Майкъл Крайтън
Състояние на страх (23)

САН ФРАНЦИСКО
Понеделник, 4 октомври
21:02

Голямата бална зала на хотел „Марк Хопкинс“ беше затъмнена за речите след вечерята. Публиката беше елегантна: мъжете във фракове, жените в бални рокли. Под тежките полилеи гласът на Ник Дрейк бумтеше откъм подиума.

— Дами и господа, няма да е преувеличено, ако кажем, че сме изправени пред екологична криза с невиждани мащаби. Горите ни изчезват. Езерата и реките ни са замърсени. Растенията и животните, изграждащи нашата биосфера, изчезват с безпрецедентна скорост. Всяка година се прощаваме с четиридесет хиляди вида. По петдесет вида всеки ден! При тази скорост след няколко десетилетия ще сме изгубили половината от всички видове на нашата планета. Това е най-голямото измиране в историята на Земята. А и какво е качеството на собствения ни живот? Глобалното затопляне се отразява неблагоприятно на реколтата. Времето става по-нестабилно, бедствията зачестяват. Наводнения, суши, урагани, торнадо. По цялото земно кълбо. Морското равнище се покачва — с осем метра през следващия век, а може и с повече. И което е най-лошо — нови научни доказателства сочат към спектър от резки климатични промени като резултат от безотговорното ни поведение. Накратко, дами и господа, ние сме изправени пред истинска глобална катастрофа.

Питър Евънс — седеше на централната маса — плъзна поглед по хората в публиката. Едни зяпаха в чиниите си и се прозяваха, други си говореха шепнешком. Дрейк определено не успяваше да привлече вниманието им.

— Чували са го и преди — изръмжа Мортън, размърда едрото си тяло и се оригна тихо. През цялата вечер обръщаше чаша след чаша и вече беше пиян.

— … загуба на биологично разнообразие, свиване на ареалите, унищожаване на озоновия слой…

Николас Дрейк изглеждаше висок и тромав, фракът не му стоеше добре. Яката на ризата му се беше набръчкала около кльощавия му врат. Както винаги, създаваше впечатлението за обеднял, но отдаден на каузата учен, един съвременен Ихабод Крейн^[1]. Евънс си помисли, че сигурно никой не би предположил колко получава Дрейк като шеф на фонда — триста хиляди долара годишно плюс още сто хиляди за представителни разходи. Нито че изобщо няма съответното образование. Ник Дрейк беше съдебен адвокат, един от петимата, създали НФПР преди много години. И като всички съдебни адвокати, той знаеше колко е важно да не се облича прекалено добре.

— … ерозията на биологичните резервоари, появата на все по-странни и смъртоносни болести…

— Ще ми се да побърза — каза Мортън и потропа с пръсти по масата. Евънс не каза нищо. Беше присъствал на достатъчно подобни мероприятия и знаеше, че Мортън винаги е напрегнат, когато му предстои да говори пред публика.

Дрейк продължаваше:

— … проблясък на надежда, бледи лъчи на положителна енергия, също като човека, чиято дългогодишна отдаденост на каузата сме се събрали да почетем тази вечер…

— Искам още едно — каза Мортън, след като пресуши поредното си мартини. Шестото за тази вечер. Тропна чашата си на масата. Евънс се огледа за сервитьора и вдигна ръка. Надяваше се сервитьорът да не дойде навреме с питието: Джордж беше пил достатъчно.

— … в продължение на три десетилетия посвещава значителните си ресурси и енергия, за да направи света ни малко по-добър, по-здравословен, по-разумен. Дами и господа, Националният фонд за природните ресурси с гордост…

— Мамка му, няма значение — каза Мортън. Напрегна се, готов да стане от масата. — Мразя да се правя на глупак, дори когато е за достойна кауза.

— Защо трябва да се правиш на… — започна Евънс.

— … моят добър приятел и колега и тазгодишният Загрижен гражданин… господин Джордж Мортън!

Залата избухна в аплодисменти и прожектор обля със светлина Мортън, докато той вървеше към подиума, прегърбен и едър като мечка, излъчващ физическа сила, мрачен, с наведена глава. Евънс се стресна, когато Мортън се спъна на първото стъпало, и за миг се уплаши, че шефът му ще падне, но Мортън успя да запази равновесие и продължи уверено напред. Здрависа се с Дрейк и застана зад катедрата, като я хвана от двете страни с големите си лапи. Огледа залата, като бавно завъртя глава в полукръг да обхване публиката. Не казваше нищо.

Просто си стоеше там и не казваше нищо.

Ан Гарнър, която седеше до Евънс, го смушка с лакът.

— Той добре ли е?

