Майкъл Крайтън
Състояние на страх (54)

ОРОРАВИЛ
Понеделник, 11 октомври
10:22

— Сега го закъсахме — каза Сара.

— Защо? — попита Евънс. После погледна в огледалото за обратно виждане и видя пикапа. — Кои са тези?

Сара взе радиостанцията.

— Кенър. Забелязаха ни.

— Кой? — попита Евънс. — Кои са тези?

Радиото изпука.

— Къде сте? — попита Кенър.

— На шосе 95. На около шест километра от мястото.

— Добре — каза Кенър. — Придържайте се към плана. Доколкото е възможно.

— Кои са тези? — за трети път попита Евънс и пак погледна в огледалото.

Синият пикап ги настигаше бързо. Много бързо. След миг ги удари силно отзад. Евънс се стресна, зави, после овладя джипа и извика:

— Какво става?!

— Просто карай, Питър.

Сара държеше револвера в скута си и гледаше в страничното огледало.

Синият пикап беше изостанал малко, но сега отново скъсяваше дистанцията.

— Идва пак…

Може би защото Питър настъпи газта, този път ударът беше изненадващо лек. Почти не се усети. Питър взимаше опитно завоите и току поглеждаше в страничното огледало.

Синият пикап отново изостана. Преследва ги през следващия километър, но така и не се приближи на повече от пет-шест дължини.

— Не разбирам — каза Евънс. — Ще ни ударят ли, или не?

— Май не — каза тя. — Я намали малко да видим какво ще стане.

Той намали скоростта до шейсет.

Синият пикап също намали и изостана още повече.

— Просто ни следват — каза тя.

Защо?

Първите редки капки дъжд опръскаха предното стъкло. Пътят напред се нашари на точки. Но още не беше завалял истински дъжд.

Синият пикап изостана още повече.

Зад поредния завой право пред тях видяха сребрист осемнайсетколесен камион с голямо ремарке. Влачеше се бавно, с не повече от петдесет километра в час. На задните му врати пишеше „А&Р“.

— Мамка му! — изруга Евънс. В страничното огледало все така се виждаше синият пикап. — Сгащиха ни.

Изви, за да задмине големия камион с ремаркето, но шофьорът му моментално свърна към средата на шосето и Евънс намали и изпъшка:

— В капан сме!

— Не знам — каза тя. — Не разбирам какво става.

Камионът с ремаркето им препречваше пътя, но синият пикап беше изостанал още повече, на няколкостотин метра зад тях.

Тя още се чудеше какво става, когато светкавица удари встрани от пътя, близо до тях. Едва ли беше на повече от десет метра — нажежена до бяло ослепителна светлина и оглушителен трясък. И двамата подскочиха.

— Боже, за една бройка да ни удари! — викна Евънс. — Да…

— Не бях виждал светкавица толкова отблизо.

Преди тя да му отговори, удари втора светкавица, право пред тях. Звукът беше като от взрив; Евънс завъртя инстинктивно волана, макар светкавицата вече да я нямаше.

— Мама му стара!

Сара вече стигаше до смътно заключение.

Третата светкавица удари самата кола — оглушителен трясък и внезапна тежест, от която ушите я заболяха зверски, и бяло сияние, обвило джипа като пашкул. Евънс изкрещя ужасено и пусна волана. Сара го хвана и изправи колата.

Четвърта светкавица се стовари отляво, на сантиметри от колата. Прозорецът откъм шофьорското място се напука.

— Мама му стара! — повтаряше Евънс. — Мама му стара! Какво става, за Бога!

За Сара беше повече от очевидно.

Те привличаха светкавиците.

Изтрещя нова, незабавно последвана от друга, която удари предния капак и плъзна нажежени бели назъбени пръсти по цялата кола, после изчезна. На капака остана огромна черна вдлъбнатина.

— Не мога да го направя — повтаряше като в транс Евънс. — Не мога! Не мога!

— Карай, Питър — викна Сара и го стисна здраво за лакътя. — Карай!

