Майкъл Крайтън
Състояние на страх (21)

СЕНЧЪРИ СИТИ
Понеделник, 27 септември
09:45

Евънс не се беше чувал с Мортън почти две седмици. Не помнеше друг път да е минавало толкова време, без да е имал никакъв контакт с клиента си. Беше говорил със Сара — тя беше видимо разтревожена.

— Чуваш ли се изобщо с него? — попита той.

— Не. Нито думичка.

— Какво казват пилотите?

— Те са във Ван Нюис. Джордж е наел друг самолет. Не знам къде е.

— И кога ще се върне?

Тя вдигна рамене.

— Кой знае?

Ето защо Евънс много се изненада, когато Сара му се обади по-късно същия ден.

— По-добре тръгвай. Джордж иска да те види веднага.

— Къде?

— В НФПР. В Бевърли Хилс.

— Значи се е върнал?

— Явно.

От офиса му в Сенчъри Сити до сградата на НФПР имаше десет минути път с кола. Естествено централата на Националния фонд за природните ресурси се намираше във Вашингтон, но наскоро бяха открили офис и на Западния бряг, в Бевърли Хилс. Циниците твърдяха, че от НФПР са го направили, за да са по-близо до холивудските знаменитости, които били жизненоважни за набирането на средства. Но това си бяха просто злобни брътвежи.

Евънс очакваше, че ще завари Мортън да крачи нервно пред сградата; той обаче не се виждаше никъде. Евънс отиде на рецепцията и му казаха, че Мортън е в съвещателната зала на третия етаж.

Съвещателната зала беше с две стъклени стени. Обзаведена беше с голяма маса в стил „борд на директори“ и осемнайсет стола. В единия ъгъл имаше аудио-визуална система за презентации.

В залата имаше трима души — спореха разгорещено. Мортън ядосано жестикулираше. Дрейк също беше прав, крачеше напред-назад, сочеше Мортън с пръст и викаше не по-малко от него. Третият беше Джон Хенли, навъсеният шеф на връзки с обществеността към НФПР. Беше се привел и си записваше нещо в голям бележник. Спорът явно беше между Мортън и Дрейк.

Евънс не знаеше какво да направи, така че остана на прага. След миг Мортън го забеляза и му махна рязко да седне отвън. Той го направи. Но наблюдаваше развитието на спора през стъклото.

Оказа се, че в залата има и четвърти човек. Евънс не го беше забелязал отначало, защото се бе навел зад подиума, но когато се изправи, видя, че е работник в чист изгладен работен комбинезон, с куфарче за инструменти в ръка и два електронни измервателни уреда на колана. На предното джобче имаше фирмено лого с надпис „AV МРЕЖОВИ СИСТЕМИ“.

Изглеждаше сконфузен. Дрейк явно не искаше човекът да става свидетел на спора им, затова пък Мортън, изглежда, се радваше на публиката. Дрейк искаше онзи да излезе, Мортън настояваше да остане. Озовал се между два огъня, работникът явно се чувстваше неудобно и след малко отново се скри зад подиума. Скоро обаче Дрейк постигна своето и работникът си излезе.

Докато минаваше покрай Евънс, той му подметна:

— Тежък ден, а?

Работникът сви рамене.

— Имат доста проблеми с мрежата в тази сграда. Според мен или интернет доставчикът им издиша, или рутерите им прегряват… — И тръгна.

Спорът в залата ставаше все по-ожесточен. Продължи още пет минути. Стъклото беше почти изцяло звуконепроницаемо, но от време на време, когато викаха по-силно, Евънс чуваше по някоя дума. Чу Мортън да крещи: „По дяволите, искам да спечеля!“, и Дрейк да му отговаря: „Твърде рисковано е“. Което вбеси Мортън още повече.

По-късно Мортън каза: „Не трябва ли да се борим за най-важния проблем на планетата ни?“. Дрейк му отговори нещо в смисъл, че трябвало да са практични и да се съобразяват с действителността. А Мортън каза: „Майната й на действителността!“.