— О, да. Напълно — каза Евънс и кимна. Само че изобщо не беше сигурен в това.

 

 

Най-накрая Джордж Мортън заговори:

— Бих искал да благодаря на Николас Дрейк и на Националния фонд за природните ресурси за тази награда, но не мисля, че я заслужавам. Твърде много работа остава да се свърши. Знаете ли, приятели мои, че човечеството знае повече за луната, отколкото за земните океани? Ето това е истински екологичен проблем. Ние не знаем достатъчно за планетата, която поддържа живота ни. Но както е казал Монтен преди триста години: „В нищо не вярваме толкова твърдо, колкото в онова, за което знаем най-малко“.

Евънс си помисли: „Монтен? Джордж Мортън да цитира френски философ?“

Мортън видимо се поклащаше. Беше се хванал за катедрата, за да пази равновесие. В залата цареше пълно мълчание. Хората не помръдваха. Дори обикалящите между масите сервитьори бяха спрели. Евънс затаи дъх.

— Всички ние в природозащитното движение — продължи Мортън — сме видели много прекрасни победи през годините. Видяхме създаването на Агенцията за защита на околната среда. Видяхме как въздухът и водата стават по-чисти, как се работи по решаване на проблема с отпадъчните води, как токсичните сметища се закриват, как се ограничава употребата на отрови като оловото за доброто и безопасността на всички ни. Това са истински победи, приятели мои. И ние с право се гордеем с тях. Но знаем, че трябва да се направи още много.

Публиката се отпускаше. Мортън навлизаше в познат терен.

— Но дали ще бъде направено? Не съм сигурен. Съзнавам, че след смъртта на обичната ми съпруга Дороти съм склонен да изпадам в мрачни настроения.

Евънс подскочи на стола си. На съседната маса Хърб Лоуенстайн отвори смаяно уста и забрави да я затвори. Джордж Мортън нямаше съпруга. Или по-точно, имаше шест бивши съпруги — и нито една от тях не се казваше Дороти.

— Дороти настояваше да използвам парите си разумно. Винаги съм смятал, че го правя. Сега не съм толкова сигурен. Преди малко казах, че не знаем достатъчно. Боя се обаче, че днес кодовата фраза на НФПР е станала „не съдим достатъчно“.

Направо можеше да се чуе как хората в залата си поемат хорово дъх.

— НФПР е правна фирма. Не знам дали си давете сметка за това. Била е основана от адвокати и се управлява от адвокати. Аз обаче смятам, че е по-разумно парите ни да се харчат за наука, а не за съдебни процеси. И именно затова оттеглям финансирането си за НФПР и затова…

През следващите няколко секунди гласът на Мортън се изгуби сред възбудените коментари на тълпата. Всички говореха на висок глас. Чуха се единични освирквания. Някои от гостите започнаха да стават с явното намерение да си тръгнат. Мортън продължи да говори, все едно не забелязваше какъв ефект предизвикват думите му. Евънс улови няколко фрази: „… една благотворителна природозащитна организация се разследва от ФБР… пълна липса на контрол…“

Ан Гарнър се приведе към Евънс и изсъска:

— Махни го оттам!

— Какво искаш да направя? — прошепна Евънс.

— Върви и го изведи. Той е пиян!

— Може и така да е, но не мога да…

— Трябва да го спреш!

Само че Дрейк вече се беше качил на сцената и тъкмо казваше:

— Добре, благодаря ти, Джордж…

— Защото да се каже истината сега…

— Благодаря ти, Джордж — повтори Дрейк и се приближи още повече. Буквално го избутваше от катедрата.

— Добре, добре — каза Мортън, без да отстъпва и на сантиметър. — Казах каквото казах заради Дороти. Моята скъпа покойна съпруга…

— Благодаря ти, Джордж. — Дрейк започна да ръкопляска, вдигнал ръце на височината на главата си, и подканяше с жестове публиката да се присъедини към него. — Благодаря ти.

— … която много ми липсва…

— Дами и господа, нека заедно да благодарим…

— Добре де, добре, тръгвам си.

На фона на слабовати аплодисменти Мортън се смъкна с неуверена стъпка от подиума. Дрейк моментално застана зад катедрата и даде знак на музикантите. Те подхванаха енергична версия на „Може и да си права“ на Били Джоуел, която, както някой им беше казал, била любимата песен на Мортън. Така си беше, но предвид обстоятелствата изборът изглеждаше неподходящ.

Хърб Лоуенстайн се наведе от съседната маса, стисна Евънс за рамото, придърпа го и изсъска:

— Махни го оттук!

— Добре — каза Евънс. — Не се притеснявай.

