Майкъл Крайтън
Състояние на страх (61)

КАЛВЪР СИТИ
Вторник, 12 октомври
09:51

Два бели телевизионни вана бяха паркирани пред офисите на екипа, подготвящ процеса Вануту. Евънс влезе в сградата и завари работници да поставят прожектори и да сменят неонови лампи на тавана. Четири различни снимачни екипа се движеха насам-натам и преценяваха ъглите за снимане. Но още никой не снимаше.

Самите офиси бяха доста променени. Графиките и диаграмите по стените сега бяха много по-сложни и научни на вид. Имаше огромни увеличени фотографии на Вануту, снимани и от въздуха, и от земята. Няколко показваха на преден план ерозията на бреговата ивица и килнали се къщи, които сякаш всеки момент щяха да се хлъзнат в морето. Имаше и снимка от училището — красиви усмихнати тъмнокожи деца. В средата на стаята имаше триизмерен макет на главния остров, специално осветен за камерите.

Дженифър беше с блуза и пола и на високи токчета. Изглеждаше удивително красива и някак загадъчна. Всъщност всички бяха облечени по-добре от предния път, забеляза Евънс. Със сака и вратовръзки. Дънките и тениските бяха изчезнали. А и самите доброволци сякаш се бяха умножили.

— Е — попита Евънс, — какво става?

— Работни снимки — отвърна Дженифър. — Ще ги използват за фон и акценти по време на интервютата. Разбира се, подготвяме и снимки за пресата.

— Но нали още не сте обявили официално началото на процеса.

— Ще го направим днес следобед, тук, пред склада. Пресконференцията е в един. Ти ще си тук, нали?

— Ами, не знаех, че…

— Джон Болдър държи да си тук. Като представител на Джордж Мортън.

Евънс се почувства неловко. Това като нищо можеше да му донесе неприятности във фирмата.

— Има няколко по-старши сътрудници от мен, които също работеха за Джордж…

— Дрейк изрично поиска теб.

— Така ли?

— Спомена нещо, че лично си съдействал да бъдат подписани документите за финансиране на процеса.

Значи това било. Показваха го по телевизията, за да му запушат устата за подаръка от десет милиона долара, който НФПР щеше да си прибере. Без съмнение щяха да го тропосат на заден план по време на церемонията по обявяване на процеса, може би щяха да споменат набързо и името му. После Дрейк щеше да каже, че десетте милиона са осигурени, и освен ако Евънс не станеше да възрази, мълчанието му щеше да се приеме като съгласие. А ако надигнеше глас по-късно, щяха да кажат: „Нали беше там, Евънс, защо не каза нещо тогава?“

— Разбирам — измънка той.

— Изглеждаш уморен.

— Така е…

— Виж какво ще ти кажа. Не се тревожи.

— Но ти нямаш представа за какво…

— Чуй ме. Не се тревожи и толкова. — Гледаше го право в очите.

— Добре…

Тя, разбира се, му мислеше доброто, но въпреки думите й Евънс имаше ясното чувство, че потъва. От полицията заплашваха да издействат заповед за задържането му. От фирмата негодуваха заради отсъствията му. Сега и този опит да му запушат устата — като го покажат по телевизията.

— Защо искаше да дойда толкова рано? — попита той.

— Искаме пак да седнеш на горещия стол, като част от тестовете ни за подбора на съдебни заседатели.

— Съжалявам, няма да мога…

— Напротив. Налага се. Няма да е по-различно отпреди. Искаш ли кафе?

— Да.

— Наистина изглеждаш уморен. Ще те заведа при гримьорите. Ще ти оправят и косата.

 

 

След половин час Евънс отново се намираше в залата за показания, седнал в единия край на дългата маса. Тук бяха и напористите млади учени, вперили погледи в него.

— Днес — каза Дженифър — бихме искали да разгледаме някои въпроси относно глобалното затопляне и използването на земята. Запознат ли си с това?

