Майкъл Крайтън
Състояние на страх (65)

САН ФРАНЦИСКО
Вторник, 12 октомври
18:31

Следобедът беше сив, студен и миришеше на дезинфектанти. Мъжът зад бюрото беше с лабораторна престилка. Тракаше на клавиатурата.

— Мортън… Мортън… Да. Джордж Мортън. Добре. А вие сте…

— Питър Евънс. Адвокатът на господин Мортън — каза Евънс.

— А аз съм Тед Брадли — каза Тед. Понечи да протегне ръка, после явно премисли и си я дръпна.

— О. Да бе — каза лаборантът. — Помислих си аз, че ми изглеждате познат. Вие сте държавният секретар.

— Всъщност президентът.

— Да бе, вярно, президентът. Знаех си, че съм ви виждал и преди. Жена ви пие.

— Не, всъщност съпругата на държавния секретар пие.

— О. Рядко имам възможност да гледам сериала.

— В момента не се излъчва.

— Това обяснява нещата.

— Но се излъчва в други страни.

— Ако може да пристъпим към разпознаването… — намеси се Евънс.

— Добре. Подпишете тук и ще ви дам пропуски.

Дженифър остана в преддверието. Евънс и Брадли влязоха в моргата. Брадли погледна назад.

— Коя е тя всъщност?

— Адвокат е и работи в екипа по глобалното затопляне.

— Аз пък мисля, че е човек на индустрията. Очевидно е нещо като екстремист.

— Работи под прякото ръководство на Болдър, Тед.

— Е, това мога да го разбера — каза Брадли и се подсмихна. — И аз не бих имал нищо против да работи под личното ми ръководство. Ти чу ли я какви ги наговори, за Бога? Старите гори „не стрували“? Така говори индустрията. — Наведе се към Евънс. — Мисля, че трябва да се отървеш от нея.

— Да се отърва ли?

— Нищо добро няма да излезе от това. А и тя защо всъщност е с нас?

— Не знам. Поиска да дойде. А ти защо си с нас, Тед?

— Имам да върша работа.

Чаршафът върху тялото беше покрит със сивкави петна. Лаборантът го вдигна.

— О, Господи! — възкликна Тед Брадли и побърза да се извърне.

Евънс се насили да погледне тялото. Мортън си беше едър човек и приживе, а сега беше станал още по-голям, торсът му бе лилавосив и подут. Миризмата на разложение беше силна. Върху подпухналата плът на китката имаше вдлъбнатина, широка около два сантиметра.

— Часовникът? — попита Евънс.

— Да, свалихме го — каза техникът. — Едва го изхлузихме. Искате ли да го видите?

— Да, ако обичате. — Евънс се наведе малко по-близо и събра сили да се сблъска с миризмата. Искаше да огледа ръцете и ноктите. Като дете Мортън си беше наранил безимения пръст на дясната ръка и нокътят беше останал деформиран. Само че едната ръка на трупа липсваше, а другата беше надъвкана и обезобразена. Нямаше начин да определи със сигурност какво вижда.

Брадли се обади иззад него:

— Не свърши ли вече?

— Не съвсем.

— За Бога, човече.

— Е, ще пуснат ли пак сериала ви? — попита лаборантът.

— Не, вече не се снима.

— Защо? На мен ми харесваше.

— Жалко, че не са се допитали до вас — каза Брадли.

Евънс гледаше съсредоточено гърдите на трупа и се опитваше да си спомни как точно изглеждаше окосмяването на Мортън. Често го беше виждал по бански. Само че подуването и опънатата кожа го затрудняваха. Той поклати глава. Не можеше да потвърди със сигурност, че това е Мортън.

— Готов ли си вече? — попита Брадли.

— Да — каза Евънс.

Чаршафът бе върнат на мястото си и те излязоха. Лаборантът каза:

— Открили го плажни спасители в Пизмо и се обадили на полицията. Те пък го идентифицирали по дрехите.

— Още е бил с дрехи?

— Аха. Единият крачол на панталоните и по-голямата част от сакото. Шити по поръчка. Обадили се на шивача в Ню Йорк и той потвърдил, че са ушити за Джордж Мортън. Ще вземете ли личните му вещи?

— Не знам — каза Евънс.

— Нали сте му адвокат…

— Да, май ще ги взема.

— Трябва да се подпишете.

Излязоха отвън. Дженифър говореше по мобилния си телефон.

— Да, разбирам. Да. Добре, можем да го направим. — Видя ги и затвори телефона. — Свършихте ли?

— Да.

— И… той ли е?

— Да — каза Тед. — Джордж е.

Евънс не каза нищо. Последва лаборанта и се подписа за личните вещи. Лаборантът извади един плик и му го подаде. Евънс бръкна в него и извади останките на фрак. Във вътрешния джоб имаше малка значка на НФПР. Бръкна по-дълбоко и извади часовника, Ролекс Събмаринър. Мортън носеше същия. Евънс погледна задната му страна. Имаше гравиран надпис: Дж М 12–31–89. Кимна и го пусна в плика.

Всички тези неща принадлежаха на Джордж. И видът им го натъжи дълбоко.

— Е, това май е всичко — каза той. — Да тръгваме.

След като се качиха в колата, Дженифър каза:

— Трябва да спрем на още едно място.

— Така ли? — попита Евънс.

— Да. Трябва да отидем до общинския гараж на Оукланд.

— Защо?

— Полицията ни чака там.