Майкъл Крайтън
Състояние на страх (89)

ПРИЛОЖЕНИЕ

Защо е опасна политизираната наука

Представете си, че има нова научна теория, която предупреждава за настъпваща криза и посочва пътя, по който кризата да бъде избегната.

Тази теория бързо получава подкрепа от водещи учени, политици и знаменитости по целия свят. Изследванията се финансират от уважавани филантропи и се провеждат от престижни университети. За кризата се говори често по медиите. Научната й обосновка се преподава в колежите и висшите училища.

Нямам предвид глобалното затопляне. Говоря за друга теория, получила известност преди един век.

Сред поддръжниците й били Теодор Рузвелт, Удроу Уилсън и Уинстън Чърчил. Била одобрена от върховните съдии Оливър Уендъл Холмс и Луис Брандийс, които отсъдили в нейна полза. Сред известните й поддръжници били Александър Греъм Бел, изобретателят на телефона; активистката Маргарет Сангър; селекционерът Лутър Бърбанк; Лиланд Станфорд, основателят на университета Станфорд; писателят Хърбърт Уелс; драматургът Джордж Бърнард Шоу и стотици други. Носители на Нобелова награди я поддържали. Изследванията били подкрепени финансово от фондациите Карнеги и Рокфелер. За провеждането на тези изследвания бил създаден институтът „Колд Спрингс Харбър“, но част от работата била извършена и в Харвард, Йейл, Принстън, Станфорд и Джонс Хопкинс. Законопроекти във връзка с кризата били приети в различни щати от Ню Йорк до Калифорния.

Тези усилия имали подкрепата на Националната академия на науките, на Американската лекарска асоциация, на Националния изследователски съвет. Говорело се, че ако Исус бил жив, и той би подкрепил усилията.

В крайна сметка изследователската дейност, законодателната дейност и оформянето на общественото мнение около тази теория продължили почти половин век. Онези, които поставяли теорията под съмнение, били осмивани и заклеймявани като реакционери, слепи за реалността или просто неуки. Но от днешната ни гледна точка, най-изненадващото е, че толкова малко хора са се противопоставили.

Днес ние знаем, че тази известна теория, която получила толкова голяма подкрепа, е била чисто и просто псевдонаука. Кризата, която предсказвала, просто не съществувала. И действията, предприети в името на тази теория, са били морално погрешни и дори престъпни. Защото накрая довели до смъртта на милиони хора.

Тази теория била евгениката и историята й е толкова ужасна — и толкова срамна за активните й поддръжници, — че днес рядко се говори за нея. Но това е история, която всеки гражданин трябва да познава добре, за да не се повторят ужасите.

Теорията на евгениката гласяла, че в генетичния фонд предстои криза, която щяла да доведе до израждането на човешката раса. Най-качествените човешки същества не се размножавали толкова бързо, колкото по-низшите — т.е. чужденците, имигрантите, евреите, дегенератите, неспособните и „слабоумните“. Франсис Галтън, уважаван британски учен, пръв пише по този въпрос, но после идеите му били подети и разпространени в неподозирани и нежелани от него мащаби. Били възприети от много американци с научно призвание и от още повече, които нямали никаква склонност към науката, но пък се тревожели заради имиграцията на по-низши раси в началото на двадесети век — „опасни човешки вредители“, представители на „надигащата се вълна от малоумници“, които тровели най-доброто от човешката раса.

Евгениците и противниците на имиграцията обединили сили с идеята да сложат край на това. Планът бил да се идентифицират индивиди, които били слабоумни — голяма част от евреите били смятани за такива, а също много чужденци и чернокожи — и да се преустанови размножаването им, като бъдат държани изолирани в специални заведения или чрез стерилизация.

Както казва Маргарет Сангър: „Да се плодят безполезните за сметка на полезните е крайна жестокост… няма по-голямо проклятие за бъдещите поколения от това да им завещаем растящо население от имбецили“. Говори също за тежестта да се носи „този мъртъв товар от човешки отпадък“.

Тези възгледи били широко разпространени. Хърбърт Уелс говори за „неуки пълчища от долнокачествени граждани“. Теодор Рузвелт казал, че „не е в интерес на обществото да позволи на дегенератите да се размножават“. Лутър Бърбанк: „Стига сме позволявали на престъпниците и нищожествата да се плодят“. Джордж Бърнард Шоу казал, че само евгениката ще спаси човечеството.

