Сандра Браун
Свидетелката (3)

Глава втора

— Ще желаете ли още нещо?

Въпросът изтръгна Кендъл от спомените за сватбата й. Спомняше си и най-малките подробности от този ден, но се чувстваше толкова отдалечена от него, като че ли това се бе случило на някой друг, или в друг неин живот.

— Това е всичко, благодаря — отвърна тя на служителя.

Въпреки лошото време супермаркетът Уол-Март беше пълен с купувачи. Проходите бяха задръстени от колички, пълни с какво ли не — от летни кънки до точилки.

— Сто четиридесет и два долара и седемдесет и седем. В брой, чек или по сметка?

— В брой.

Младият човек не бе й обърнал особено внимание. Тя бе просто една от стотиците купувачи, на които е направил сметката през този ден. Ако го попитаха по-късно, той не би могъл да си я спомни. Анонимността й бе крайно необходима.

Миналата нощ, отпусната в леглото на Общинската болница на Стефансвил, тя се чувстваше по-изморена, отколкото през целия си досегашен живот. Цялото тяло я болеше и пулсираше от катастрофата. Мъчителното измъкване от дола й костваше наранявания и издрасквания, които напомняха за себе си все по-силно с напредването на нощта.

Отчаяно се бе мъчила да забрави, но остана будна цялата нощ.

Коя сте вие? Кой съм аз? Съпругът ми.

Думите звучаха още в главата й. От възглавницата си тя гледаше с решителен поглед към тавана, повтаряше си на ум всяка дума, питайки се дали ще бъде за добро или за лошо. Сега бе твърде късно да се откаже от тях, но дори да можеше, тя нямаше да го направи.

Амнезията му бе само временна. Така че докато е в състояние на амнезия, тя трябва да се възползва най-удачно от нея. Надяваше се, че това ще й даде време да спаси Кевин и себе си. В края на краищата, Кевин беше причината, заради която бе стигнала толкова далеч. За да спаси детето си, заслужаваше да се възползва от всеки шанс, дори толкова рискован, като последния.

Той направи истинска сцена, когато му съобщиха, че е с амнезия. Възстановяването му ще изисква спокойствие и почивка, каза докторът. И без това не трябва да се движи много, за да възстанови крака си, така че защо не се възползва от неочаквано наложената му ваканция? Колкото повече се напряга, за да възстанови паметта си, толкова тя ще му се изплъзва. Ум поставен под постоянна принуда, може да откаже да съдейства. Настойчиво го съветваха да се отпусне, да почива.

Но той не се успокояваше, дори и когато по предложение на доктора, Кендъл донесе Кевин в неговата стая. Видът на детето само увеличи вълнението му и той не се успокои, докато сестрата не изнесе Кевин навън.

Докторът, много по-унил отколкото в началото, се опита да успокои Кендъл.

— Препоръчвам ви да го оставим да почива необезпокояван през нощта. Амнезията прави капани. Утре сутринта, когато се събуди, той вероятно ще си е спомнил всичко.

Още с първия лъч на зората тя навлече престилката, която й бе заела една от сестрите и загрижено влезе в стаята му. Паметта продължаваше да му се изплъзва.

Когато тя влезе, той стеснително издърпа чаршафа до кръста си. Сестрата току-що бе привършила цялостното му измиване, което очевидно го бе смутило. Тя си тръгна, като отнесе със себе си кърпите и легена и ги остави сами.

Кендъл махна с ръка несръчно.

— Сигурна съм, че от банята си се почувствал по-добре.

— Малко по-добре. Но ми беше много неприятно.

— Казано накратко, мъжете са ужасни пациенти. — Тя му се усмихна закачливо и се приближи. — Мога ли да направя нещо, за да се почувстваш по-удобно?

— Не. Добре съм. Ти как си? А детето?

— Цяло чудо е, че Кевин и аз се измъкнахме невредими.

Той кимна.

— Това е добре.

Кендъл установи, че дори краткият разговор му тежеше.

— Трябва да се погрижа за някои неща, но ако имаш нужда от нещо, потърси сестрите. Те ми изглеждат доста компетентни.

Той кимна отново, този път, без да отговори. Тя се обърна, за да излезе, но след кратко колебание се върна, наведе се и го целуна по челото.

— Почини си добре. Ще дойда да те видя по-късно.

Бързо излезе от стаята. Миг след това тя спря една сестра и й каза:

— Трябва да направя някои покупки. Има ли служба за таксита?

Сестрата се разсмя и извади чифт ключове за кола.

— Не си мислете, че в този град можете да си поръчате такси, миличка. Можете да използвате моята кола, докато свърши смяната в три следобед.

— Много ви благодаря. — Тя прие на драго сърце неочакваната услужливост. — Кевин се нуждае от някои наистина крайно необходими неща, а и аз не мога да продължа да нося сестринската униформа. Наистина трябва да отида на пазар.