— Бегло — каза Евънс.

Дженифър кимна на един от младежите в другия край.

— Раймундо? Би ли разяснил в общи линии за какво става въпрос?

Младежът говореше със силен акцент, но все пак разбираемо.

— Добре известно е — започна той, — че промените в използването на земята ще доведат до промени в средната приземна температура. Големите градове са по-топли от провинциалните райони около тях — това се нарича ефект на градския топлинен остров. Обработваемите земи са по-топли от горите и така нататък.

— Ъхъ — промърмори Евънс и кимна. Не беше чувал за тези работи с използването на земята, но звучеше логично.

Раймундо продължи:

— Голям процент от метеорологичните станции, които преди четиридесет години са били в провинцията, днес са оградени от бетон, асфалт и небостъргачи. И по тази причина регистрират по-високи температури.

— Разбирам — каза Евънс. Хвърли поглед настрани, през стъклената стена. Снимачни екипи се движеха из склада и снимаха разни неща. Надяваше се да не дойдат и тук. Не искаше да се изложи пред тях с неосведомеността си.

— Тези факти — продължаваше Раймундо — са добре познати на тесните специалисти. Затова температурните данни от градските станции се намаляват, за да се компенсира ефектът на градския топлинен остров.

— И как се изчислява какво да е намалението? — попита Евънс.

— По различни методи, в зависимост кой го прави. Но повечето алгоритми се основават върху броя на населението. Колкото по-голямо е населението, толкова по-голямо е и намалението.

Евънс сви рамене.

— Звучи логично.

— За жалост — каза младежът, — това като че ли не е най-правилният метод. Чували ли сте за Виена? Беше проучена от Бьом преди няколко години. Населението й не се е увеличавало от 1950-а, затова пък разходът на енергия се е удвоил, жилищното пространство също е нараснало значително. Ефектът на градския топлинен остров също бележи растеж, но изчисленото намаление е непроменено, защото взима предвид само промени в броя на населението^[1].

— Значи топлината, генерирана от градовете, се подценява? — попита Евънс.

— Нещо по-лошо — каза Дженифър. — Смяташе се, че градското затопляне не е от значение, защото ефектът на градския топлинен остров е само минимална част от общото затопляне. Планетата се е затоплила с 0,3 градуса по Целзий през последните трийсет години. Обикновено се смята, че големите градове са станали по-топли с приблизително 0,1 градуса.

— Да? И?

— Тези допускания са погрешни. Китайците съобщават, че Шанхай се е затоплил с един градус по Целзий само за последните двайсет години^[2]. Това е повече от общото глобално затопляне на планетата за последните сто години. И Шанхай не е изолиран случай. Температурата в Хюстън се е увеличила с 0,8 градуса по Целзий за последните двайсет години^[3]. Големите градове в Южна Корея се затоплят бързо^[4]. Английският Манчестър в момента е с осем градуса по-топъл от заобикалящата го провинция^[5]. Дори и малките градове са много по-топли от околностите си.

Дженифър се протегна да вземе диаграмите.

— Във всеки случай — каза тя, — важното е, че графиките, които ще видиш, не представят сурови данни. Те вече са били обработени по фалшива методика, за да компенсират градското затопляне. Но вероятно не в достатъчна степен.

В този момент вратата се отвори и един от четирите снимачни екипа влезе в залата; лампичката на камерата светеше. Без да се поколебае и за миг, Дженифър посегна за няколко диаграми и ги вдигна. Прошепна:

— Работните снимки са без звук, така че трябва да сме активни и помощните материали да се виждат добре.

Обърна се към камерата и каза:

— Нека ви покажа някои примери за данни от метеорологични станции. Това например е запис на средната температура в Пасадена от 1930-а^[6].

— Както виждате — каза Дженифър, — имаме драматично покачване на температурата. А ето и Бъркли от 1930-а насам.

