Майкъл Крайтън
Състояние на страх (74)

САНТА МОНИКА
Сряда, 13 октомври
10:33

— Доказателствата за катастрофата се намират в ледените недра — четеше монотонно лекторът от подиума. Беше руснак и говореше със силен акцент. — Тези ледени недра от Гренландия показват, че през последните сто хиляди години е имало четири резки климатични промени. Тези промени са настъпили много бързо, в рамките на няколко години. Макар механизмът им все още да се проучва, те показват, че в климата като система могат да съществуват „ефекти на спусъка“, при които малки промени — включително и тези, предизвикани от човешката дейност — могат да доведат до катастрофално мащабни ефекти. Ние станахме свидетели на предвестника на такива ефекти през последните дни с отцепването на най-големия айсберга на света и ужасяващите жертви от пороя в американския югозапад. И не е трудно да се предскаже, че ще станем свидетели и на още…

Млъкна, понеже Дрейк забързано се качи на сцената, каза му нещо на ухото и после пак слезе, като си поглеждаше часовника.

— Хъм, моля да ме извините — каза лекторът. — Изглежда, съм си донесъл стара версия на бележките. Компютри! Това беше част от една моя реч от 2001-ва година. Исках да кажа, че отцепването на айсберга през 2001-ва — по-голям от някои американски щати — и непредсказуемото време в световен мащаб, включително и в слънчевия югозапад, предсказват все по-голяма климатична нестабилност. И че всичко това тепърва започва.

Сара Джоунс, застанала назад, разговаряше с Ан Гарнър, съпругата на влиятелен холивудски адвокат и една от основните спомоществователи на НФПР. Ан, както винаги, говореше нонстоп.

— Ще ти кажа какво чух — обясняваше тя. — Чух, че е подета спонсорирана от индустрията кампания неправителствените организации да бъдат дискредитирани. Индустрията се страхува от растящото влияние на природозащитното движение и отчаяно се стреми да го спре. Постигнахме някои скромни успехи през последните години и това ги подлудява, а и…

— Извинявай — прекъсна я Сара. — Само за минутка. — Обърна се към руснака, който говореше на подиума. Какво бе казал той току-що?

Отиде бързо до дългата маса, където репортерите бяха насядали пред отворените си лаптопи — те получаваха текстовете на речите в реално време.

Погледна над рамото на Бен Лопес, репортера от „Лос Анжелис Таймс“. Бен нямаше да има нищо против — ухажваше я от месеци.

— Здрасти, сладурано.

— Здрасти, Бен. Имаш ли нещо против да погледна?

Тя хвана мишката и върна текста назад.

— Не, разбира се, заповядай. Много хубав парфюм.

Тя прочете:

… могат да съществуват „ефекти на спусъка“, при които малки промени — включително и тези, предизвикани от човешката дейност — могат да доведат до катастрофално мащабни ефекти. Ние станахме свидетели на предвестника на такива ефекти през последните дни е отцепването на най-големия айсберг на света и ужасяващите жертви от пороя в американския югозапад. И не е трудно да се предскаже, че ще станем свидетели и на още…

Пред очите й текстът се промени, зачертаното изчезна и бе заменено с нов текст:

… могат да съществуват „ефекти на спусъка“, при които малки промени — включително и тези, предизвикани от човешката дейност — могат да доведат до катастрофално мащабни ефекти. Ние станахме свидетели на предвестника на такива ефекти при отцепването на айсберга през 2001 — по-голям от някои американски щати — и непредсказуемото време в световен мащаб, включително и в слънчевия югозапад, предсказват все по-голяма климатична нестабилност.

— Господи! — възкликна тя.

— Какво има? — попита Бен.

— Ти видя ли какво каза той?

— Да бе. Горкият. Сигурно е от часовата разлика. Да не говорим, че английският му създава проблеми…

Първоначалния текст вече го нямаше. В архивите щеше да влезе редактираната версия. Но съмнение нямаше — руснакът бе знаел предварително за айсберга и пороя. Написал го беше в речта си. И когато бе слязъл от самолета, някой бе забравил да му каже, че това така и не се е случило.

Знаел беше предварително.

