Майкъл Крайтън
Състояние на страх (72)

САНТА МОНИКА
Сряда, 13 октомври
09:00

В девет сутринта поканените за откриването на конференцията се трупаха на етажа, без да заемат местата си. Евънс стоеше близо до входа и пиеше кафе. Чувстваше се невероятно уморен, но иначе беше добре. Доскоро краката не го слушаха особено, но и това беше отминало.

Делегатите очевидно бяха от академичните среди: повечето бяха облечени небрежно, сякаш да покажат предпочитанията си към живота на открито — панталони в маскировъчен цвят, дънкови ризи, туристически обувки, жилетки за сафари.

— Прилича на другарска среща на дървари, какво ще кажеш? — отбеляза Дженифър. — Никога не би допуснал, че тези хора прекарват повечето си време на компютрите.

— Така ли? — попита Евънс.

— Повечето от тях — да.

— А туристическите обувки?

Тя сви рамене.

— В момента е модерно да изглеждаш корав пич.

На подиума Николас Дрейк почука с пръст по микрофона.

— Добро утро на всички. Започваме след десет минути. — После отстъпи встрани и се заприказва задушевно с Хенли.

— Чака телевизионните камери — каза Дженифър. — Имали някакъв проблем с електрическото захранване. Затова се бавят.

— Значи чакат телевизията? Е, можеше да се очаква.

Откъм входа на залата се чуха викове и настъпи раздвижване. Евънс погледна над главите на хората и видя възрастен мъж с карирано сако и вратовръзка да се кара с двама охранители.

— Но аз съм поканен! — викаше той. — Имам право да вляза.

— Съжалявам, господине — каза единият от охранителите, — но името ви не е в списъка.

— Нали ви казвам, че съм поканен!

— О, Божичко — промърмори Дженифър и поклати глава.

— Кой е този?

— Професор Норман Хофман. Чувал ли си за него?

— Не, защо?

— Екологията на мисълта не ти говори нищо, така ли? Той е известен социолог, или трябва да кажа печално известен. Изключително критичен към природозащитната кауза. Леко побъркан. И него го интервюирахме за делото, също като теб. Оказа се грешка. Изобщо не млъква. Говори скорострелно, непрекъснато се отклонява — във всякакви посоки — и няма начин да го върнеш на темата. Като повреден телевизор, който автоматично сменя каналите през секунда и за който нямаш дистанционно.

— Нищо чудно, че не го искат.

— О, да, той ще създаде проблеми. Вече ги създава.

На входа възрастният мъж се дърпаше с охранителите.

— Пуснете ме! Как смеете! Поканен съм! От самия Джордж Мортън. Двамата сме близки приятели. Джордж Мортън ме покани лично!

Споменаването на Джордж Мортън изстреля Евънс към вратата.

Чу зад гърба си гласа на Дженифър:

— Ще съжаляваш, много ще съжаляваш…

Той сви рамене.

— Извинете ме — обърна се Евънс към охраната. — Аз съм адвокатът на господин Мортън. Какъв е проблемът?

Старецът се дърпаше в ръцете на охранителите.

— Аз пък съм професор Норман Хофман и Джордж Мортън ме покани! — Отблизо Евънс видя, че професорът е зле обръснат, рошав, с измачкани дрехи. — Защо иначе бих дошъл на тази отвратителна сбирка? Само по една причина — защото Джордж ме помоли. Искаше да му кажа какво ми е впечатлението. Макар че това можех да му го кажа още миналия месец — няма да има изненади тук, гарантирам ви. От началото до края ще търпим скучната церемония на евтино погребение.

Евънс си помисли, че Дженифър с право го бе предупредила за този тип, и каза учтиво:

— Имате ли покана, господине?

— Не, нямам покана. Не ми трябва покана. Не ме ли чухте, младежо? Аз съм професор Норман Хофман и съм приятел на Джордж Мортън. Пък и поканата ми я взеха.

— Кой ви я взе?

— Единият от тия двамата.

Евънс се обърна към охранителите.

— Взимали ли сте му поканата?

— Той нямаше покана.

— У вас ли е отрязъка от поканата? — обърна се Евънс към Хофман.

— Не, по дяволите, не е у мен. Не ми трябва никакъв отрязък. Не ми трябват тези глупости.

— Съжалявам, професоре, но…

— Успях обаче да устискам това. — И подаде на Евънс скъсано ъгълче от покана. От истинска покана.

— Къде е останалото?

— Нали ви казах, взеха го.

Един застанал малко встрани охранител даде знак на Евънс да се приближи и му показа остатъка от поканата.

— Съжалявам, господине, но господин Дрейк даде изрични указания този господин да не бъде допускан.

— Но той има покана — каза Евънс.

— Може би ще е по-добре да се обърнете към господин Дрейк.

