Сандра Браун
Свидетелката (14)

Глава тринадесета

— Кафето мирише хубаво.

Кендъл така бе потънала в мислите си, че не чу влизането му в кухнята. Обърна се при звука на гласа му. Подпрян на патериците си и на касата на вратата, облечен и необръснат, той имаше раздърпан, но отпочинал вид. Лицето му бе възвърнало донякъде цвета си и тъмните кръгове под очите бяха значително избледнели.

— Добро утро. — Тя нервно изтри дланите на ръцете си в шортите. — Тъкмо идвах да те видя. Как се чувстваш?

— По-добре. Все още не идеално.

— Надявам се, че Кевин не те е събудил.

— Не. Той спи в онова квадратно нещо.

— Детска кошара. Седни. Ще ти приготвя закуска. — Тя му наля чаша кафе. — Какво искаш? Понички? Яйца? Препечен хляб с масло? Правя всичко без палачинки.

— Какво имаш против палачинките?

— Нямаме уред за печене на палачинки.

— Ох. Откъде се появи храната? Някакъв вълшебник ли я донесе през нощта?

— Ходих на пазар тази сутрин.

Той изглеждаше изненадан.

— Не те чух да излизаш.

— Не се изискваше.

— Колко далеч сме от най-близкия град?

— Не много далеч.

— Случайно да си се сетила за вестник?

— Той е на масичката във всекидневната.

— Благодаря.

Тя приготви бекон с яйца, които бе поискал. Той бързо изпразни чинията, в която остана само резен бекон.

— Искаш ли го?

— Запомни, не ям свинско месо.

— Свързано ли е с тази история?

— Нямам никаква история.

— Мисля, че имаш. Все още не знам точно. Защо не си тръгна тази сутрин, когато си имала възможност?

Защо наистина? Този въпрос я занимаваше откакто се върна. Възнамеряваше да тръгне окончателно, след като се измъкна в зори. Но колкото повече се отдалечаваше, толкова по-виновна се чувстваше.

Всеки път си припомняше стенанията му през нощта. Той едва се движеше, а мозъчното сътресение все още не бе отзвучало. Не можеше да изостави дори животно в такова състояние. И сега, както и тогава, на местопроизшествието.

Чувството за отговорност към него я дразнеше. Опасно препятствие по пътя, който бе поела. Но знаеше, че ще остане до него, докато здравето му се стабилизира и той стане по-самостоятелен.

Освен това й хрумна, че тук може би е на по-сигурно място, отколкото по пътя. Тази сутрин, когато прескочи до града, тя се чувстваше застрашена и уязвима. Ако избяга, къде ще отиде? Нямаше някаква определена цел — само да избяга. Дотук поне, бе успяла. И докато той не представляваше реална опасност за цялостния й план, защо да поставя на изпитание късмета си като тръгне, преди да е абсолютно необходимо?

Мина й през ум, че може би си търси оправдания, защото тя обичаше тази къща. Чувстваше се сигурна тук и наистина не искаше да я напусне.

— Аз обещах, че няма да те изоставя в сегашното състояние — каза тя.

— Което означава, че ще ми изоставиш, щом положението ми се подобри.

— Не слагай в устата ми думи, които не съм казвала.

— Добре, всичко, което казваш, е дяволски мъгляво. Опитвам се да попълня празнотите.

— Празнотите ще се попълнят сами, когато мозъкът ти е готов. Хипотезата на доктора е, че може да блокираш паметта си подсъзнателно. Ти самият не искаш да си спомниш.

Той обгърна с пръсти чашата за кафе и я погледна право в очите.

— Има ли право той, Кендъл?

За първи път я беше нарекъл по име. Чувайки го от устните му, тя се развълнува и за момент изгуби нишката на мисълта.

— Има ли право? — повтори тя. — Само ти можеш да отговориш.

— Ако не мога да си спомня нищо, как бих могъл да зная какво съм избрал да забравя? — Той изруга и зарови пръсти в косата си. Беше забравил за шевовете и отчаяният му жест се бе стоварил върху тях. — Ох!

— Внимавай! Чакай, дай да погледна. — Тя се приближи към него и отстрани ръцете му. Разви превръзката от марля и огледа раната. — Няма признаци на инфекция. Шевовете са непокътнати. Нищо лошо не е станало, доколкото виждам.

— Започва да ме сърби — каза той раздразнено.

— Значи започва да заздравява.

— Предполагам.

Тя все още стоеше близо. Той я погледна.

— Откъде намери пари за бакалницата?

— Казах ти, че аз…

— Че си ги спечелила. Знам. Какво си правила?

Тя се поколеба, като преценяваше всички „за“ и „против“ да му каже и накрая реши, че той няма да я остави на мира докато не отговори.

— Аз съм адвокат.

Той се изсмя гръмогласно.

— Лъжите ти стават все по-дебели.

— Аз съм обществен защитник. — Той я гледаше, като че ли още не й вярваше. — Това е истина — настоя тя.

— Разкажи ми за това.

— Какво искаш да знаеш?

— Добра ли беше? Обзалагам се, че си била. Лъжеш толкова добре.

