Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airframe, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 30 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Copyright © 1996 by Michael Crichton

First published in the United States by Alfed A. Knopf, Inc.

201 East 50th Street, New York, USA

 

Майкъл Крайтън

ВЪЗДУШНА КЛОПКА

Американска

Първо издание

Редактор Сергей Райков

Формат 84x108/32. Печатни коли 24

Издателство „Коала“, София

Отпечатано в „Балкан прес“ ЕАД

ISBN 954-530-038-8


„… Тези дяволски машини тежат стотина тона и повече, могат да прелетят половината свят, а на всичкото отгоре превозват пътниците при лукс и сигурност, които не познава нито едно друго превозно средство в историята на човечеството. Нима вие ще ни кажете как да си вършим работата? Нима твърдите, че познавате тази работа по-добре от нас? Според мен, момчета, вие просто размътвате главите на хората и нищо повече!“

 

Чарли Нортън, 78-годишен, живата легенда на авиацията, пред репортери след една авиокатастрофа през 1970 г.

„… Ерата на информацията има и своите иронии. Една от тях се съдържа във факта, че всяко дилетантско мнение може да получи обществено внимание…“

 

Джон Лоутън, 68-годишен, репортер-ветеран, пред американската Асоциация на журналистите от електронните медии, 1995 г.

ПОНЕДЕЛНИК

НА БОРДА НА ПОЛЕТ ТПА 545
5.18 ЧАСА

Емили Дженсън въздъхна с облекчение. Дългият полет беше към края си. Лъчите на утринното слънце нахлуваха през илюминаторите. Настанена удобно в скута ѝ малката Сара се намръщи от необичайно силната светлина, шумно изсмука остатъка от шишето си и го блъсна настрана с миниатюрните си ръчички.

— Хубаво беше, нали? — усмихна се Емили. — Добре, а сега хоп нагоре!…

Качи пеленачето на рамото си и започна да го потупва по гърба. То звучно се уригна, телцето му се отпусна.

В съседното кресло Тим Дженсън се прозя и разтърка очи. Заспа веднага след излитането от Хонконг и не се събуди нито веднъж през нощта. Емили не можеше да спи в самолети, беше прекалено нервна.

— Добро утро — промърмори Тим и погледна часовника си. — Още само два часа, скъпа. Някакви признаци за скорошна закуска?

— Още не — поклати глава Емили. Бяха си взели билети за този чартърен полет на „Транс Пасифик Еърлайнс“, защото бяха по-евтини. Спестените пари щяха да им бъдат добре дошли при настаняването в университета на Колорадо, където Тим беше получил място на асистент. Полетът беше общо взето приятен — местата им се намираха в предната част. Но стюардесите бяха малко неорганизирани, храната се поднасяше в неподходящо време. Емили отказа вечерята, тъй като Тим вече спеше, а тя нямаше как да се храни със Сара в ръцете си.

Дори и в този момент поведението на екипажа ѝ се струваше странно. По време на полета вратата към пилотската кабина остана отворена. Емили знаеше, че азиатските екипажи често го правят, но все пак това ѝ се струваше прекалено неофициално, прекалено свободно. Пилотите цяла нощ се разхождаха из салоните и бъбреха със стюардесите. Дори в момента един от тях се беше насочил към опашката.

В това нямаше нищо лошо, разбира се. Тези хора имаха нужда от раздвижване, особено пък след една дълга безсънна нощ… Емили не се притесняваше от факта, че екипажът е китайски. След една година в тази страна тя изпитваше дълбоко уважение към ефикасността на китайците, към вниманието, което отделят на дребните неща. Въпреки всичко, това пътуване я правеше малко нервна.

Отново положи Сара в скута си. Бебето се втренчи в Тим и личицето му светна.

— Хей, това не бива да го пропускам! — рече той. Ръцете му се заровиха в сака под седалката и миг по-късно в тях се появи видеокамера. Сложи я на рамото си, свободната му ръка се размаха: — Сара… Я се усмихни на татко… Сара…

Сара се усмихна и издаде гъргорещ звук.

