Сандра Браун
Свидетелката (23)

Глава двадесет и втора

За по-малко от десет минути Мат се преоблече в спортно облекло и ботуши, приготви торбата с ловните принадлежности и излезе. Изглежда, че начумереното й лице, останалата без отговор целувка за довиждане го забавляваше.

Дълго след излизането му Кендъл остана седнала на стола на верандата, в неподвижно отчаяние. Не знаеше кое я бе засегнало повече — изневярата на Мат, или безцеремонните му оправдания.

Нима очакваше да забрави, защото й изневеряваше за първи път? И сигурно да бъде похвален, че се е съпротивлявал толкова дълго на изкушението? Как смееше да се отнася към гнева й с такова безочливо пренебрежение, а не с полагащата му се сериозност!

Ще му послужи за урок, ако събере нещата си и напусне къщата, докато го няма. Тогава ще предизвика вниманието му!

Но това беше импулс на ярост, не разумно, добре обмислено действие. Ако иска да има стабилен брак, не би трябвало да реагира необмислено. Изневярата му бе я опустошила и тя никога нямаше напълно да се възстанови. И все пак знаеше, че гневът и гордостта могат да бъдат също толкова разрушителни.

Най-трудният за възприемане факт бе, че Мат от години е бил влюбен в Лоти и би се оженил за нея, ако Гиб дадеше одобрението си.

Лоти не беше типът жена, която Гиб е имал предвид за сина си. Тя не отговаряше на стандартите на Бърнууд. Но Гиб бе одобрил Кендъл Дийтън, защото бе културна, образована, интелигентна и уравновесена.

Единственият й недостатък беше, че не задоволява всички желания на съпруга си, помисли си тя горчиво.

„Мат или Гиб беше я избрал?“ — питаше се тя. Плашеше я мисълта, че Гиб упражнява толкова голям контрол над решенията, които взема Мат. Дотогава, докогато се радва на благоразположението на Гиб, всичко ще е наред. Но ако тръгнеше против волята на свекъра си, той би се превърнал в могъщ неприятел.

Засега тя отстрани тази тревожна констатация. В момента трябваше да реши какво ще прави с брака си.

Иска ли да го запази? Да, искаше. В такъв случай как трябваше да постъпи?

Притежаваше две големи преимущества пред Лоти Лайнъм. Първо, Гиб не я одобряваше, а мнението на Гиб беше важно за Мат. Второ — Лоти не можеше да има деца. Кендъл носеше детето на Мат.

Но вместо да се успокои от тайното си оръжие, то само увеличи мъката й. Тази нощ тя и Мат трябваше да празнуват. Щяха да се възхищават на това чудо на природата, което се бе родило от тяхната любов. Щяха да говорят за подреждането на детската стая, да мислят за име, да планират блестящо бъдеще за детето си.

Вместо това той бе излязъл, остави я нещастна и сама да си припомня отново преплетените им тела.

— По дяволите! — каза тя. Как може да тръгне и да се прави, че нищо не се е случило? Той дори не я удостои с равностоен спор.

Изведнъж тя скочи от стола на верандата и изтича в къщата. Влезе само, за да си вземе чантата. Секунди след като взе решение, вече бе в колата и летеше надолу по алеята.

Искаше да остане омъжена за Мат. Искаше да създаде семейство. Искаше да принадлежи на семейство.

Но в никакъв случай, ако това означаваше да пожертва самоуважението си. Няма да стане изтривалка на обувки. Нямаше да позволи на Мат да сведе избухването й до обикновен пристъп на обидено достойнство.

Ако иска да запази непокътнат брака им, той трябва да признае вината си. Трябва да й даде думата си, че няма да има повторения на случката с Лоти или с някоя друга. Верността не е въпрос на пазарлък. Ако поиска да признае, че стореното е грешка, тя ще му прости.

Но предложението беше само за тази нощ. Не може да чака вкъщи като покорна, раболепна, добра малка женичка, докато той се върне. Беше напуснал спора, но тя ще му го върне. Ако е с Гиб, чудесно. Нека обясни мръсната си извънбрачна връзка с Лоти Лайнъм на критичния си баща.

Кендъл беше сигурна, че в това отношение ще има непоколебимата подкрепа на Гиб.

Когато стигна до предградията на града, вече бе паднал мрак. Скоро стана ясно, че да се намери Мат нямаше да е така лесно, както си бе мислила. Сега, когато светлините на Проспър се бяха отдалечили, тя не можеше да види никакви ориентировъчни знаци, по които да се води.

Само веднъж бе ходила до ловната хижа с Мат. Тя представляваше малка, селска колиба, която той и Гиб бяха построили сами. Той с гордост й я бе посочил. Сега й се искаше да бе обърнала по-голямо внимание на пътя, по който бяха дошли.

Пътеките, които се виеха през гористите хълмове, заобикалящи Проспър, бяха непавирани, тесни и тъмни. Само някои имаха пътни знаци. Местен човек би могъл да ги различи един от друг, но за външен човек те изглеждаха досущ еднакви.

Убедена, че би могла да се ориентира по нещо познато, тя продължи нататък. Но когато премина същия изоставен хамбар, покрай който бе минала преди десет минути, трябваше да признае, че се е загубила напълно.

Спря колата насред пътя.