Тя се засмя.

— Точно това казва и Рики Сю.

— Коя е тя?

— Най-добрата ми приятелка.

— Хм. — Той разсеяно дъвчеше последната хапка бекон. — Добър обществен защитник ли беше?

Тя не отговори веднага, за да си налее чаша кафе и да седне на стола срещу него.

— Вярвам, че съм била горе-долу добра. Повече от подходяща за поста. И заслужавам поне за усилията си шестица. Исках да бъда добра — продължи тя. — Хората, които ме наемаха си мислеха, че поемат голям риск, като поверяват защитата си на жена. Поради това аз трябваше да се доказвам. Като цяло, съотношението между спечелените и загубените ми дела вдъхва уважение. Естествено, не съм печелила всяко дело.

Той зае слушателска позиция, която я подтикна да продължи.

— Едно поражение обаче беше особено горчиво. В началото казусът изглеждаше рутинен, но приключи… направо ужасно.

— Какво се случи?

— Посъветвах шестнайсетгодишно момче да се признае за виновно за кражба в магазин и да се остави на снизхождението на съда. Тъй като това беше първото му провинение, аз очаквах съдията да бъде по-милостив. Вместо това той използва момчето, за да ме унизи. — С леко потреперване на гласа тя му преразказа сцената в съда.

— Има и продължение, нали?

— По време на пътуването до Колумбия се случил ужасен инцидент. Той е бил в белезници, разбираш ли, и по някакъв начин, когато са спрели за почивка, белезниците са се закачили за нещо и при тръгването ръката му… — Тя спря и преглътна мъчително. — Дясната му ръка бе откъсната от рамото, буквално изтръгната, като че ли е бил дърпан за разчекване. Изпаднал в шок и едва не умрял от кръвоизлива. Успяха да спасят живота му, но той никога няма да се възстанови нито физически, нито психически.

Онази неделна сутрин, когато Кендъл чу за станалото, тя бе обзета от страх, вина и ярост. Случката продължаваше да я преследва. Били Джо наистина не бе ангел. Но инцидентът бе унищожил каквато и да е възможност да стане съблюдаващ законите член на обществото. Осакатен и огорчен, той щеше да държи света отговорен за нещастията си. Щеше да обвинява най-вече нея като адвокат на защитата му.

Семейството му сигурно я обвиняваше.

— Дяволска случайност — отбеляза той. Бе стоял тихо, за да й остави време да размисли.

Добре ли беше да продължи по-нататък? Дали не казва твърде много? Но пък се чувстваше добре като разтовари опасенията, които й тежаха от месеци.

— Имам своя теория за него — каза тя.

— Която е?

— Че въобще не е било злополука.

— Интересно. — Той се наведе напред. — Не накара ли някого да направи разследване?

— По това време не мислех, че е необходимо.

— Запозната ли си с разказа на момчето?

— Опитах се. Отидох в болницата да го видя, но ми казаха, че още се съвзема и не може да приема посетители.

— Това не те ли накара да се усъмниш?

— Би трябвало, но по онова време изглеждаше нормално. Беше няколко седмици в критично състояние. След това, без да съм го изисквала, ми бе изпратено копие от доклада за злополуката. Беше детайлен отчет за случилото се. Всичко изглеждаше професионално и в ред. И едва много по-късно ми мина през ума, че тази „злополука“ може да е била инсценирана. Били Джо е бил планирана жертва.

Тя прекара пръсти през косата си. Разстройваше се, когато и да си спомнеше за проявената наивност.

— По времето, когато разбрах, че той е бил жертвата, беше твърде късно да се направи нещо. Аз вече бях… — Тя млъкна, преди да е казала прекалено много.

— Какво беше вече?

— Нищо.

— Как?

— Струва ми се, че чух Кевин да плаче. — Тя скочи на крака.

— Не можеш да се измъкнеш толкова лесно. Той не плаче. Седни.

— Не съм куче. Не сядам по команда.

— Защо не искаш да завършиш историята?

— Защото аз… аз…

— Какво, Кендъл? От какво бягаш? От мен?

— Не — отвърна тя пресипнало.

— Никога няма да си признаеш, но ти със сигурност възнамеряваше да напуснеш болницата без мен. Ако не бях те хванал да се измъкваш дебнешком навън, ти щеше да си офейкала в неизвестна посока. Не се мъчи да отричаш, защото знам, че съм прав. След това ме доведе на място, където няма телефон, нито телевизор или радио, които да работят. Точно така е — каза той, когато тя демонстрира изненада. — Опитах радиото, което си скрила в килера. Нарочно ли го повреди?

— Знаех, че е развалено и затова го прибрах, да не се пречка.

Недоверието му бе съвсем очевидно.

— Нямаме връзка с останалия свят. Няма някакви близки съседи, поне не такива, които мога да срещна. Ти нарочно си ни изолирала. Има нещо, което не ми казваш. Много неща не си ми казала — за миналото ми, твоето минало, женитбата ни. Ако е имало женитба.

Той опря ръце на масата, за да се изправи.

