Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 80 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Майкъл Крайтън. Състояние на страх

ИК „Бард“, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-637-8

История

  1. — Добавяне

ФЛАГСТАФ
Понеделник, 11 октомври
16:03

— Не виждам какво го налага — каза Сара и се надигна в леглото. Към гърдите и краката й бяха прикрепени електроди.

— Не мърдайте — каза сестрата. — Опитваме се да направим запис.

Намираха се в малка кабинка в спешното отделение на болницата във Флагстаф. Кенър, Евънс и Санжонг бяха настояли да я доведат тук. Сега чакаха отвън. Чуваше ги да си говорят тихо.

— Но аз съм на двайсет и осем — каза Сара. — Няма да получа инфаркт.

— Докторът иска да провери доколко добре се предават дразненията от периферната ви нервна система.

— Периферната ми нервна система ли? — каза Сара. — Нищо ми няма на периферната система.

— Моля легнете и не мърдайте.

— Но това е…

— И не говорете.

Тя легна. Въздъхна. Хвърли поглед към монитора, който показ ваше назъбени бели линии.

— Това е смешно. Нищо му няма на сърцето ми.

— Така е, изглежда, нищо му няма — каза сестрата и кимна към монитора. — Извадили сте късмет.

Сара въздъхна.

— Значи мога вече да стана?

— Да. И не се притеснявайте за следите от изгаряне — каза сестрата. — С времето ще избледнеят.

— Какви следи от изгаряне? — попита недоумяващо Сара.

Сестрата посочи гърдите й.

— Съвсем повърхностни са.

Сара седна на леглото и погледна към гърдите си. Видя белите лепенки на електродите. А също и бледокафяви ивици, назъбени белези, пресичащи гърдите и корема й. На зигзаг или нещо такова…

— Какво е това?

— От мълнията са.

— Какво?

— Ударила ви е мълния.

— Какви ги говорите?

Влезе лекарят, нелепо млад мъж, оплешивяващ преждевременно. Изглеждаше адски зает. Каза:

— Не се тревожете за белезите, ще избледнеят за нула време.

— От мълния ли са?

— Да, в повечето случаи става така. Знаете ли къде сте?

— В болницата във Флагстаф.

— Знаете ли кой ден е днес?

— Понеделник.

— Точно така. Браво. Погледнете пръста ми, моля. — Той вдигна пръст пред лицето й и започна да го движи надясно, после наляво, нагоре и надолу. — Следете го с поглед. Добре. Благодаря. Боли ли ви главата?

— Болеше ме, да. Вече не — каза тя. — Наистина ли твърдите, че ме е ударила мълния?

— Без съмнение — каза той, наведе се и заудря по коленете й с гумено чукче. — Но не показвате никакви признаци на хипоксия.

— Хипоксия?

— Липса на кислород. Получава се при спиране на сърцето.

— Моля?

— Нормално е да не си спомняте — каза лекарят. — Един от приятелите ви навън ви е съживил. Каза, че му отнело четири-пет минути.

— Искате да кажете, че съм била мъртва?

— Щяхте да сте, ако не ви бяха направили изкуствено дишане и сърдечен масаж.

— Питър ме е съживил!

— Не знам как се казва. — Сега лекарят почукваше лактите й. — Но сте извадили голям късмет. По нашия край имаме три-четири смъртни случая годишно от светкавици. А понякога много сериозни изгаряния. Вие сте съвсем добре. Кога за последно са ви ваксинирали против тетанус?

 

 

— Не разбирам — каза Евънс. — По новините казаха, че били ловци. Ловен инцидент или свада, нещо такова.

— Точно така — каза Кенър.

— Но нали казахте, че вие сте ги застреляли?

— Те стреляха първи — каза Кенър.

— Господи! — промълви Евънс. — Трима убити. — Прехапа устни.

В действителност обаче реакциите му бяха противоречиви. Би трябвало вродената му предпазливост да надделее — серия убийства, вероятно предумишлени, и той беше съучастник или най-малкото свидетел; можеха да му предявят обвинение, да сринат репутацията му, да му отнемат адвокатските права… Тази пътека следваше обикновено умът му. Разширена и отъпкана от битието му на правист.

В този момент обаче не изпитваше тревога, никаква. Били открити екстремисти и били ликвидирани. Нито се изненада, нито се притесни от тази новина. Напротив, тя му донесе ясно изразено задоволство.