— Ти знаеше ли, че ще го направи?

— Не, кълна се в Бога, не.

Лоуенстайн го пусна миг преди Джордж Мортън да се върне на масата. Групата наоколо беше като зашеметена. Мортън обаче си припяваше бодро с музиката: „Ти може да си права, аз може да съм луд…“

— Хайде, Джордж — каза Евънс и се изправи. — Да си ходим вече.

Мортън не му обърна внимание.

— „… но пък може точно луд да търсиш…“

— Джордж? Какво ще кажеш? — Евънс го хвана за ръката. — Да си вървим, а?

— „… Угаси светлината, недей да ме спасяваш…“

— Не се опитвам да те спасявам — каза Евънс.

— Тогава какво ще кажеш за още едно проклето мартини? — рече Мортън, този път без да пее. Очите му бяха студени и дори враждебни. — Мисля, че си го заслужих, мамка му.

— Хари ще ти забърка едно в колата — каза Евънс и го побутна встрани от масата. — Ако останеш тук, ще трябва да чакаш да ти го донесат. А точно сега едва ли ти е до това… — Евънс продължи да говори и Мортън се остави да го изведе от залата.

— „… късно е да се бориш — пееше той, — късно е да ме променяш…“

 

 

Преди да се измъкнат от залата, една телевизионна камера с блеснали прожектори ги пресрещна, а двама репортери натикаха диктофони в лицето на Мортън. Всички задаваха въпроси, буквално крещяха. Евънс сведе глава и каза:

— Извинете, съжалявам, направете ни път да минем, извинете…

Мортън така и не спря да пее. Пробиха си път през хотелското фоайе. Репортерите тичаха пред тях, опитваха се да спечелят някаква преднина, така че да заснемат излизането им. Евънс решително стисна шефа си над лакътя. Мортън продължаваше да пее:

— „Кеф си правех просто аз, никого не наранявах и прекарахме си всички като никога добре…“

— Насам — каза Евънс и се отправи към вратата.

— „Изгубих се на бойното поле…“

Най-накрая минаха през въртящата се врата и се озоваха в нощта навън. Мортън внезапно млъкна — може би студеният въздух го отрезви. Зачакаха лимузината. Сара излезе и застана до Мортън. Не каза нищо, само сложи ръка на рамото му.

После излязоха и репортерите и прожекторите блеснаха отново. Точно в този момент Дрейк изскочи през вратата с думите:

— Дявол го взел, Джордж…

Млъкна, видял камерите. Изгледа злобно Мортън, обърна се и влезе в хотела. Камерите продължиха да снимат, но тримата само си стояха пред входа и чакаха. След цяла вечност сякаш лимузината спря отпред. Хари заобиколи и отвори вратата на Джордж.

— Хайде, Джордж — каза Евънс.

— Не, не тази вечер.

— Хари чака, Джордж.

— Казах не тази вечер.

Откъм мрака долетя басово ръмжене и едно открито сребърно ферари спря до лимузината.

— Моята кола — каза Мортън и заслиза по стълбите, като леко залиташе.

— Джордж, по-добре не… — започна Сара.

Но той пак беше започнал да пее:

— „И ми рече да не карам, но прибрах се жив и здрав, значи бил съм луд съвсем, тъй ми рече и отсечееее…“

Един от репортерите промърмори:

— Определено не е наред.

Евънс тръгна след Мортън, сериозно разтревожен. Мортън даде на момчето, обслужващо паркинга, банкнота от сто долара с думите:

— Двайсетачка за теб, приятелю. — И направи безуспешен опит да отвори вратата на ферарито. — Тия скапани италиански коли. — Накрая се намести зад волана на сребристия звяр, запали двигателя и се усмихна. — Виж, това се казва мъжки звук.

Евънс се наведе с ръце на капака.

— Джордж, остави Хари да кара. Освен това с теб май трябваше да обсъдим нещо.

— Нищо подобно.

— Но аз мислех…

— Хлапе, разкарай се от пътя ми. — Камерите още ги следяха, но Мортън се премести така, че да е в сянка зад тялото на Евънс. — Знаеш ли, будистите имат една поговорка.

— Каква поговорка?

— Запомни я, хлапе. Гласи следното: „Всичко важно не е дистанцирано от мястото, където седи Буда“.

— Джордж, наистина мисля, че не трябва да караш.

— Ще запомниш ли какво ти казах току-що?

— Да.

— Мъдростта на вековете. Довиждане, хлапе.

И натисна газта. Ферарито излетя с рев от паркинга и Евънс едва успя да отскочи.

— Питър, хайде.

Евънс се обърна и видя Сара до лимузината. Хари сядаше зад волана. Евънс се намести отзад със Сара и потеглиха след Мортън.