 

 

Още две мълнии ги удариха една след друга. Сара усети миризмата на нещо горящо — не можа да определи какво. Но вече знаеше защо ги бяха ударили толкова леко втория път.

Синият пикап беше забил нещо в задната броня на джипа. Нещо електронно. И сега то привличаше светкавиците.

— Какво ще правим? Какво ще правим? — скимтеше Евънс. Надаваше вой при всяко ново попадение.

А те бяха в капан, движеха се по тясно шосе, от двете страни ги притискаше гъста борова гора…

Нещо я човъркаше, някаква мисъл.

Гора… Нещо за гората, но какво?

Нова светкавица пропука задното стъкло като насочен експлозив. Друга ги удари толкова силно, че джипът подскочи, все едно го беше ударил парен чук.

— Писна ми вече, край — каза Евънс и завъртя рязко волана. Джипът излезе от платното и пое по черен път през гората. Сара зърна някаква очукана табела, име на селище. Попаднаха в почти пълен мрак под огромните зелени борове. Но светкавиците спряха.

„Разбира се — помисли тя. — Дърветата!“

Колата още привличаше светкавиците, но сега те щяха да удрят високите дървета над тях.

И само след миг наистина стана така. Чу се остър трясък малко зад тях и светкавицата блесна по дължината на висок бор, разцепя дънера му и дървото лумна в пламъци.

— Ще избухне горски пожар.

— Не ми пука — каза Евънс. Караше бързо. Джипът се тресеше по черния път, но беше с високо окачване и Сара знаеше, че поне от тази страна не ги очакват неприятни изненади.

Погледна назад — дървото гореше, огънят се разпространяваше като пръсти по земята.

Гласът на Кенър изпука от радиото:

— Сара, какво става?

— Наложи се да излезем от пътя. Удари ни светкавица.

— Много светкавици! — изкрещя Евънс. — Една след друга!

— Намерете устройството, което ги привлича — каза Кенър.

— Мисля, че е прикачено към колата — каза Сара. Още преди да си довърши изречението, нова светкавица удари пътя току пред тях. Светлината й беше толкова ярка, че пред очите й заплуваха зелени ивици.

— Тогава зарежете колата — каза Кенър. — Излезте и се привеждайте ниско.

И прекъсна връзката. Евънс продължи да кара. Джипът подскачаше по коловозите.

— Не искам да излизаме — викна Евънс. — Вътре е по-безопасно. Гумите ни изолират.

— Да, но нещо гори — каза тя и подуши.

Колата подскочи силно. Сара се опита да запази равновесие, без да докосва металните врати.

— Не ми пука! Трябва да останем в колата.

— Резервоарът може да избухне…

— Не искам да слизам — каза той. — Няма да сляза. — Кокалчетата му бяха побелели върху волана. Сара видя напред поляна. Широка, с висока жълта трева.

Светкавица удари със страховит трясък и страничното огледало се пръсна. Миг след това се чу тихият звук на излизащ под налягане въздух и джипът се килна на една страна.

— О, мамка му! — възкликна Евънс. — Спукахме гума.

— Край на изолацията — каза Сара.

Колата беше полегнала ниско, шасито стържеше по коловозите.

— Питър! — викна тя.

— Добре де, добре, остави ме поне да стигна до поляната.

— Нямаме толкова време.

Само че пътят се поизравни и джипът продължи по-бързо и излезе на поляната. Дъждовни капки опръскаха предното стъкло. Над тревата се виждаха покривите на дървени сгради, избелели от слънцето. С известно закъснение Сара си даде сметка, че това е град-призрак. Или изоставено миньорско селище.

Право пред тях имаше табела — „ОРОРАВИЛ, нас. 82“. Удари нова светкавица, Евънс за миг изгуби управление, блъсна знака с табелата и тя издрънча на земята.

— Питър, мисля, че бяхме дотук.

— Добре де, нека се приближа още малко…

— Веднага, Питър!

Той наби спирачки и двамата едновременно отвориха вратите. Сара се хвърли по корем на земята. Нова мълния падна толкова близо до нея, че горещата вълна я блъсна и тя се затъркаля. Ревът беше оглушителен.