— Учудващо непълни записи. Но ние използваме сурови данни, така че можете да видите кои са липсващите години. Вижда се и явна тенденция към затопляне. Неоспоримо, не сте ли съгласен?

— В известен смисъл — каза Евънс. Мислеше си, че не е кой знае каква тенденция — по-малко от един градус.

— Така, а това е от Долината на смъртта, едно от най-горещите и сухи места на Земята. Никакви градове наоколо. И отново имаме липсващи години.

Евънс не каза нищо. „Сигурно е аномалия“, помисли си. Дженифър показа още диаграми:

— Тези станции са в невадската пустиня и равнините на Оклахома — каза тя. — При тях температурите са без съществена промяна или с понижение. И същото е не само в селските райони. Ето диаграма от Боулдър, Колорадо. Тя е интересна с това, че там се намира НПАИ — Националният център за атмосферни изследвания, където се работи сериозно по проблема с глобалното затопляне.

— Ето и от няколко по-малки града. Труман, Мисури — тук вече нещата са пределно ясни.

— Е, трябва да признаете, че не е много драматично — каза Евънс.

— Не знам какво смяташ за драматично. Температурите, измерени в Труман, са по-ниски с 2,5 градуса, тези в Грийнвил — с 1,5, в Ан Арбър са паднали с един градус за последните седемдесет години. Ако планетата се затопля, то тези места са били подминати.

— Нека видим по-големи градове — каза Евънс. — Като Чарлстън например.

— Случайно имаме данни от Чарлстън. — Тя разлисти диаграмите си.

— Е, по-големият град е станал по-топъл — каза Евънс. — А Ню Йорк?

— Имаме няколко записа от Ню Йорк, от града и от щата.

— Както виждаш — каза Дженифър, — град Ню Йорк е по-топъл, но много други части от щата, от Осуего до Олбъни, са станали по-студени за тези седемдесет години.

Евънс не можеше да се освободи от мисълта за насочените към него камери. Кимна с надеждата, че изглежда достатъчно замислен, и каза:

— И откъде идват тези данни?

— От архивите на Института за историческа климатология — отговори тя. — Това е правителствена база данни, поддържана от Националните лаборатории в Оук Ридж.

— Е — каза Евънс. — Доста интересно, наистина. Но все пак бих искал да видя някакви данни от Европа и Азия. Нали говорим за глобален феномен?

— Разбира се — каза Дженифър. Тя също играеше за пред камерите. — Но преди да го направим, бих искала да поговорим за твоята реакция на видяното дотук. Както виждаш, много места в Съединените щати не се станали по-топли от 1930-а година насам.

— Сигурен съм, че съзнателно сте подбрали тези данни — каза Евънс.

— В известна степен. Защитата, без съмнение, ще направи същото.

— Но резултатите не ме изненадват — продължи Евънс. — Времето варира на местно ниво. Винаги е било така и винаги ще бъде. — Хрумна му нещо. — Между другото, защо всички диаграми са от 1930-а? Температурните записи датират от много по-рано.

— Добър въпрос — каза Дженифър и кимна. — Определено има значение коя година ще бъде взета за отправна точка. Например…

— Това е от Уест Пойнт, Ню Йорк, от 1931-ва до 2000-ата. Тенденция към понижение. И…

— Тази е от Уест Пойнт, от 1900-ата до 2000-ата. Тук тенденцията е към повишаване, а не към понижение.

— Аха — възкликна Евънс. — Значи наистина сте подбрали данните. Избрали сте интервала от години, който най-много ви изнася!

— Именно — каза Дженифър и кимна. — Но номерът се получава само защото температурите в много части на Щатите са били по-високи през трийсетте години, отколкото днес.

— Но все пак е номер.

— Да, така е. Защитата няма да пропусне възможността да покаже на заседателите многобройни варианти на този номер, взети от пропагандна екологична литература, чиято цел е да се набират средства.

Евънс забеляза неизречената обида към природозащитните групи и каза:

— В такъв случай нека не допускаме никакви номера. Използвайте пълните температурни записи. Откога датират те?