Сега обаче записът беше редактиран. Тя хвърли поглед към видеокамерите в дъното на залата — те записваха всичко. Без съмнение казаното щеше да изчезне и от видеозаписите.

Копелето му гадно беше знаело предварително.

— Хей — каза Бен, — какво те разстрои толкова?

— После ще ти кажа — отвърна тя. — Обещавам. — Потупа го по рамото и се върна при Ан.

 

 

— Та тъкмо ти разправях — каза Ан, — че сме изправени пред една организирана от индустрията кампания, прецизно дирижирана, добре обезпечена финансово и ултрадясна, която има за цел да унищожи природозащитното движение и да го отстрани от пътя си.

След видяното току-що Сара не беше в настроение да търпи повече тези глупости.

— Ан — каза тя. — Минавало ли ти е някога през ума, че може да си свръхподозрителна, да не кажа параноична?

— Не. А дори и параноиците си имат врагове.

— Колко висши изпълнителни директори от индустрията са в борда на НФПР в момента? — попита Сара.

— Ами, не са чак толкова много.

Сара знаеше, че бордът се състои от трийсет души, дванайсет от които бяха от сектора на индустрията. Подобно беше положението във всички съвременни природозащитни организации. През последните двайсет години всички те бяха привлекли представители на индустрията в управлението си.

— Ти пита ли корпоративните членове на директорския борд за тази тайна кампания на индустрията?

— Не — каза Ан. Гледаше я някак странно.

— Смяташ ли — продължи Сара, — че е възможно именно неправителствени организации като НФПР да са замесени в тайна кампания?

— Какви ги говориш? — високомерно попита Ан. — Сара! Ние сме добрите.

— Мислиш ли?

— Да. Убедена съм — каза Ан. — Какво става с теб, Сара?

 

 

Санжонг Тапа седеше в колата на паркинга пред конферентната палата с лаптопа на коленете си. Лесно беше влязъл в мрежата, използвана от журналистите, и приемаше текстовете на речите, които директно се запаметяваха на твърдия диск. Беше избрал този режим от страх, че всеки момент може да го открият и да го изхвърлят от мрежата, и в резултат сега разполагаше с пълния текст, включително и редакцията. На Кенър това много щеше да му хареса.

На друг екран Санжонг наблюдаваше сателитните образи от Атлантическия океан при крайбрежието на Флорида. Там се оформяше голям фронт на високо атмосферно налягане, започваше да се завихря и вещаеше началото на ураган. Този ураган нямаше как да не е бил набелязан, но по някаква причина терористите се бяха отказали.

И сега той проследяваше други подозрителни нишки. Кенър се тревожеше най-вече за една малка изследователска подводница, DOEV/2, и обслужващия я кораб „AV Скорпио“. Подводницата и корабът бяха наети от КануКо, корпорация за добив на природен газ със седалище в Калгари, за извършване на проучвания в Тихия океан и по-точно за подводни находища на газ. Корабът беше пристанал в Порт Морсби, Нова Гвинея, преди два месеца, след което беше напуснал тамошното пристанище и бил забелязан близо до Бугенвил на Соломоновите острови.

Нищо кой знае колко интересно, докато не се разбра, че КануКо не е регистрирана канадска корпорация и не притежава други активи освен уеб сайт и уеб адрес. Собственик на сайта беше КануКо Лийзинг Корп, още една несъществуваща компания. Плащанията по наема се превеждаха от сметка на Каймановите острови, в евро. Сметката беше на името на „Сеизмични замервания“, също от Калгари, и със същия пощенски адрес като КануКо.

Явно двете бяха едно и също нещо. И именно „Сеизмични замервания“ първоначално се бяха опитали да наемат подводница. И най-вероятно бяха причинили смъртта на Нат Деймън във Ванкувър.

В момента няколко правителствени агенции във Вашингтон преравяха сателитните карти и се опитваха да открият „AV Скорпио“ някъде из Соломоновите острови. Само че там в момента имаше значителна облачна покривка и преминаващите сателити още не бяха открили местоположението на кораба.

Това беше повод за тревога само по себе си. Навеждаше на мисълта, че корабът вече се е прикрил по някакъв начин, най-вероятно в покрит док.

Някъде в Тихия океан.

А Тихият океан беше голям.