 

 

Ферарито зави наляво в подножието на хълма и се скри зад завоя. Хари увеличи скоростта, шофираше с професионално умение.

— Знаеш ли къде отива? — попита Евънс.

— Представа си нямам — отговори Сара.

— Кой му написа речта?

— Сам си я написа.

— Сериозно?

— Вчера работи цял ден и не ми позволи да видя какво прави…

— Господи — промълви Евънс. — А онова с Монтен?

— Беше извадил една книга с цитати.

— А Дороти откъде я е измислил?

Тя поклати глава.

— Нямам представа.

Подминаха парка Голдън Гейт. Движението беше рехаво и ферарито се движеше бързо, лавираше между другите коли. Напред се виждаше мостът Голдън Гейт, ярко осветен в нощта. Мортън увеличи скоростта. Ферарито се движеше почти със сто и петдесет километра в час.

— Отива при Марин — каза Сара.

Мобилният телефон на Евънс иззвъня. Беше Дрейк.

— Ще ми кажеш ли каква беше тази история?

— Съжалявам, Ник. Не знам.

— Той сериозно ли го каза? Че ще си оттегли подкрепата?

— Мисля, че да.

— Това не е за вярване. Явно е получил нервна криза.

— Не знам.

— Точно от това се боях — каза Дрейк. — Знаех си, че ще се случи нещо подобно. Помниш ли на самолета, на връщане от Исландия? Казах ти го, а ти отвърна да не съм се притеснявал. И сега ли мислиш така? Че не трябва да се притеснявам?

— Какво искаш от мен, Ник?

— Ан Гарнър каза, че е подписал някакви документи на самолета.

— Да. Вярно е.

— Те свързани ли са с внезапното и необяснимо решение да оттегли поддръжката си за организацията, която толкова обичаше и ценеше?

— Изглежда, е променил мнението си за това.

— И ти защо не ми го каза?

— Защото той така поиска.

— Да ти го начукам, Евънс.

— Съжалявам — каза Евънс.

— Тепърва има да съжаляваш.

Телефонът млъкна. Дрейк беше затворил. Евънс затвори ядно капака на своя.

— Дрейк е бесен, а? — обади се Сара.

— Направо е откачил.

 

 

След моста Мортън пое на запад, далеч от светлините на магистралата, по тъмен път покрай скалната стена. Караше още по-бързо.

— Къде сме? — попита Евънс.

— Мисля, че сме в общински парк — отвърна Хари.

Опитваше се да не изостава, но на този тесен път с остри завои лимузината не можеше да се мери с ферарито. Преднината му се увеличаваше. Скоро виждаха само габаритите му, току изчезващи зад завоите на половин километър пред тях, и отблясъка на фаровете в скалите.

— Ще го изгубим — каза Евънс.

— Съмнявам се, сър.

Само че лимузината продължаваше да изостава. След като Хари взе един завой твърде бързо — тежката задница поднесе към ръба на пропастта, — се наложи още да намалят скоростта. Движеха се през пустош. Цареше мрак, по скалите нямаше никакви светлинни. Изгряващата луна проточваше сребърна нишка по тъмната вода в ниското.

Пътят пред тях беше съвсем тъмен.

След поредния завой пред погледа им се появи следващият, на стотина метра напред — обхванат от валма сив дим.

— О, не! — прошепна Сара и затисна устата си с ръка.

 

 

Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта. Предницата му висеше над бездната.

Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.

Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.

— Сигурно е изхвърчал при сблъсъка.

Евънс насочи фенерчето надолу. Ронеща се жълтеникава скала, спускаща се стръмно двайсет и пет метра до океана. Нищо.

Сара тихо плачеше. Хари изтича да вземе пожарогасител от лимузината. Евънс местеше лъча на фенерчето по скалата. Джордж го нямаше. Нямаше нищо — нито свлечени камъни, нито следи от свличане, нито парчета от раздрани дрехи.

Чу съскането на пожарогасителя и изпълзя назад от ръба на пропастта.

— Видяхте ли го, сър? — попита Хари. Лицето му беше разкривено от мъка.

— Не. Нищо няма.

— Може би… там? — Хари посочи дървото. И беше прав — ако Мортън бе изхвърлен при първия удар, като нищо можеше да е на двайсетина метра надолу по пътя.

Евънс тръгна назад и отново освети пропастта с фенерчето. Батерията се изтощаваше и лъчът отслабваше. И все пак Евънс почти веднага мярна проблясъка на мъжка лачена обувка, вклинена между камънаците сред прибоя.

Седна на пътя и стисна главата си с ръце. И заплака.