Заобиколи джипа на четири крака и спря до задната страна. Евънс беше от другата му страна и викаше нещо, но тя не го чуваше. Огледа задната броня. Нищо нямаше там, никакво устройство.

Нищо нямаше.

Но не й остана време да мисли, защото нова светкавица удари до задницата на джипа, разклати го и задното стъкло се пръсна и я засипа с отломки. Тя овладя паниката си и запълзя, приведена максимално в тревата, към най-близката сграда.

Евънс беше някъде напред и й крещеше нещо. Само че тя не го чуваше през оглушителните трясъци. Молеше се само за още няколко секунди затишие преди следващата светкавица, само няколко…

Ръцете й докоснаха дърво. Дъска.

Стъпало.

Запълзя напред, като избутваше настрани високата трева, и ето че видя веранда, погледът й обхвана полуразрушена сграда, от стрехата се люлееше сивкава табела, толкова избеляла, че не успя да разчете надписа. Евънс беше вътре и тя запълзя бързо напред, без да обръща внимание на забилите се в ръцете й тресчици, а той крещеше ли, крещеше.

Най-после чу какво й вика толкова настоятелно:

— Пази се от скорпионите!

Бяха навсякъде по дървената веранда — миниатюрни, бледожълти, с вдигнати жила. Поне двайсетина. Движеха се изненадващо бързо, настрани като раци.

— Стани!

Тя се изправи и хукна, усещаше как скорпионите хрущят под подметките й. Нова светкавица удари покрива на сградата, събори табелата и тя падна на верандата сред облак прах.

Най-после вътре. Евънс стоеше с вдигнати юмруци и крещеше:

— Успяхме! Успяхме!

— Поне не бяха змии — прошепна тя. Едва си поемаше дъх.

— Какво?

— Винаги има гърмящи змии в стари къщи като тази.

— О, Господи!

Навън изтрещя гръмотевица.

И мълниите пак заваляха.

 

 

Сара гледаше джипа през мръсното напукано стъкло на прозореца и си мислеше, че откакто бяха изскочили от него, не го беше ударила нито една светкавица… опитваше се да разсъждава трезво… не беше открила нищо на задната броня… тогава защо пикапът ги беше забърсал втория път? Трябваше да има някакво обяснение. Обърна се да попита Евънс дали не е забелязал…

Поредната светкавица проби покрива, разхвърчаха се дъски. Мълнията остави почерняла шарка от назъбени линии по пода, като сянката на драка. Замириса силно на озон. Тънки струйки дим се заиздигаха от сухите подови дъски.

— Цялата къща може да рухне — каза Евънс. — Да се махаме!

— Наведи се — каза Сара и тръгна след него.

Дъждът се беше усилил, тежки капки я удряха по раменете и гърба, докато тичаха към следващата къща. Тя беше с тухлен комин и изглеждаше по-стабилна. Прозорците обаче бяха същите — напукани и покрити с дебел слой прах и мръсотия.

Вратата зееше. Сара влетя вътре. Светкавица удари на крачка зад нея, покривът над верандата провисна и един от страничните подпорни стълбове се счупи. Ударната вълна помля предните прозорци в дъжд от мръсни стъкълца. Сара закри лицето си с ръце — и когато ги свали, видя, че са в ковачница. В средата на помещението имаше пещ, а над нея от тавана висяха най-различни ковашки инструменти.

На стените имаше подкови, маши, всякакви метални неща.

Тук беше пълно с метал!

Гръмотевицата загромоли зловещо.

— Трябва да се махнем оттук — извика Евънс. — Тук не…

Не можа да довърши. Следващата светкавица го събори — прогори си път през покрива, покрай железните инструменти и в ковашката пещ. Разхвърчаха се тухли. Сара приклекна, запушила ушите си, тухлите я заудряха по раменете, гърба, краката… събориха я… силна болка избухна зад челото й и рояк звезди се изсипа за миг пред погледа й — а после я захлупи мрак и грохотът на гръмотевицата утихна в безкрайна тишина.