— Аз съм напълно объркан, а ти си единствената ми връзка с онова, което е бил животът ми преди злополуката. Помогни ми да си спомня. Разясни ми, преди да съм полудял. Кажи ми онова, което искам да знам. Моля те.

Тя сграбчи гърба на стола така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Добре, какво искаш да знаеш?

— За начало, какво съм направил, че ме мразиш?

— Кой казва, че те мразя?

— Много лесно може да се отгатне. Когато съзреш неочакван, но подходящ начин да се отървеш от мен, ти се опитваш да се възползваш и почти успяваш. Второ — ти твърдиш, че сме женени, но по много очевидни признаци, виждам, че не сме. Защо ти е било необходимо това?

— Какви признаци?

— Виждах те гола. Докосвах те гола. Но когато сме близо един до друг, аз не усещам чувство на интимност между нас.

— Защо говориш така?

— Защото е много възбуждащо.

Тя се размърда неудобно.

— Може да изглежда така. Но само защото не си спомняш нашата близост.

— А твоето извинение какво е?

Тя наведе очи към кокалчетата на пръстите си и не отговори. Не можеше. Той продължи:

— Ти лежиш до мен цяла нощ, но внимаваш да не ме докоснеш дори случайно. Бях неспокоен и достатъчно буден, за да разбера колко се стараеш да избегнеш контакта между твоята и моята кожа.

— Не е така. Ние се целунахме за лека нощ.

— Аз те целунах, ти не ме целуна. И съм съвършено сигурен, че не съм те целувал никога преди това.

— Как може да си толкова сигурен?

— Защото не мога да си спомня целувката.

Тя се засмя меко.

— Това означава само, че моите целувки не са впечатляващи.

— Едва ли. Точно обратното.

Отсеченият му отговор я накара да вдигне очи и да го погледне. Лицето й пламна, като че ли агресивният му поглед излъчваше горещина. Тъй като не можеше да измисли смислен отговор, нито солиден аргумент, тя предпазливо си замълча.

След малко той продължи там, откъдето бе спрял.

— Ако приемем заради спора, че сме женени, били ли сме разделени преди злополуката?

— Никога не съм казвала това.

— Няма никаква нужда. Каква е причината за разрушаването на брака ни? Негодувал ли съм срещу времето, което си отделяла за професията си?

— Не прекалено.

— Подхождахме ли си?

— Много добре се разбирахме.

— Карали ли сме се за бебето? Имам някакви мимолетни проблясъци, че сме спорили над въпроса да имаме ли деца.

Отговорът на Кендъл беше съвсем естествен.

— Наистина ли? — попита тя изненадано.

— Исках ли бебето?

— Разбира се.

Той изглеждаше объркан, затруднен и потърка челото си.

— Не мисля така.

— Ужасно е да говориш така!

— Аз съм неприятно честен. Което не се отнася за един от двамата тук.

Той мълчаливо я приканваше за обяснение, но в самозащита Кендъл се бе затворила в себе си.

— За пари ли сме се карали? — попита той.

— Не.

— Секс?

Тя погледна встрани и поклати глава.

— Секс — повтори той, вадейки заключение от нейната реакция.

— В това отношение всичко бе в ред.

— Тогава ела тук.

— За какво?

— Ела тук. — Повторената два пъти заповед беше мека, но не по-малко властна.

Ако откажеше, той можеше да сбърка упоритостта й със страх. И дори ако това беше отчасти вярно, тя не искаше да го остави да разбере, че се страхува от него. Така че тя заобиколи масата и се изправи срещу него.

— Това тест ли е?

— Един вид — отвърна той.

Обгърна гърдата й и възбудено я притисна. Тя изохка.

— Провали се.

Беше почти толкова трудно да се владее, както беше миналата нощ, когато той я бе докоснал, но тя знаеше, че трябва да изтърпи, защото иначе излага на опасност доверието му.

— Мина доста време, това е.

— Колко време? — Той леко погали върха на гърдата й с длан.

— Откакто се роди Кевин.

— Тогава не е чудно.

— Какво не е чудно?

Той се приближи по-близо и когато тялото му се притисна към нейното, смисълът на казаното стана очевиден.

Той наведе глава и докосна устните й със своите. От това тя се разтрепери цялата. След това я целуна сериозно с живи, сладостно разтворени устни. Езикът му се вплете в нейния.

— Не мога — каза задъхано тя и го отблъсна.

— Защо не? — Устните му се спуснаха надолу по шията й.

— Не съм в състояние.

— В състояние?

— Кърмя. — Тя отстрани ръцете му и отстъпи няколко крачки назад. Несъзнателно докосна влажните си пулсиращи устни, врата. — При сегашните обстоятелства, мисля, че не можем… да правим нищо.

— Как така?

— Неудобно се чувствам.

— Защо?

— Защото загубата на твоята памет ни направи практически непознати.

— Ти твърдиш, че сме женени.

— Да.

— Имаме дете.

— Да.

— Но сме практически непознати? Обясни ми, Кендъл. И докато вършиш това… — Той посегна зад гърба си и измъкна нещо изпод колана на шортите си. — Обясни и това.

Той вдигна ръката си и насочи пистолета право в нея.