Сестрата я насочи към Уол-Март, след това попита колебливо:

— Извинете ме, ако ставам нахална, мила, но като знам как стоят вашите работи, включително и потъналите с колата документи за самоличност, как мислите да плащате?

— За щастие, имала съм малко пари в джоба на якето си — обясни тя на сестрата, която би била истински шокирана, ако разбереше действителната сума в брой, която Кендъл носеше със себе си. Беше далеч по-голяма, отколкото „просто спестени нари“. Доста беше заделила в очакване на катастрофа, подобна на тази. — Те са влажни, но ще ги приемат. Мога да си позволя да пазарувам и да намеря някаква стая.

— Този скапан град има само един отвратителен хотел. Не си харчете парите за това. Докато имате нужда от легло, можете да останете в болницата.

— Много любезно от ваша страна.

— Моля ви. А и когато вашият съпруг възвърне паметта си, вие ще искате да сте тук през цялото време. — Тя докосна успокоително ръката на Кендъл. — С твърде много неща трябва да се справяте сама. Сигурна ли сте, че няма на кого да се обадите, за да ви помогне? Семейството?

— Никой. Ние нямаме голямо семейство. И между другото, искам да ви благодаря на вас и другите от персонала, че се съгласихте да не споменавате за смъртния случай на съпруга ми. Той и така е объркан и разстроен. Мисля, че няма смисъл да влошаваме още повече нещата.

Заместник-шерифът също не намираше причина тази информация да бъде съобщена на катастрофиралия. Офицерът се бе върнал в болницата тази сутрин, за да съобщи на Кендъл по-пресни новини за колата. Бяха спуснали водолази, които обаче не успели да открият останките. Вероятно колата е била повлечена далеч надолу от мястото на инцидента.

Поклащайки глава със съжаление, той каза, че никой не би могъл да отгатне кога и къде ще се появи.

По-голямата част на река Бинджъм минаваше през наистина диви местности. Почвата бе много подгизнала, за да се изпрати тежко оборудване нататък. И тъй като изглежда, че още вали, вероятно търсенето щеше да започне след няколко дни.

Няколко дни.

Те наистина бяха без самоличност. В тези няколко дни, докато катастрофиралата кола и всичко вътре в нея липсваше. Никой не знаеше къде се намират. Той бе получил амнезия. Тя разполагаше с време.

Ако се държи спокойно и разумно, би могла да се измъкне с този щастлив аванс от време. Ако не успее, последствията биха били ужасни. Но кога възможните последствия са я възпирали от действие, щом е ставало въпрос да се действа? Беше отчаяна, когато се движеха към Проспър.

И много по-отчаяна, когато бягаше.

— Мис?

Кендъл трепна тревожно.

— Извинявайте, казахте ли нещо?

— Това ли е всичко? — Служителят от Уол-Март я гледаше с учудване. Последното нещо, което искаше да й се случи, бе да привлече вниманието му върху замаяна и объркана жена, облечена в сестринска униформа.

— О, да. Благодаря.

Сграбчи набързо покупките и се насочи към заприщения изход от купувачи.

Кендъл не се поколеба. Тя сви глава между раменете и излезе под поройния дъжд. Закара дадената й от сестрата кола до най-близката бензиностанция и си купи местен вестник. Прегледа го набързо, след това заобиколи сградата от другата страна и намери закачения на стената телефонен автомат.

— Ало? Обаждам се във връзка с обявата ви във вестника. Продадохте ли колата?

 

 

— Значи неговите физически наранявания не са толкова сериозни?

— Счупена дясна тибия и дълбока рана в главата. Това е.

Кендъл последва доктора по болничния коридор. Той беше облечен за излизане и се бе залял с толкова одеколон, колкото би стигнал за цял взвод войници. Очевидно бързаше да приключи дежурството и да продължи с плановете си за съботната вечер, но Кендъл имаше въпроси, на които трябваше да получи отговор. Под строгия й, изискващ повече информация поглед, той изпусна дълбока въздишка.

— И двете наранявания не са толкова невинни, но не са и фатални. Ако съпругът ви не стъпва върху пострадалия крак, ще се оправи след шест седмици. Ние вече го изправихме на крака днес, с помощта на патерици. Няма да може да се надбягва, но ще може да се придвижва. Шевовете му могат да се извадят след седмица, до десет дни. Кожата на черепа му ще бъде чувствителна известно време и ще има малък белег, но съвсем не отблъскващ. Ще си бъде пак красив.

— Така казахте и преди — напомни му Кендъл, без да обръща внимание на лукавата му усмивка. — Интересува ме най-вече амнезията.

— Не е необичайно след такъв удар по главата и мозъчното сътресение.

— Но обикновено онова, което се забравя са няколко минути предшестващи мозъчното сътресение и последвалите след това събития, нали е така?