Едва сега си даваше сметка, че преживяното в ледената цепнатина го е променило, и то го е променило завинаги. Някой се беше опитал да го убие. Не би могъл дори да си представи такова нещо, докато растеше в предградията на Кливланд, нито в колежа, нито в правния факултет. Не би могъл да си представи такова нещо в еднообразното си ежедневие, в работата си за правната кантора в Лос Анжелис.

Затова и не би могъл да предвиди начина, по който ще го промени това. Чувстваше се все едно е бил физически преместен — все едно някой го беше вдигнал и го беше преместил три метра встрани. Вече не стоеше на същото място. Беше се променил и вътрешно. Усещаше някаква непоклатима безчувственост, непозната му преди. В света имаше и неприятни неща, от които беше извръщал очи, сменял бе темата или беше измислял извинения за станалото. Смятал бе, че това е приемлива жизнена стратегия — нещо повече, че това е една по-човечна стратегия. Вече не мислеше така.

Ако някой се опита да те убие, не разполагаш с избора да извърнеш очи или да смениш темата. Принуден си да реагираш. В крайна сметка това води до загубата на определени илюзии.

Светът не е такъв, какъвто ти се иска.

Светът е такъв, какъвто е.

Има лоши хора. Те трябва да бъдат спрени.

— Точно така — каза Кенър. — Трима мъртви. Нали така, Санжонг?

— Точно така — каза Санжонг.

— Майната им — каза Евънс.

Санжонг кимна.

Кенър не каза нищо.

 

 

Самолетът излетя за Лос Анжелис в шест часа. Сара седеше отпред и гледаше през прозореца. Слушаше мъжете отзад. Кенър обясняваше какво щяло да последва. Самоличността на убитите била в процес на установяване. Проследявали оръжията, превозните им средства, дрехите им. Телевизионният екип вече бил открит — ванът бил на KBBD, кабеларка от Седона. Получили анонимно обаждане, че пътният патрул не си гледал работата и позволявал пикникът да продължи въпреки предупреждението за пороен дъжд и евентуално природно бедствие. Затова отишли в парка.

Явно никой не се бе сетил да попита защо са получили анонимно обаждане половин час преди метеорологичният център да предупреди за наближаващ порой. Обаждането все пак бе проследено — до уличен телефон в Кал гари, Канада.

— Поредното доказателство за добрата им организация — каза Кенър. — Знаели са телефонния номер на кабеларката в Аризона още преди да задействат операцията.

— Но защо от Калгари? — попита Евънс.

— Там, изглежда, е едно от основните ядра на групата.

Сара погледна облаците навън. Самолетът летеше високо. Слънцето залязваше — златна ивица на запад. Гледката беше изпълнена с ведрост. Събитията от изминалия ден сякаш се бяха случили преди месеци или години.

Тя сведе поглед към гърдите си и видя бледите кафеникави следи от светкавицата. Беше изпила един аспирин, но въпреки това усещаше лека болка, смъдене. Чувстваше се белязана. Белязана жена.

Вече не слушаше разговора на мъжете, само гласовете им. Забеляза, че в гласа на Евънс вече я няма момчешката колебливост. Вече не отхвърляше всичко, казано от Кенър. Говореше като по-голям, по-зрял, по-твърд мъж.

 

 

След малко той дойде да седне при нея.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

— Не. — Тя му махна към седалката.

Той седна тежко и примижа.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— Малко съм натъртен. Е, много съм натъртен. Сигурно съм се ударил, докато бяхме в колата.

Тя кимна и известно време гледа през прозореца. После пак се обърна към него и попита:

— Кога щеше да ми кажеш?

— Какво да ти кажа?

— Че си ми спасил живота. За втори път.

Той сви рамене.

— Мислех, че знаеш.

— Не знаех.

Каза го и я обзе гняв. Нямаше представа защо това я ядосва, но я ядосваше. Може би защото сега му се чувстваше задължена или… или… и тя не знаеше защо. Просто я беше яд.

— Извинявай — каза той.

— Благодаря — каза тя.

— На вашите услуги. — Той се усмихна, стана и се върна при другите.

Странно. Имаше нещо в него. Някакво изненадващо качество, което не беше забелязвала досега.

Отново погледна през прозореца. Слънцето беше залязло. Златната ивица ставаше по-наситена и по-тъмна.