— За Уест Пойнт — още от 1826-а.

— Добре. Защо не използвате тях? — Евънс го предложи съвсем спокойно, защото беше широко известно, че тенденцията към затопляне в глобален мащаб започва от средата на деветнайсети век.

Всяко кътче по света беше станало по-топло в сравнение с 1850-а и диаграмата от Уест Пойнт щеше да го потвърди.

Дженифър, изглежда, също го знаеше, защото изведнъж се поколеба, извърна се, разрови купчините с диаграми и се намръщи, сякаш не можеше да открие търсената.

— Не разполагате с тази графика, така ли? — попита Евънс.

— Не, не. Имаме я, повярвай ми. Да. Ето я. — И я извади.

Евънс й хвърли един поглед и видя, че Дженифър го е подвела.

— Както ти предположи, диаграмата е красноречива — каза тя. — За последните сто седемдесет и четири години няма промяна в средната температура, измерена в Уест Пойнт. Била е 51 градуса по Фаренхайт през 1826-а и пак толкова през двехилядната.

— Но това е само един запис — успя да реагира Евънс. — Един от многото. Един от стотици. От хиляди.

— Имаш предвид, че други записи ще покажат различна тенденция?

— Сигурен съм в това. Особено ако се използват пълните записи, тези от 1826-а.

— И си прав — каза тя. — Различните записи наистина показват различни тенденции.

Евънс се облегна назад, доволен от себе си. Скръсти ръце на гърдите си.

— Град Ню Йорк, покачване от пет градуса по Фаренхайт за сто седемдесет и осем години.

— Олбъни, спад с половин градус за сто и осемдесет години.

Евънс сви рамене.

— Местни вариации, както вече казах.

— Аз обаче се питам — каза Дженифър — как тези местни вариации се вписват в теорията за глобалното затопляне. Както аз го разбирам, глобалното затопляне се причинява от повишеното количество на така наречените парникови газове, като въглеродния двуокис, които улавят топлината в земната атмосфера и й пречат да се оттече в космоса. И ти ли го разбираш така?

— Да — каза Евънс, благодарен, че не му се налага сам да даде дефиниция на феномена.

— Така, значи според теорията — продължи Дженифър, — самата атмосфера се затопля, точно като въздуха в парник?

— Да.

— И тези парникови газове влияят на цялата планета.

— Да.

— А ние знаем, че въглеродният двуокис — газът, за който всички ние се притесняваме — се е увеличил еднакво по целия свят… — Тя извади друга диаграма^[7].

— Да…

— И е логично да се заключи, че ефектът му е еднакъв по целия свят. Точно затова се нарича глобално затопляне.

— Да…

— Но Ню Йорк и Олбъни са само на двеста и четиридесет километра един от друг. Три часа път с кола. Нивата им на въглероден двуокис са еднакви. И въпреки това едното място е станало доста по-топло, а другото — малко по-студено. Според теб това пример ли е за глобално затопляне?

— Времето е явление с местен характер — каза Евънс. — Някои места са по-топли или по-студени от други. И винаги ще е така.

— Но ние говорим за климат, а не за време. Климатът е времето за дълги периоди от време.

— Да…

— И аз бих се съгласила с теб, ако и двете места бяха станали по-топли, макар и в различна степен. Само че имаме едно, което е станало по-топло, и друго, което е станало по-студено. А както видяхме, в Уест Пойнт — който е между двете — не е регистрирана никаква промяна в температурата.

— Ако не се лъжа, теорията за глобалното затопляне гласи, че някои места ще станат по-студени.

— Така ли? И защо?

— Не съм сигурен, но знам, че го четох някъде.

— Цялата атмосфера на Земята се затопля, а някои места стават по-студени?

— Нещо такова.

— Ако се замислиш върху това твърдение, то струва ли ти се логически издържано?