В който момент онзи от връзки с обществеността, Хенли, вдигна поглед и каза: „Взехте ми думите от устата“. Или нещо подобно.

Евънс остана с неясното впечатление, че спорът се отнася за процеса Вануту, но изглежда, се бе разпрострял и върху други теми.

 

 

И после, доста внезапно, Мортън излезе и затръшна вратата толкова силно, че стъклената стена се разтресе.

— Да го духат тия!

Евънс го настигна. В последния миг видя двамата в залата да си шепнат, почти опрели глави.

— Да го духат! — високо повтори Джордж, спря и погледна назад. — Щом правото е на наша страна, не следва ли да казваме истината?

Вътре Дрейк тъжно клатеше глава.

— Да го духат — каза отново Мортън.

— Поръчал си да дойда — каза Евънс.

— Да. — Мортън посочи към залата. — Знаеш ли кой беше третият?

— Да — каза Евънс. — Джон Хенли.

— Правилно. Точно те двамата са НФПР. Не ме интересува колко имена на известни доверители изписват на фирмените си бланки. Нито колко адвокати имат на щат. Тези двамата управляват парада, а останалите само подписват безропотно всичко. Никой от доверителите изобщо не е наясно какво става. Иначе не биха участвали в това. И ако искаш да знаеш, Питър, и аз няма да участвам в това. Стига толкова.

Заслизаха по стълбите.

— Какво точно имаш… — почна Евънс.

— Имам предвид, че няма да им дам десет милиона долара дарение за съдебния процес.

— И им го каза?

— Не, не им го казах. И ти също няма да им го казваш. Май ще го оставя за по-късно, един вид изненадка. — Усмихна се мрачно. — Но документите можеш да ги подготвиш.

— Сигурен ли си, Джордж?

— Не ме ядосвай, хлапе.

— Просто попитах…

— А аз ти казах да подготвиш документите. Така че го направи.

Евънс каза, че ще го направи.

— Още днес.

Евънс каза, че ще го направи веднага.

 

 

Изчака да стигнат до гаража, преди да заговори отново. Шофьорът, Хари, отвори вратата и Евънс каза:

— Джордж, нали не си забравил, че другата седмица е банкетът, който НФПР дава в твоя чест? Това още ли е в сила?

— Абсолютно — каза Мортън. — Не бих го пропуснал за нищо на света.

Качи се в колата и Хари затвори вратата. После каза на Евънс:

— Довиждане, господине.

И колата потегли към утринната светлина.

 

 

Евънс се обади от колата си:

— Сара…

— Знам, знам.

— Какво става?

— Нищо не ми казва. Но е много ядосан, Питър. Много ядосан.

— И аз останах със същото впечатление.

— И току-що пак замина.

— Какво?

— Замина. Каза, че ще се върне след седмица. Навреме всички да отлетим за банкета в Сан Франциско.

 

 

Дрейк се свърза с Евънс на мобилния му телефон.

— Какво става, Питър?

— Нямам представа, Ник.

— Този човек не е на себе си. Наговори ги едни… ти успя ли да го чуеш?

— Всъщност не.

— Не е на себе си. Наистина се тревожа за него. Като приятел. Да не говорим за банкета другата седмица. Той… ще дойде ли?

— Така мисля. Заедно с цял самолет приятели.

— Сигурен ли си?

— Така каза Сара.

— Мога ли да говоря с Джордж? Можеш ли да уредиш нещо?

— Доколкото разбрах — каза Евънс, — той току-що отново е заминал извън града.

— Това е работа на онзи проклет Кенър. Той се крие зад всичко.

— Не знам какво става с Джордж, Ник. Знам само, че ще присъства на банкета.

— Искам да ми обещаеш, че ще е там.

— Ник — каза Евънс, — Джордж сам решава какво да прави.

— Точно от това ме е страх.