Също толкова тревожен беше фактът, че корабът беше отплавал най-напред за Ванкувър, където беше качил на борда си трийсет тона „индустриално оборудване“ в палети от по пет тона. Канадското правителство решило, че компанията незаконно транспортира автомобили, и постановило отварянето на един палат. Вместо автомобили обаче митничарите открили някакво сложно оборудване, което вписали като „дизелови генератори“.

Генератори!

Санжонг не знаеше какво има в сандъците, но беше сигурен, че не са дизелови генератори. Защото нямаше причина да ходиш чак във Ванкувър за няколко генератора. Ето защо беше тревожно…

— Хей! Ти!

Вдигна глава и видя двама служители от охраната да вървят през паркинга към колата му. Явно бяха засекли неправомерния му достъп до мрежата. Време беше да се изнася. Той завъртя ключа, запали и потегли, като махна весело на охранителите.

 

 

— Сара? Какво ти става?

— Нищо, Ан. — Сара разтърси глава. — Просто мислех.

— За какво? И какво искаш да кажеш с това, че съм параноична? — Ан сложи ръка на рамото й. — Виж. Честно да ти кажа, малко се притеснявам за теб.

Сара си помисли: „А аз се притеснявам за теб“.

В интерес на истината в момента нея я побиваха параноични тръпки. Плъзна поглед из залата и срещна очите на Дрейк. Той я гледаше втренчено от другия край на помещението. От колко време? Беше ли я видял да отива при масата на репортерите? Беше ли се досетил за причината? Знаеше ли, че тя знае?

— Сара — каза Ан и я разтърси за ръката.

— Виж, наистина съжалявам, но трябва да тръгвам.

— Сара. Зле ли ти е?

— Нищо ми няма. — Тя понечи да тръгне към изхода.

— Ще дойда с теб.

— Недей.

— Но…

— Имам нужда да остана за малко сама — каза Сара.

— Така ли се отнасяш с приятелите си? — възкликна Ан. — Не, скъпа. Някой трябва да се погрижи за теб, това поне е ясно. Ще дойда с теб.

Сара въздъхна.

 

 

Николас Дрейк гледаше как Сара излиза от залата. Ан тръгна с нея, точно както й беше казал. Ан беше упорита и искрено отдадена на каузата. Сара не можеше да се мери с нея, освен ако буквално не си плюеше на петите. Но ако го направеше… е, тогава трябваше да преминат към по-строги мерки. Моментът беше критичен и понякога строгите мерки бяха наложителни. Също като на война.

Дрейк все пак мислеше, че няма да се стигне до крайни мерки. Вярно, Кенър бе успял да осуети първите две събития, и то защото онези от ПОФ бяха банда аматьори. Запазената им марка „направи си сам“ в комплект с ученическата им спонтанност не бяха подходящи за изискванията на съвременните медии. Дрейк го беше казвал на Хенли сто пъти. Хенли не го смяташе за важно — притесняваше се само за отричането на отговорност. Е, НФПР определено можеше да отрече, че има каквато и да било връзка с ПОФ. Некадърници с некадърници!

Последното събитие беше различно обаче. Първо, беше планирано много по-внимателно — не би могло иначе — и второ, беше в ръцете на професионалисти. Кенър никога не би могъл да го осуети. Дори не би могъл да стигне там навреме, помисли си Дрейк. А с Тед Брадли и Ан Дрейк разполагаше с достатъчно очи и уши, които да следят напредъка на противника. А за всеки случай беше подготвил и още изненади за Кенър.

Отвори телефона си, набра номера на Хенли и каза:

— Покрити са.

— Добре.

— Ти къде си?

— Каня се да съобщя новината на В. Тъкмо спирам пред къщата му.

 

 

Кенър наблюдаваше през бинокъла как сребърното порше кабриолет завива по алеята на крайморската вила. Висок мъж в синя риза за голф и кафеникави панталони слезе от колата. Беше с бейзболна шапка и тъмни очила, но Кенър веднага го позна — Хенли, шефът на връзки с обществеността към НФПР.

Това затваряше кръга. Той остави бинокъла на оградата и се замисли за последствията.

— Знаете ли кой е този, сър? — попита младият агент от ФБР, който стоеше до него.