— Не — каза Евънс, — но както всички знаем, климатът е много сложна система.

— Което означава какво — за теб?

— Ами означава, ъъъ, че е сложна. Не винаги се държи така, както очакваме.

— Това със сигурност е вярно — каза Дженифър. — Но да се върнем на Ню Йорк и Олбъни. Фактът, че тези две места са толкова близо едно до друго, а температурните им записи са толкова различни, може да накара заседателите да се запитат дали не измерваме нещо друго, а не глобален ефект. Ще се съгласиш, че през последните сто осемдесет и пет години Ню Йорк се е разраснал до осеммилионен град, а прирастът в Олбъни е значително по-малък.

— Да — каза Евънс.

— А ние знаем, че ефектът на градския топлинен остров прави големите градове много по-горещи от заобикалящата ги провинция.

— Да…

— И този градски топлинен ефект има местен характер, който няма връзка с глобалното затопляне?

— Да…

— Е, кажи ми тогава — откъде знаеш, че повишаването на температурите в Ню Йорк е причинено от глобалното затопляне, а не просто от многото бетон и небостъргачи?

— Ами — Евънс се колебаеше. — Нямам отговор на това. Но предполагам, че е установено от специалистите.

— Защото ако градове като Ню Йорк стават по-големи и по-горещи отпреди, те ще повишат и средните глобални температури, нали така?

— Предполагам, че да.

— В който случай, с разрастването на градовете по целия свят, е възможно да бъдат регистрирани по-високи приземни температури, дължащи се само и единствено на урбанизацията. Без да е налице глобален атмосферен ефект.

— Сигурен съм, че учените вече са се сетили за това — каза Евънс. — Те могат да отговорят.

— Да, могат. Техният отговор е, че са намалили суровите данни, за да компенсират ефекта на градското затопляне.

— Ами, ето ви отговора.

— Моля? Евънс, ти си адвокат. Без съмнение знаеш какви усилия се полагат за неоспоримостта на доказателствата, представяни при един съдебен процес.

— Да, но…

— Целта е никой да не може да ги оспори.

— Да.

— Но в този случай доказателствата са суровите, необработени температурни данни. И те са компрометирани от самите учени, които твърдят, че глобалното затопляне по същество е криза от световен мащаб.

— Компрометирани ли? Та те са променени в посока надолу.

— Само че защитата ще зададе въпроса по друг начин — дали са били понижени достатъчно.

— Не знам — каза Евънс. — Всичко това ми звучи твърде специализирано. Струва ми се, че издребнявате.

— Не е така. Това е основен въпрос. Урбанизацията срещу парниковите газове като причина за нарасналите средни приземни температури. И защитата ще разполага с добър аргумент в своя полза. Както вече казах, няколко скорошни изследвания сочат, че измерените в големите градове температури са били намалени недостатъчно, за да се компенсира островният топлинен ефект^[8]. Поне в едно изследване се казва, че половината от наблюдаваните температури се дължат единствено на използването на земята. Ако това е вярно, то глобалното затопляне през последното столетие е по-малко от три десети от градуса. Това едва ли може да се нарече криза.

Евънс не каза нищо. Опитваше се да изглежда интелигентен за пред камерите.

— Разбира се — продължи Дженифър, — това изследване може да се оспори. Но основното остава — промениш ли веднъж данните, вече си открит за нападки относно коректността на измененията. А това е в полза на защитата. А още по-голямо тяхно преимущество е, че сме допуснали данните да бъдат променени от същите хора, които ще извлекат най-голяма полза от промяната.

— Казваш, че климатолозите са действали неетично?

— Казвам, че не е добре да оставиш лисицата да пази кокошарника. Такива процедури никога не се допускат в медицината например, където експерименталните проекти са двойно анонимни и това е задължително.

— Значи казваш, че климатолозите действително са неетични.

