бензиностанцията също беше празен. Бе решил твърдо да провери. Надяваше се, че някое заглавие или дори малко съобщение ще подаде искра в паметта му.

От друга страна, страхуваше се да не прочете за някой много известен тип и да установи, че става въпрос за него. Дали не е бил въвлечен в някаква престъпна дейност преди катастрофата?

Инстинктът му казваше, че е засегнато достойнството му. Но какво достойнство? Професионално? Брачно? Това последното не би могло, защото той и за секунда не бе повярвал, че са били семейна двойка. Щеше да знае — някак си щеше да знае — ако беше спал с нея. Жив човек не би могъл да забрави тези гърди — оформени и сексапилни! Бе оценил и добре оформеният й задник. Имаше привличащи вниманието очи и гъста, непокорна коса.

Не беше класически красива, но дори от болничното легло той бе забелязал чувствената й уста. Устните бяха пълни и предизвикателни. Жена от онзи тип, за която човек би платил хиляда долара, стига само да се докопа до кревата й.

Когато по-рано я наблюдаваше да облизва намазаните си с масло пръсти, той се убеди, че собствената му диагноза е точна. Не беше чак толкова болен.

Реакциите му спрямо нея бяха определено мъжки условни рефлекси. Беше реагирал по начин, по който всеки нормален мъж би отговорил на подобна възбуда. Би заложил срещу живота си, че реакцията му съвсем не се дължеше на познанство и близост.

Обезпокоен от насоката, която поеха мислите му, той включи радиото, с надеждата да хване новини.

— Повредено е — му каза тя.

— Удобно за теб, нали? — отвърна той. — Още колко ще трябва да продължим? И между другото, къде, по дяволите, отиваме? Не смей да кажеш „Тенеси“.

Тя не каза „Тенеси“.

— Отиваме в къщата на баба.

— „Къщата на баба“ — повтори той язвително.

— Точно така.

— Твоята баба или моята? Имам ли баба?

Представи си стереотипния образ — сива коса, свита в спретнат кок, блага усмивка, която ти напомня да стоиш със закопчано сако, дори ако вън е юлска жега, която мирише на лавандулов сапун и кухненски подправки. Разбираше го като понятие, но не можеше да си представи да е бил глезен от такъв персонаж. Или изобщо глезен от някой…

— Моята баба — каза тя.

— Съобщила ли си й, че отиваме?

— Тя няма да е там. — Гласът й стана мек от вълнение. — Умря преди четири месеца. Няколко седмици, преди да се роди Кевин.

Той се замисли над отговора.

— Ти беше ли при нея?

— Не. Аз бях… далеч. Раждането наближаваше и не можах да присъствам на погребението.

— Бяхте ли близки двете?

— Повече от близки. Имахме необикновена връзка. — Очевидният му интерес я окуражи да продължи. — Майка ми и баща ми загинаха при катастрофа, когато бях на пет години. Баба стана моя настойница. Дядо ми вече бе починал, така че останахме само двете. Връзката между нас бе много силна.

— Аз познавах ли я? Бил ли съм преди това в къщата?

Тя поклати глава.

— Какво още ни остава?

Тя въздъхна и завъртя глава.

— Моля те, престани да ме питаш за това. Няма да стигнем по-бързо. Бих искала да сме там, преди да се стъмни, а времето ще мине много по-бързо, ако поспиш. Трябва ти спокойствие.

Той бе взел три аспирина, които бяха притъпили главоболието му и болките в мускулите, но все още се чувстваше като че ли е бил удрян с чук за пържоли. С намерението да отпусне клепачи само за миг, той се отпусна на облегалката.

Часове по-късно, когато се събуди, беше привечер и те бяха стигнали до крайната цел на пътуването си.

 

 

Къщата се намираше в края на тесен път, покрай който се виеха лози и храсти орлови нокти. Дъждът бе престанал. Когато стигнаха до къщата, Кендъл свали стъклото на колата и вдъхна дълбоко аромата на лятото. Спомени от детството нахлуха в главата й. Мъката по баба й стисна сърцето й като с клещи.

Заобикалящата ги гора бе вече притъмняла. Светулки намигаха изпод сенките на листата. Тя почти очакваше да чуе гласа на баба си, която я вика, за да види тази галактика от светещи насекоми.

Къщата беше с правоъгълна форма и начупен покрив, който се простираше над широка тераса. Може би й трябваше боядисване, а и дворът изискваше грижи, но иначе си оставаше същата от последното й посещение.

С тази разлика, че баба й не беше там и никога вече няма да бъде.

Чакълът изскърца под гумите, когато загаси мотора.

Той се събуди, прозя се, протегна се и погледна към падащата навън тъмнина, за да се ориентира.

Кендъл отвори вратата и излезе, за момент оставяйки Кевин заспал в детската седалка. Бавно се изкачи по входните стъпала, след това се изправи на пръсти, за да стигне ключа, който стоеше винаги над касата на вратата.

Намери го и го пъхна в ключалката. Вратата изскърца и се отвори. Посегна към ключа за осветление на стената с надеждата, че има ток. Когато лампата светна, тя въздъхна с облекчение. Рики Сю бе продължила да плаща текущите сметки.

Бързо обиколи стаите. Чаршафи покриваха мебелите и къщата миришеше на мухъл, защото дълго не бе проветрявана, но тя бързо щеше да я съживи — разбира се, само за времето, за което тя и Кевин биха могли да останат тук.

Върна се във всекидневната. Той я беше последвал при влизането и сега стоеше подпрян на патериците си, оглеждайки непознатата обстановка.

— Харесва ли ти?

Той сви рамене уклончиво.

— Знам, че сега не изглежда много добре, но аз ще я оправя. — Решителното заявление събуди в нея толкова живи спомени, че тя се олюля.

Почти дума по дума то повтаряше заявлението, което бе направила в сватбената нощ.