— По дяволите! — Сълзи на ярост изпълниха очите й. Отчаяно искаше да открие Мат. Колкото по-бързо приключеха със спора, толкова по-бързо щяха да оставят зад себе си случката и щяха да продължат съвместния си живот.

Отчаяна, тя излезе от колата и се огледа наоколо, като се опитваше да съзре нещо познато. Но от всички страни я заобикаляше гъста, зловеща гора.

Качи се отново в колата и я подкара, защото беше сигурна, че рано или късно ще намери пътя, водещ обратно в Проспър. Отказа се да търси ловната хижа по този час.

Сега откри, че загубването е било за добро. В това време се бе успокоила и можеше да се срещне с Мат. И можеше да огледа проблема от всички страни. Може би ще открие на първо място какво е накарало Мат да потърси компанията на бившата си любовница. Дали тя нямаше някаква вина?

Бързаше, нетърпелива да подхване въпроса с помирението. Когато колата се изкачи на една височинка, тя забеляза нещо да червенее над върховете на дърветата на около половин миля напред. Изплаши се и първата й мисъл беше, че има пожар в гората. Но после бързо отхвърли такава възможност, защото огънят изглеждаше ограничен на едно място и не се разрастваше.

Докато се приближаваше към светлината, пейзажът започна да й изглежда познат. Тя разбра къде се намира. Беше идвала тук в едно ранно утро миналия ноември, за клането на прасета. Поне оттук познаваше пътя за вкъщи. И може би когато се прибере, Мат ще е премислил също…

Въпреки това, премести крака си от педала за газта и натисна спирачки. Какво гореше?

Може би първата й мисъл е била правилна? Някой може да е оставил тлеещ огън. Наоколо не се виждаха коли, така че лесно можеше да се направи заключение, че огънят е без контрол. Би било опасно за цялата гора.

Тя спря колата си, но остави моторът да работи. След като внимателно се огледа наоколо, отключи вратата и излезе. Миришеше силно, но не неприятно на пушек от дърва в топлия, пролетен въздух.

Неспокойно огледа тъмната гора. Може би трябваше да се върне в града колкото е възможно по-скоро и да съобщи за пожара?

Но ако бяха група тийнейджъри, които си пекат кренвирши, или семейство, което е излязло да вечеря навън? Щеше да предизвика голям шум за нищо. Ще се окаже отново на мушката на присмеха, както когато припадна при коленето на прасетата.

В едно нещо беше сигурна — няма да тръгне, ако има и най-малката възможност за пожар в гората. Вдъхна си кураж и тръгна пеша.

Все още в дрехите, с които ходеше на работа и с високи токове, тя съвсем не беше екипирана за разходки в пущинаците. Къпини и пълзящи растения, напъпили след месеци зимен сън, закачаха косата и дрехите й, оставяха драскотини по ръцете и краката й. Нещо прошумоля в храсталаците само на няколко ярда от нея, но тя ускори крачка, без да спре, за да разбере каква е причината.

Писък процепи въздуха.

Кендъл замръзна. Страхът я сграби за гърлото. Какво, за бога, беше това? Животно? Някакъв вид дива котка? Дали не е пантера?

Но това беше човешки глас — страховито, ужасяващо човешки! На какво ли, Господи, беше попаднала?

Първият висок и остър писък бе последван от няколко накъсани вика на истинска агония.

Помисли си, че някой отчаяно се нуждае от помощ и забравила опасенията си, тя се втурна в тъмнината, напусна отъпканата пътека, щом видя друга по-кратка. Трябваше с ръце да си проправя път между препречващите й се клонаци, без да обръща внимание на пронизващите болки, когато кожата й се разраняваше от клони и тръни.

След това видя пред себе си позната поляна. През дърветата съзря отблясъците на огъня и силуетите на хора покрай него.

Бяха две дузини или повече. Викаха. Но виковете им не изглеждаха причинени от тревога или болка.

Успокоена, тя спря да поеме дъх, загрижена, че страховитото изкачване през гората бе прекалено голямо напрежение за една начинаеща туристка. Облегна се с ръка на дънера на едно дърво, наведе се и задиша дълбоко.

Изправи се от внезапно избухналия смях. Любопитството я подтикна да разбере за какво се бе събрала тази странна група. Но чувстваше инстинктивно, че трябва да действа внимателно. Докато разбере кой бе викал и защо, предпазливостта бе най-доброто средство.

Скоро можа да различи, че групата бе съставена изключително от мъже. Дали не присъстваше на ритуал на някакво братство? Почти бе убедена, че това е причината за събранието, когато различи познато лице, при което едва не извика.

Дабни Горн. Какво правеше областният прокурор тук, по дяволите? И съдията Фарго също? Да не беше нещо като клубна среща?

Забеляза и председателя на училищното настоятелство, началника на пощата, Херман Джонсън и Боб Уайтакър — пасторът.

Вниманието на всички бе насочено към нещо, лежащо на земята. Бяха оформили стегнат пръстен около нещото, така че Кендъл не можеше да го види ясно и да разбере какво е.

Тя почти подскочи, когато се надигна друг вик. Херман Джонсън отметна назад главата си и нададе смразяващ кръвта крясък, когато няколко души от групата вдигнаха предмета, който лежеше на земята.

Това беше християнски кръст.

А на него бе закован Майкъл Ли.