— Не, казвам, че има основателна причина за съществуването на двойно анонимните процедури. Виж — всеки учен има някаква идея какъв ще е резултатът от експеримента му. Иначе изобщо не би го провел. Има очаквания. Само че очакванията действат по тайнствен начин — и напълно подсъзнателно. Запознат ли си някое от изследванията на научната субективност?

— Не. — Евънс поклати глава.

— Добре. Ще ти дам един прост пример. Група генетично идентични мишки са пратени за изследване в две различни лаборатории. На едната лаборатория е казано, че мишките са с генетично подобрен интелект и ще преминат през лабиринта по-бързо от нормалното. На другата — че мишките са тъпи и ще минат през лабиринта бавно. И резултатите са следните — мишките са преминали лабиринта по-бързо в едната и по-бавно в другата лаборатория. А в щото време мишките са генетично еднакви.

— Добре де, значи са скалъпили резултатите.

— Твърдят, че няма такова нещо. Както и да е, не е само това. Друг пример. На група хора, които провеждат предизборна анкета, се казва: вижте, знаем, че анкетиращите могат да повлияят в някаква степен на резултатите от допитването. Искаме да избегнем това. Така че ще почукате на вратата и щом някой ви отвори, започвате да четете написаното на тази карта и нищо друго: „Здравейте, правим анкети и сега ви чета от тази карта, за да не повлияя по никакъв начин на мнението ви… и така нататък“. Анкетиращите не казват и една дума извън написаното на картите. На една група от анкетиращите е казано, че въпросникът ще получи седемдесет процента положителни отговори. На друга група казват, че положителните отговори ще са трийсет процента. Въпросниците са еднакви. Резултатите съответно са седемдесет за едната група и трийсет за другата.

— Как? — попита Евънс.

— Няма значение — каза Дженифър. — Важното е, че стотици изследвания потвърждават за пореден път, че очакванията предопределят резултата. Хората стигат до извода, който са очаквали. Това е причината за двойно анонимните експерименти. За да се елиминира субективният фактор на очакването, експериментът се поделя между различни хора, които не се познават. Хората, които подготвят експеримента, не познават хората, които го провеждат, нито онези, които анализират резултатите. Тези групи не общуват по никакъв начин и в нито един момент. Съпрузите и децата им не се срещат. Групите са в различни университети и за предпочитане в различни страни. По този начин се тестват новите лекарства. Защото само така може да се предотврати ефектът на субективното очакване.

— Добре, но…

— Та сега ние говорим за температурни данни. Те трябва да бъдат обработени по различни начини. Не само заради ефекта на градското затопляне. Заради редица други неща. Метеорологичните станции се местят. Подменят техниката си с по-съвършена и новото оборудване може да отчете по-високи или по-ниски температури отпреди. Или пък се поврежда и трябва да се реши дали част от данните не са компрометирани заради повредата. Често се стига до субективни преценки при съставянето на температурните записи. И точно тук се промъква субективното очакване. Навярно.

— Навярно?

— Не може да се твърди със сигурност — каза Дженифър, — но винаги когато един екип върши цялата работа, има риск от субективно очакване. Ако един екип създава модел, а след това го тества и анализира резултатите, тези резултати са рискови. Просто са такива.

— Значи температурните данни не са достоверни?

— Температурните данни са под подозрение. Всеки добър адвокат ще ги направи на пух и прах. За да ги защитим, ние смятаме да…

Най-внезапно операторският екип се раздвижи и излезе от залата. Дженифър сложи ръка върху неговата.

— Не се тревожи за това, снимаха без звук. Просто исках да изглежда като оживена дискусия.

— Чувствам се като последен глупак.

— Изглеждаше добре. Само това има значение за телевизията.

— Не — каза той и се приведе към нея. — Имам предвид, че когато ти отговарях, не бях откровен. Аз… започнах да си задавам някои… на път съм да си променя мнението за много от тези неща.

— Наистина?

— Да — каза той, като сниши глас. — Тези температурни диаграми например. Те повдигат очевидни въпроси за реалността на глобалното затопляне.