— Да — каза Кенър. — Знам кой е.

Стояха на скалите на Санта Моника с изглед към плажа и океана. Тук плажната ивица беше широка няколкостотин метра, от брега до велосипедната алея. После следваше редица къщи, построени нагъсто по протежение на крайбрежната магистрала. После шест платна ревящ трафик.

Макар да бяха до магистралата, къщите тук бяха феноменално скъпи — по двайсет-трийсет милиона всяка, така се говореше, а може би и по повече. Обитаваха ги едни от най-богатите хора в Калифорния.

Хенли вдигна платнения гюрук на поршето. Движенията му бяха прецизни, почти педантични. После отиде при портата и позвъни. Къщата, пред която стоеше, беше ултрамодерна, цялата от извито стъкло. Блестеше като бижу под лъчите на ранното слънце.

Хенли влезе. Портата се затвори зад него.

— Май не ви интересува кой влиза в къщата — каза агентът от ФБР.

— Точно така — каза Кенър. — Не ме интересува.

— Не искате списък кой…

— Да.

— Но това може да се окаже…

— Не — каза Кенър. Хлапето искаше да е полезно, но само го дразнеше. — Всичко това не ме интересува. Искам само да знам кога ще се изнесат всички.

— В смисъл, на ваканция или нещо такова?

— Да — каза Кенър.

— Ами ако оставят някоя домашна помощница?

— Няма да оставят — каза Кенър.

— Сигурен съм, че ще оставят, сър. Хора като тях винаги оставят някой да наглежда къщата.

— Не — каза Кенър. — Тази къща ще се опразни. Всички ще се изнесат.

Хлапето се намръщи.

— Всъщност чия е къщата?

— Собственост е на В. Алън Уили — каза Кенър. Нямаше причина да не му каже. — Филантроп.

— И той какво, с мафията ли се е забъркал?

— Може и така да се каже. Нещо като рекет срещу защита.

— Има смисъл — каза хлапето. — Никой не изкарва толкова много пари току-така, ако ме разбирате.

Кенър каза, че го разбира. Всъщност историята на В. Алън Уили беше типична американска история. Ал Уили започнал с верига магазини за евтино облекло, внасял дрехи, шити в Третия свят, и ги продавал в западните градове на трийсет пъти по-висока цена. След десет години продал компанията си за четиристотин милиона долара. Малко след това станал (по собствените му думи) радикален социалист, кръстоносец за един устойчив свят и поборник за екологична справедливост.

И сега атакуваше експлоататорските предприятия, от които бе натрупал богатството си, с парите, спечелени от тях. Беше пламенен и праведен и с „В“-то прибавено пред името си — запомнящ се. Атаките му често принуждаваха компаниите да се оттеглят от предприятията си в Третия свят — и след това те биваха поглъщани от китайски корпорации, които плащаха на местните работници още по-малко. По този начин В. Алън Уили експлоатираше работниците двойно — веднъж, като бе натрупал собственото си богатство, и втори път, за да успокои съвестта си за тяхна сметка. Той беше поразително красив мъж и далеч не глупав, а просто самовлюбен и непрактичен самарянин. Напоследък се говореше, че пишел книга за предпазния принцип в отношението ни към околната среда.

Основал беше и фондацията „В. Алън Уили“, която подкрепяше каузата на екологичната справедливост чрез десетки организации, включително и НФПР. И беше достатъчно важен, за да му идва Хенли на крака.

— Значи е богат природозащитник, така ли? — попита хлапето от ФБР.

— Точно така — каза Кенър.

Хлапето кимна.

— Добре. Но още не мога да схвана. Защо смятате, че един богаташ би оставил къщата си празна?

— Това не мога да ти кажа — отговори Кенър. — Но ще го направи. И аз искам да знам кога точно. — Подаде визитка на агента. — Обади се на този номер.

Хлапето погледна визитката.

— И това е всичко?

— Това е всичко — каза Кенър.

— И кога ще стане това?

— Скоро — каза Кенър.

Телефонът иззвъня тихо. Той го отвори. Беше съобщение от Санжонг.

„НАМЕРИЛИ СА AV СКОРПИО“.

— Трябва да тръгвам — каза Кенър.