Майкъл Крайтън
Състояние на страх (43)

КЪМ ЛОС АНЖЕЛИС
Петък, 8 октомври
14:22

Минаха още четири часа. Санжонг през цялото време работеше на лаптопа. Кенър седеше неподвижно и гледаше през прозореца. Санжонг беше свикнал с това. Знаеше, че Кенър може да седи мълчалив и неподвижен в продължение на часове. Извърна очи от прозореца чак когато Санжонг изруга на глас, и попита:

— Какво има?

— Изгубих сателитната ни връзка с интернет. От известно време се губеше.

— Успя ли да проследиш снимките?

— Да, това не беше проблем. Имам мястото. Евънс наистина ли си помисли, че това са снимки от Антарктика?

— Да. Реши, че показвали черни скали на фона на сняг. Не му казах, че греши.

— Всъщност — каза Санжонг — са на едно място, наречено Резолюшън Бей. В североизточна Гареда.

— На какво разстояние от Лос Анжелис?

— Приблизително шест хиляди морски мили.

— Значи времето за разпространение е дванайсет или тринайсет часа.

— Да.

— Ще се тревожим за това по-късно — каза Кенър. — Имаме си други проблеми.

Питър Евънс дремеше на пресекулки. За леглото му служеше мека самолетна седалка, свалена назад и с ръб по средата, точно където се падаше хълбокът му. Той се въртеше и мяташе, будеше се за кратко и улавяше по някой фрагмент от разговора между Кенър и Санжонг в задния край на самолета. Шумът на двигателите му пречеше да чуе всичко. Но чу достатъчно.

Заради онова, което искам да ми свърши.

Той ще откаже, Джон.

… дали му харесва, или не… Евънс е в центъра на всичко.

Питър Евънс Се събуди изведнъж. Наостри уши. Надигна глава, за да чува по-добре.

Не се съгласи.

… на едно място… Резолюшън Бей… Гареда.

На какво разстояние?…

… хиляди мили…

… времето за разпространение… тринайсет часа…

Време за разпространение? Какви ги говореха тези двамата? Скочи импулсивно, тръгна към задната част на салона и се изправи пред тях.

Кенър не мигна.

— Добре ли спа?

— Не — каза Евънс. — Не спах добре. Мисля, че ми дължите обяснение.

— За какво?

— Например за сателитните снимки.

— Не можех да ти го кажа там, пред другите — обясни Кенър. — А и не исках да ти скършвам ентусиазма.

Евънс си наля кафе и каза:

— Добре. Какво има на снимките?

Санжонг обърна лаптопа така, че Евънс да вижда екрана.

— Не си го слагай на сърцето. Не е имало как да разбереш, че снимките са негативи. Това се прави често, за да се засили контрастът.

— Негативи…

— Черните скали всъщност са бели. И не са скали, а облаци.

Евънс въздъхна.

— А земята отдолу? Къде е?

— Това е един остров, Гареда, в южната част на Соломоновите острови.

— Което е?

— Близо до крайбрежието на Нова Гвинея. Северно от Австралия.

— Значи онзи тип в Антарктика си е носил снимка на тихоокеански остров?

— Правилно.

— А надписът „СКОРПИОН“ е…

— Не знаем — каза Санжонг. — Заливът на снимката се казва Резолюшън Бей, според картите. Но е възможно местните да го познават като Залива на скорпионите.

— И какво планират за там?

— И това не знаем — отговори Кенър.

— Чух ви да говорите за време на разпространение. Време за разпространение на какво?

— Не си ме чул добре — спокойно отвърна Кенър. — Говорех за време за разпознаване.

— Време за разпознаване?

— Да. Надявахме се, че ще успеем да идентифицираме поне един от тримата непознати в Антарктика, защото разполагаме с добри снимки и на тримата. А знаем, че снимките са техни, защото хората в станцията ги разпознаха. Само че ударихме на камък.

Санжонг обясни, че изпратили снимките на Брюстър и двамата му помощници до няколко бази данни във Вашингтон, където компютри с разпознаващи програми да ги сравнят с образи от архивите на известни престъпници. Но досега не било излязло нищо.

— Вече минаха няколко часа и мисля, че няма да ни огрее.

— Както очаквахме — каза Кенър.

— Да — потвърди Санжонг. — Както очаквахме.

— Защото онези нямат криминални досиета ли? — попита Евънс.

— Не. Най-вероятно имат.

— Тогава защо не сте получили потвърждение?

— Защото се води мрежова война — каза Кенър. — И засега ние я губим.