Тя бавно кимна. Наблюдаваше го напрегнато.

— И ти ли? — попита той.

Тя пак кимна.

 

 

Обядваха в същия мексикански ресторант като преди. И пак като преди ресторантът беше почти празен — същите кинаджии от студиото на „Сони“ се смееха на ъгловата маса. „Сигурно идват тук всеки ден“, помисли си Евънс.

Но въпреки това всичко изглеждаше някак различно и не само защото тялото го болеше и очите му се затваряха. Имаше чувството, че е станал различен човек. Отношенията им с Дженифър също бяха различни.

Дженифър се хранеше тихо и проговаряше рядко. Евънс имаше чувството, че чака него, и след известно време каза:

— Знаеш ли, звучи откачено като си помислиш, че глобалното затопляне никога не е било реално явление.

— Истинска лудост — каза тя и кимна.

— Така де, целият свят вярва в това.

— Да — каза Дженифър. — Целият свят вярва. Но в залата ние мислим само за съдебните заседатели. А защитата ще пожъне истински успех с тях.

— Заради примера, за който ми разказа ли?

— О, много по-лошо е. Очакваме защитата да пледира следното — дами и господа съдебни заседатели, всички вие сте чували твърденията, че нещо, наречено „глобално затопляне“, се случва заради увеличените количества на въглероден двуокис и други парникови газове в атмосферата. Онова, което не знаете обаче, е, че количествата въглероден двуокис са се увеличили незначително. Ще ви бъдат показани графики за увеличаващите се количества въглероден двуокис, които ще изглеждат като връх Еверест. Но реалността е следната. Въглеродният двуокис се е увеличил от 316 частици на милион до 376 частици на милион. Реалното увеличение е шейсет частици на милион. А това е толкова незначителна промяна на фона на цялата ни атмосфера, че дори е трудно да си я представиш. Как бихме могли да си я представим образно?

Дженифър се облегна назад и махна широко с ръка.

— След това ще извадят диаграма на футболно игрище. И ще кажат: представете си състава на земната атмосфера като футболно игрище. В по-голямата си част атмосферата е съставена от азот. Значи, ако започнем от гол линията, азотът заема цялото поле до седемдесет и осмия метър. А останалото е в по-голямата си част кислород. Кислородът е до деветдесет и деветия метър. Остава само един метър. Само че и в него преобладава инертният газ аргон. Аргонът свършва на осем сантиметра от гол линията. Това си е, кажи-речи, ширината на бялата черта, приятели. И колко от тези оставащи осем сантиметра се падат на въглеродния двуокис? Два и половина сантиметра. Ето колко въглероден двуокис има в атмосферата ни. Два и половина сантиметра в стометрово футболно игрище.

Тя направи многозначителна пауза, после продължи:

— А сега, дами и господа съдебни заседатели, казано ви е, че количествата въглероден двуокис са се увеличили през последните петдесет години. Знаете ли с колко са се увеличили на нашето футболно игрище? Увеличили са се с девет милиметра — по-малко от дебелината на молив. Това е доста повече въглероден двуокис, но е миниатюрна промяна в състава на цялата ни атмосфера. И въпреки това от вас се очаква да повярвате, че тази незначителна промяна е тласнала цялата ни планета към опасно затопляне.

— Но на това може лесно да се отговори — каза Евънс.

— Чакай — спря го тя. — Още не са свършили. Първата им цел е да внушат съмнения. Втората — да предложат алтернативно обяснение. Така, изваждат значи температурната диаграма на град Ню Йорк, която ти показах. Повишение от пет градуса след 1815-а. И казват — през 1815-а година населението на Ню Йорк е било сто и двайсет хиляди души. Днес е осем милиона. Градът се е разраснал с шест хиляди процента. Да не говорим за всичките небостъргачи, климатици и бетон. Така, нека те попитам. Логично ли е да се сметне, че един град, разраснал се с шест хиляди процента, е по-горещ само защото има малко увеличение на незначителното количество въглероден двуокис в световната атмосфера? Или е станал по-горещ, защото сега е много, много по-голям?