— Как се чувстваш на път за Америка, Сара? Готова ли си да видиш родното място на мама и татко?

Сара отново изгука и размаха ръчички.

— Сигурно всичко в Америка ще ѝ се стори странно — каза Емили. Дъщеря им се беше родила преди седем месеца в Юнан, където Тим беше на специализация по китайска медицина.

Обективът на камерата се насочи към Емили.

— А ти, мамичко? — попита Тим. — Радваш ли се, че се прибираш у дома?

— Моля те, Тим, недей — въздъхна Емили. След дългия полет беше сигурна, че изглежда ужасно.

— Хайде, Ем. Кажи какво мислиш…

Тя мислеше, че е време да среши косата си. И да се изпишка.

— Добре — кимна Емили. — През цялото време си мисля за един хубав чийзбъргър… Месеци наред го сънувам.

— С лютив бобен сос по китайски?

— Не, за Бога! Казах чийзбъргър! С лук, домати и зеле, полят с майонеза… Майонеза! И малко френска горчица отгоре…

Тим се усмихна и отново насочи обектива към дъщеря си:

— И ти ли искаш чийзбъргър, Сара?

Сара дръпна крачето си нагоре, налапа миниатюрните пръстчета и гордо го изгледа.

— Вкусно ли е? — засмя се Тим и камерата на рамото му се разклати. — Това ли е закуската ти, Сара? Май ти писна да чакаш стюардесата, а?

Емили долови някакъв нисък вибриращ звук, който сякаш идваше откъм крилото.

— Какво е това? — тревожно вдигна глава тя.

— Спокойно, Ем — продължаваше да се усмихна Тим. Сара също се усмихна и изпусна доволно гукане.

— Още малко и сме си у дома, скъпа — успокоително добави Тим.

В същия момент корпусът на самолета се разтърси, носът пропадна, всичко в салона се наведе под необичайно остър ъгъл. Телцето на Сара се плъзна от скута на Емили, тя протегна ръка и успя да я сграбчи за рамото. Самолетът падаше като камък! Още преди да успее да се уплаши, корпусът се разтърси и машината пое рязко нагоре. Коремът ѝ се сплеска в седалката, Сара изведнъж ѝ се стори тежка като олово.

— Какво става, по дяволите? — промърмори Тим.

Емили изведнъж литна нагоре, коланът я задържа, стомахът ѝ се преобърна. Тим беше откачил предпазния си копан, за да снима. По тази причина главата му влезе в болезнено съприкосновение с дъното на багажното отделение над тях, камерата профуча на сантиметри от лицето на Емили.

Откъм отворената врата на пилотската кабина долетя звън на алармена система, последван от глас с металически отенък, който настойчиво започна да повтаря: „ПРЕТОВАРВАНЕ, ПРЕТОВАРВАНЕ“. Емили видя как сините ръкави на пилотите сноват над контролните уреди, разнесоха се някакви команди на китайски. После пътниците започнаха да крещят, изпаднали в истерия, чу се звън на счупени стъкла.

Самолетът се гмурна за втори път. По пътеката се плъзна тялото на възрастна китайка, която крещеше от ужас. След нея се търкаляше през глава някакво момче. Емили премести поглед към седалката до себе си, но мъжът ѝ вече не беше там. От тавана се спуснаха жълти кислородни маски, една от тях се разклати на сантиметри от лицето й. Тя обаче не можеше да я хване, тъй като стискаше бебето с отчаяна сила.

Стръмното спускане продължаваше, моторите зловещо виеха. Тялото ѝ се оказа смазано в седалката. Във въздуха летяха обувки и дамски чанти, чуваше се тежкия тътен на човешки тела, изпопадали по пода.

Тим беше изчезнал. Емили изви глава да го потърси, в същия момент отгоре ѝ се стовари тежък сак. Прониза я остра болка, пред очите ѝ се появиха разноцветни кръгове, последвани от непрогледен мрак. Алармените звънци продължаваха да дрънчат, виковете на пътниците ставаха все по-истерични. Самолетът продължаваше да пада.

Емили наведе глава, притисна бебето към гърдите си и започна да се моли, за пръв път в живота си…