Междувременно един от телевизионните екипи се беше приближил заради виковете и суматохата. Хофман моментално се възползва от възможността и пак се задърпа и извика на Евънс:

— Не си правете труда с Дрейк! Дрейк не би допуснал истината в тази зала! — Обърна се към камерата. — Николас Дрейк е един лишен от морал измамник, а тази конференция е перверзна подигравка с бедните хора по света! Спомнете си за умиращите деца в Африка и Азия! Които издъхват заради конференции като тази! Измамници! Безсрамни демагози! — Дърпаше се трескаво. Очите му се въртяха безумно. От устата му хвърчеше слюнка. Определено изглеждаше луд и камерите се изключиха. Телевизионните екипи му обърнаха гръб. Хофман пък моментално спря да се дърпа. — Няма значение, казах каквото имах да казвам. Както винаги, никой не го интересува. — Обърна се към охраната. — Пуснете ме. Видях достатъчно от тази измама. И минута повече не мога да понеса. Пуснете ме!

— Пуснете го — каза Евънс.

Охранителите пуснаха Хофман и той моментално се спусна към центъра на залата, където телевизионният екип интервюираше Тед Брадли. Посочи го и викна:

— Този човек е сводник! Екосводник за една корумпирана организация, която печели, като насажда фалшиви страхове! Не разбирате ли? Фалшивите страхове са чума, чумата на нашето време!

Охранителите дотичаха и буквално го извлякоха от залата. Този път той не им се опъна. Отпусна се и петите му застъргаха по пода, докато го влачеха към изхода. Каза само:

— Внимавайте, имам шипове. Ако пострадам, ще ви съдя за средна телесна повреда.

Оставиха го на тротоара отвън, поизтупаха го и го пуснаха.

— Приятен ден, господине.

— Ще се постарая, благодаря. Дните ми и без това са преброени.

Евънс се върна при Дженифър и се загледа след Хофман.

— Няма да кажа „казах ти“ — подкачи го тя.

— Кой всъщност е той?

— Бивш преподавател в Южнокалйфорнийския университет. Един от пионерите в статистическото изследване на медиите и ефекта им върху обществото. Доста интересен човек, но както си пролича и днес, вижданията му са се развили в доста, ъъъ, драстични крайности.

— Мислиш ли, че Мортън наистина го е поканил?

— Питър, трябва да ми помогнеш — каза Дрейк зад тях.

— За какво?

— Онзи откачалник — Дрейк кимна към Хофман — сигурно ще иде право в полицията с жалба за телесна повреда. Точно днес не ми е до това. Иди поговори с него. Виж дали няма да го успокоиш.

— Не знам какво бих могъл да направя…

— Накарай го да ти разкаже за смахнатите си теории. Това ще му отнеме часове.

— Но така ще пропусна конфе…

— Не ни трябваш тук. Трябваш ни там. При оная кукувица.

 

 

Пред конферентната палата се беше събрала голяма тълпа. Наблюдаваха изказванията на голям телевизионен екран, имаше и субтитри. Евънс се проби път през зяпачите.

— Знам защо сте тръгнали след мен — каза Хофман, когато го видя. — Нека ви предупредя, че си губите времето.

— Професоре…

— Вие сте младият умник, когото Ник Дрейк е пратил да ме отклони от целта ми.

— Няма такова нещо.

— Напротив, има. Не ме лъжете. Не обичам да ме лъжат.

— Добре де — призна Евънс, — прав сте. Дрейк ме изпрати.

Хофман замълча. Изглежда, не очакваше такава откровеност.

— Знаех си. И какво ви каза да направите?

— Да се погрижа да не отидете в полицията.

— Добре, значи успяхте. Идете да му кажете, че няма да ходя в полицията.

— Изглежда, точно там смятате да идете.

— О. Изглеждало значи. Вие сте онези хора, на които им пука как изглеждат нещата.

— Не, но вие…

— Не ми пука как изглеждало. Интересува ме какво е. Имате ли някаква представа какво е?

— Не ви разбирам.

— С какво се занимавате?

— Адвокат съм.

— Можех и сам да се сетя. Днес всички са адвокати. При екстраполиране на статистическия растеж на правната професия до 2035-а година всеки човек в САЩ ще бъде адвокат, включително и новородените. Ще се раждат адвокати. Какво ще е да се живее в такова общество, как мислите?

— Професоре — подхвана Евънс, — вие казахте някои интересни неща, които…

— Интересни ли? Обвиних ги в пълна липса на морал и вие наричате това интересно?

— Извинете — каза Евънс; опитваше се да насочи разговора към вижданията на Хофман. — Не обяснихте защо мислите, че…

— Аз не мисля нищо, младежо. Аз знам. Това е целта на моите изследвания — да знам разни неща, а не да правя умозаключения за тях. Не да теоретизирам. Не да изказвам хипотези. А да знам, на базата на преки проучвания на терен. Това е едно почти изгубено изкуство в академичния свят напоследък, младежо… всъщност не сте чак толкова млад — как се казвате?

— Питър Евънс.

— И работите за Дрейк?

— Не, за Джордж Мортън.

— Ама защо не казахте! — възкликна Хофман. — Джордж Мортън беше велик човек, велик. Елате, господин Евънс, ще ви черпя едно кафе и ще си поговорим. Знаете ли с какво се занимавам аз?

— Съжалявам, не.

— Изучавам екологията на мисълта — каза Хофман. — И как тя доведе до Състоянието на страх.