В това движение имало неприкрит расизъм, например в текстове като: „Надигащата се цветна вълна срещу бялото световно превъзходство“ от американския автор Лотроп Стодард. По онова време обаче расизмът се смятал за незначителен аспект от усилията за постигане на една благородна цел — подобрението на човешката раса в бъдеще. Именно тази авангардна идея привлякла най-либералните и прогресивни умове на цяло едно поколение. Калифорния била един от двайсет и деветте американски щата, приели закони, позволяващи стерилизацията, но се оказала най-далновидната и ентусиазираната — в Калифорния били стерилизирани повече хора от всяко друго място в Америка.

Евгеничните изследвания били финансирани от фондацията Карнеги, а по-късно и от тази на Рокфелер. Последната била толкова активна, че дори след като центърът на евгеничните усилия се преместил в Германия и се пристъпило към обгазяване на пациенти от психиатричните заведения, фондацията Рокфелер продължила щедро да финансира германските учени. (Макар това да не станало обществено достояние, от фондацията финансирали изследванията и през 1939-а, само месеци преди началото на Втората световна война.)

От двайсетте години на двадесети век американските евгеници завиждали на германските, които им били отнели водещата роля в движението. Германците постигали забележителни успехи. В съвсем обикновени на вид къщи били водени, един по един, „умствено дефектни“ индивиди за интервюта, а след това ги отвеждали в задна стаичка, която в действителност представлявала газова камера. Там те били обгазявани с въглероден окис, а труповете били изгаряни в малки крематориуми в задния двор.

По-късно тази програма била разширена в огромна мрежа концентрационни лагери, разположени близо до железопътни линии, за да се улесни транспортирането и избиването на десет милиона нежелани човешки същества.

След Втората световна война никой вече не бил евгеник и никой не признавал да е бил такъв някога. Биографите на силните и известните съумявали да заобиколят увлечението на своите обекти към тази философия, а понякога въобще не го споменавали. Евгениката спряла да се изучава в колежите, макар някои да твърдят, че идеите й и до днес съществуват в общественото съзнание, макар и под различна форма.

Когато се върнем назад, три неща изпъкват над всичко останало:

Първо, въпреки създаването на лабораториите „Колд Спринг Харбър“, въпреки усилията на университетите и пледоариите на адвокатите, евгениката не почивала на научна основа. По онова време никой всъщност не знаел какво представляват гените. Движението набрало скорост, защото си служело с неясни термини, които така и не били дефинирани с някаква степен на прецизност. „Слабоумието“ можело да означава всичко — от бедност и неграмотност до епилепсия. Нямало ясни дефиниции за „дегенерат“ и „неспособен“.

Второ, евгеничното движение всъщност било социална програма, маскирана като научна такава. Негова движеща сила била тревогата заради имиграцията, расизма и нежеланите хора, които се заселват в квартала ти или в страната ти. И неясната терминология помогнала да се скрие какво става в действителност.

Трето, и най-тревожно, научната общност както в САЩ, така и в Германия, не възроптала. Точно обратното. В Германия учените много бързо взели програмата присърце. Съвременни германски изследователи проучили нацистки документи от трийсетте години. Очаквали да намерят директиви, заставящи учените да извършат изследванията. Но се оказало, че не е имало нужда от директиви. По думите на Уте Дайхман, „Учените, включително и онези, които не били членове на [нацистката] партия, помогнали да се организира финансиране на изследванията им чрез собственото си поведение и прякото сътрудничество с държавата“. Дайхман говори за „активната роля на самите учени по отношение на нацистката политика, свързана с расите… където [изследванията] имали за цел да потвърдят расистката доктрина… няма документи, доказващи външен натиск“. Германските учени адаптирали изследователските си интереси към новата политика. А малцината, които не го направили, изчезнали.

Нека дам и втори пример за политизирана наука — съвсем различен по характер, но показателен за съпътстващите рискове, когато правителствената идеология контролира научната дейност, а медиите безкритично популяризират фалшиви концепции. Трофим Денисович Лисенко бил амбициозен селянин, който, както се твърдяло, „разрешил проблема за наторяване на обработваемата земя без торове и минерали“. През 1928-а той обявил, че е създал процедура, наречена „вернализация“, при която семената се навлажнявали и охлаждали, за да се подобри по-късно реколтата.