Тя се облегна назад.

— Но този аргумент лесно може да се обори — каза Евънс. — Има много примери за малки неща, които водят до мащабни резултати. Спусъкът е малка част от пушката, но е достатъчен, за да се произведе изстрел. А и във всеки случай тежестта на доказателствата…

— Питър — прекъсна го тя и поклати глава. — Ако ти беше съдебен заседател и ти зададат този въпрос за Ню Йорк, до какъв извод би стигнал? Глобалното затопляне или твърде многото бетон? Самият ти какво мислиш, между другото?

— Мисля, че е по-горещ, защото е голям.

— Именно.

— Но все още ви остава морското равнище.

— За жалост — каза тя, — морското равнище при Вануту не се е покачило значимо. В зависимост с коя база данни работиш или няма никаква промяна, или има покачване с четиридесет милиметра. Сантиметър и нещо за трийсет години. Което е практически равно на нулево повишение.

— Тогава няма как да спечелите делото — каза Евънс.

— Именно. Макар че твоят аргумент със спусъка е добър.

— Ако не можете да спечелите, защо сте свикали пресконференцията? — попита Евънс.

 

 

— Благодаря на всички ви, че дойдохте — каза Джон Болдър, изправил се пред грозд микрофони пред сградата. Светкавиците на фотоапаратите го обляха в светлина. — Аз съм Джон Болдър, а до мен е Николас Дрейк, президентът на Националния фонд за природните ресурси. Тук е и Дженифър Хейнс, основният ми съветник, и Питър Евънс от правната фирма „Хасъл и Блак“. Заедно ние обявяваме, че ще заведем дело срещу Агенцията за защита на околната среда на Съединените щати от името на островната държава Вануту в Тихия океан.

На заден план Питър Евънс прехапа устни, но после реши, че това не е добра идея. Нямаше смисъл да прави физиономии, които биха могли да се сметнат за проява на нервност.

— Бедният народ на Вануту — каза Болдър — е заплашен от още по-голямо обедняване заради най-голямата екологична заплаха на нашето време, глобалното затопляне, и опасността от резки климатични промени, които със сигурност ще последват.

Евънс си спомни, че само преди няколко дни Дрейк бе нарекъл резките климатични промени „възможност на хоризонта“. А след по-малко от седмица те вече се бяха превърнали в нещо „сигурно“.

Болдър говореше красноречиво как наводненията прогонвали народа на Вануту от родната му земя, подчертаваше трагедията на малките деца, чието историческо наследство било отмивано от бурните вълни, причинени от безсърдечния индустриален гигант на север.

— Това е въпрос на справедливост за народа на Вануту, а и за бъдещето на целия свят, което стои под заплахата на резките климатични промени, и затова ние обявяваме днес началото на процеса.

След което даде думата на журналистите за въпроси.

Първият въпрос беше:

— Кога точно ще подадете иска?

— Въпросът е сложен от техническа гледна точка — каза Болдър. — В момента в офисите ни работят четиридесет изследователи, които се трудят ден и нощ за нашата кауза. Когато те приключат с тежката си задача, ние ще подадем нашата жалба за обезщетение.

— Къде ще я подадете?

— Във федералния областен съд на Лос Анжелис.

— За какви щети ще претендирате? — попита друг репортер.

— Каква е реакцията на правителството?

— Ще има ли съдебно изслушване?

Въпросите валяха един през друг, Болдър беше в стихията си. Евънс хвърли поглед към Дженифър, която стоеше в другия край на подиума. Тя почука дискретно по часовника си. Евънс кимна, после погледна към своя, направи физиономия и слезе от подиума. Дженифър го последва.

Двамата влязоха в склада и минаха покрай охраната.

И Евънс зяпна изумен.