— Обикновено е дума, която не се отнася към медицината.

— Но много по-рядко се случва паметта да бъде изтрита съвършено, нали?

— По-рядко, да — съгласи се той неохотно.

Този следобед тя бе проучила всички възможни форми на амнезия, като прочете всичко по въпроса, намиращо се в малката болнична библиотека. То съвпадаше с думите на доктора. И все пак не беше доволна. Трябваше да се осигури срещу всички възможности, без значение колко малко вероятни биха били те.

— Как стои въпросът с антероградната амнезия?

— Да не викаме лошото.

— Отговорете ми.

Той скръсти ръце на гърдите и с едно надменно „нека да не бързаме“ искаше да приключи.

Без да обръща внимание на нетърпението му, Кендъл продължи.

— Така както аз разбирам антероградната амнезия, моят съпруг може да не е в състояние да съхранява в момента информация в мозъка си. Така че, дори ако той възвърне паметта си за нещата, които са се случили преди инцидента, той може да не е в състояние да си спомни събитията, станали в периода между загубата на паметта и времето на възвръщането й. Той ще си спомня всичко друго, но този период от време ще бъде изтрит.

— В основата си вашите предположения са верни. Но, както ви казах, не трябва да се тревожите докато това не стане. Не мисля, че ще стане точно така.

— Но би могло.

— Би могло. Бих предпочел да мисля за по-добрия вариант, съгласна ли сте?

— Дали ще трябва друг удар по главата, за да си възвърне паметта?

— Това се случва само във филмите — заядливо й отвърна той. — Обикновено не е толкова драматично. Паметта му може да се връща постепенно, постепенно с времето. А може всичко да стане изведнъж.

— Или пък паметта му да остане завинаги загубена.

— Това е малко вероятно. Освен ако вашият съпруг поради някаква причина желае паметта му да остане завинаги унищожена. — Той вдигна вежди въпросително.

Кендъл се направи, че не забелязва зле прикритото му любопитство, но разбра, че му дава възможност да демонстрира знанията си и той не можа да се въздържи да не се поперчи.

— Вижте, неговото подсъзнание може да се възползва от мозъчното сътресение като обосновано извинение да забрави нещо, което той не желае да помни, нещо, с което му е трудно, дори невъзможно да се справи. — Той я погледна проницателно. — Има ли някаква причина, поради която той подсъзнателно да иска да се предпази чрез амнезията?

— Притежавате ли лиценз за практикуване на психология, докторе? — Гласът й оставаше измамно сладък, докато очите й изразяваха истинското й мнение по въпроса. Той се изчерви от възмущение. — Което ме навежда на следващия въпрос — каза тя, преди той да успее да си възвърне самообладанието. — Не би ли трябвало да се консултираме със специалист? Може би невролог от по-голяма болница?

— Вече го направих.

— О! — Новината малко я изненада.

— Обадих се в една болница в Атланта — каза докторът. — Потърсих главния невролог по телефона, изпратих му по факс картона и описах състоянието и рефлексите на пациента. Споменах, че пациентът не показва признаци за парализа или вцепеняване на крайниците, нито неясноти в говора или мисловна неспособност — нито един от симптомите, които говорят за сериозни умствени увреждания. — И той завърши самодоволно: — Неврологът каза, че според него пациентът като че ли е получил удар по главата, от който е изгорял бушонът в кутията на паметта му. Неговото предложение съвпада съвсем с моето.

Кендъл се успокои от чутото. Тя възнамеряваше да се възползва от неговата амнезия, но не му желаеше постоянно мозъчно увреждане.

Колкото до времето, когато ще възвърне паметта си, това си оставаше една огромна въпросителна. Би могло да стане всеки миг, а може и след година. С колко ли време ще разполага?

Трябва да приеме, че това време е ограничено и да действа според случая.

Тя се усмихна на доктора.

— Благодаря ви, че отделихте време да отговорите на въпросите ми. Съжалявам, че ви задържах. Сигурно бързате за среща?

След като бе научила онова, което трябваше да узнае, тя искаше да отвлече вниманието му. Най-добрият начин беше да се погъделичка егото му и да прехвърли разговора върху него. Тактика, която често използваше в работата си със съдебните заседатели, за да отвлече вниманието им от доказателство, вредящо на клиента й.

— Вечеря и танци в Елк’с Лодж — отвърна той.

— Вероятно ще е забавно. Нека не ви задържам повече.

Той пожела лека нощ и се насочи към главния изход. Кендъл изчака, докато той излезе от зрителното й поле и после се вмъкна в стаята на „съпруга“ си. До вратата се поколеба за миг.

Над леглото светеше слаба нощна лампа, насочена към тавана, така че светлината да не попада върху лицето му. Тя не знаеше дали очите му са отворени и затова трепна, когато той заговори.

— Буден съм. Бих искал да поговорим.