Методите на Лисенко така и не били подложени на сериозни тестове, но твърденията му, че третираните семена предават характеристиките си и на следващото поколение, били в хармония с възраждането на Ламарковите идеи по време, когато останалата част от света прегръщала генетиката на Мендел. Йосиф Сталин бил очарован от ламаркианските идеи, които вещаели едно бъдеще, свободно от оковите на наследствеността; освен това искал увеличена селскостопанска производителност. Лисенко обещавал и двете и се превърнал в галеник на съветските медии, които активно търсели истории за умни селяни, развили революционни методи.

Лисенко бил представен като гений и се възползвал от това във висша степен. Особено талантлив бил в осмиването на опонентите си. Използвал въпросници, попълвани от селяните, за да докаже, че вернализацията е увеличила добивите, и по този начин избягвал преките изпитания. Яхнал вълната на спонсорирания от държавата ентусиазъм, той се издигнал главоломно. През 1937-а вече бил член на съветското Политбюро.

Дотогава Лисенко и теориите му били въведени масово в руската биология. Резултатът — глад, който убил милиони, и чистки, които изпратили стотици несъгласни с него съветски учени в трудовите лагери или на разстрел. Лисенко агресивно атакувал генетиката, която в крайна сметка, през 1948-а, била отречена като „буржоазна псевдонаука“. Идеите на Лисенко не почивали на никакви научни факти и въпреки това той контролирал съветските изследвания цели трийсет години. „Лисенковщината“ свършва през шейсетте, но руската биология все още не се е възстановила напълно от нанесените й през онази ера поражения.

Сега всички ние сме свидетели на нова велика теория, която отново привлича подкрепата на политици, учени и знаменитости по целия свят. И отново теорията се финансира от големите фондации. И отново изследванията се провеждат от водещи университети. И отново се приемат закони и социални програми в нейно име. И отново критиците са малко и биват осмивани.

Отново предприетите мерки не почиват на научни факти. И отново различни групи с неясни цели се крият зад едно движение, което изглежда благородно. И отново твърдения за морално превъзходство се използват за оправдаването на крайни действия. И отново фактът, че хора страдат от прилагането им, се отминава с лека ръка, защото абстрактната кауза била по-важна от последствията за хората. И отново неясни термини като „устойчивост“ и „поколенческа справедливост“ — термини без общоприета дефиниция — се използват в услуга на една нова криза.

Не твърдя, че глобалното затопляне е същото като евгениката. Приликите обаче не са повърхностни. Определено твърдя, че всячески се избягва откритото дискутиране на данните и проблемите. Водещи научни списания си позволяват да заемат силни редакторски становища по отношение на глобалното затопляне, което не е тяхна работа. При тези обстоятелства всеки учен, който храни някакви съмнения по въпроса, без съмнение си дава ясна сметка, че ще е по-умно да си замълчи.

Едно доказателство за това негласно потисничество е фактът, че в голямата си част критиците на глобалното затопляне са пенсионирани университетски преподаватели. Тези хора вече не се стремят към стипендии и не им се налага да се съобразяват с колеги, чиито молби за финансиране и научна кариера могат да бъдат застрашени от тяхната критика.

В науката старците обикновено грешат. В политиката обаче старците са мъдри, познават предимствата на предпазливостта и в крайна сметка често се оказват прави.

Историята на човешките убеждения трябва да служи като предупреждение. Убивали сме хиляди свои себеподобни, защото сме вярвали, че са сключили договор с дявола. И сега убиваме повече от хиляда души ежегодно за вещерство. Според мен има само една надежда човечеството да се измъкне от онова, което Карл Сейгън нарече „обладания от демони свят“ на нашето минало. Тази надежда е науката.

Но както се изрази Алстън Чейс: „когато търсенето на истината се обърка с политическата идеология, стремежът към познание се превръща в стремеж към власт“.

Това е опасността, пред която сме изправени днес. И пак затова коктейлът от наука и политика е кофти комбинация с кофти история. Трябва да помним историята и да сме сигурни, че онова, което поднасяме на света като познание, е честно и неопетнено от странични интереси.