Майкъл Крайтън
Състояние на страх (75)

МАГИСТРАЛА 405
Сряда, 13 октомври
12:22

— Глупости — каза Тед Брадли. Седеше до Евънс, който шофираше към Ван Нюис. — Не може само ти да се забавляваш, Пиетро. Знам, че от цяла седмица ходиш на тези тайни екскурзии. Този път идвам и аз.

— Не можеш да дойдеш, Тед. Няма да ти позволят.

— Остави това на мен, става ли? — Брадли се ухили до уши.

Какво ставаше? Брадли се беше лепнал за него и само дето не го държеше за ръчичка. Питър така и не бе успял да го разкара.

Телефонът му иззвъня. Беше Сара.

— Къде си?

— Почти на летището. Тед е с мен.

— Аха — каза тя по начин, който намекваше, че не може да говори свободно. — Ние пък току-що пристигнахме на летището. Изглежда, има проблем.

— Какъв проблем?

— Законов.

— Това пък какво означава? — попита Евънс. Но в същото време свърна от пътя към портала за пистата и видя със собствените си очи.

Хърб Лоуенстайн стоеше на пистата с осем охранители. И изглежда, запечатваше вратите на Мортъновия самолет.

Евънс слезе от колата.

— Какво става, Хърб?

— Запечатваме самолета — отвърна Хърб, — както го изисква законът.

— Кой закон?

— Завещанието на Джордж Мортън се легализира в момента, в случай че си забравил, включително всичките му банкови сметки и недвижима собственост, които трябва да бъдат запечатани, докато чакат федералната оценка на данък наследство. Този самолет ще остане запечатан, докато оценката не бъде готова. Шест до девет месеца, смятано от момента.

В този момент се появи и Кенър. Слезе от колата си, представи се и каза:

— Значи е заради легализацията.

— Точно така — потвърди Лоуенстайн.

— Изненадан съм, че го казвате.

— Защо? Джордж Мортън е покойник.

— Сериозно? Не знаех.

— Открили са тялото му вчера. Евънс и Брадли го разпознаха.

— И патологът е потвърдил?

Лоуенстайн се поколеба за част от секундата.

— Предполагам.

— Предполагате? Не сте ли получили документи от патолога? Аутопсията е извършена снощи.

— Ами…

— Мога ли да видя документите?

— Те… те са в офиса.

— Мога ли да ги видя? — повтори Кенър.

— Това само би причинило ненужно забавяне на работата ми тук.

— Лоуенстайн се обърна към Евънс. — Ти разпозна ли тялото на Мортън, или не?

— Разпознах го — каза Евънс.

— А ти, Тед?

— Ми да — каза Брадли. — И аз. Той си беше. Джордж. Горкичкият.

Кенър се обърна към Лоуенстайн.

— Въпреки това бих искал да видя заключението на патолога.

— Нямате основание за такава молба и аз официално я отхвърлям — изсумтя Лоуенстайн. — Аз съм старшият адвокат по легализацията на завещанието. Пак аз съм изпълнителят му и вече ви казах, че документите са в офиса ми.

— Чух ви — каза Кенър. — Но доколкото си спомням, необоснованото обявяване на запор при изпълнение на завещание се счита за измама. Това би било твърде сериозна грешка за правист като вас.

— Вижте — започна Лоуенстайн, — не знам каква игричка играете…

— Просто искам да видя документа — спокойно каза Кенър. — В диспечерската кабина има факс, ей там. — Той посочи една близка сграда. — Само за няколко секунди документът може да пристигне тук и с това проблемът ще се разреши съвсем лесно. Или пък можете да се обадите в патологията в Сан Франциско и да ви потвърдят, че тялото действително е разпознато.

— Но тук имаме двама очевидци, които…

— Живеем във време на ДНК тестове — каза Кенър и си погледна часовника. — Препоръчвам ви да се обадите. — Обърна се към служителите от охраната. — А вие отворете самолета.

Охранителите изпаднаха в недоумение.

— Господин Лоуенстайн?

— Изчакайте малко, по дяволите — каза Лоуенстайн и ядосано тръгна към диспечерската кабина, като вдигна телефона си до ухото в движение.

— Отворете самолета — каза Кенър, отвори портфейла си и показа значката си на охраната.

— Слушам, сър — отговориха те в хор.

Пристигна още една кола и Сара слезе заедно с Ан Гарнър.

— Какво е станало? — попита Ан.

— Дребно недоразумение — каза Кенър, след което й се представи.

— Знам кой сте — каза тя със зле прикрита враждебност.

— Така си и мислех — каза Кенър с усмивка.

— И трябва да кажа — продължи тя, — че именно заради хора като вас — умни, безскрупулни и неморални — околната ни среда е в такова трагично състояние. Така че дайте да се разберем още сега. Аз не ви харесвам, господин Кенър. Не ви харесвам като личност и не харесвам онова, което правите, не харесвам и гледната ви точка.

— Интересно — каза Кенър. — Може би някой ден ще можем да си поговорим надълго и нашироко какво точно не й е наред на околната ни среда и кой точно е виновен за трагичното й състояние.

— Когато кажете — ядно отсече тя.

— Добре. Имате ли правна подготовка?

— Не.

— Научна?

— Не.

— С какво се занимавате?

— Работех като продуцент на документални филми. Преди да напусна, за да се посветя на семейството си.

— Аха.

— Но съм дълбоко отдадена на екологичното движение — заяви тя. — Чета всичко. Всеки вторник чета научната притурка на „Ню Йорк Таймс“ от кора до кора, Също „Ню Йоркър“ и „Ню Йорк Ривю“. Изключително добре информирана съм.

— Е — каза Кенър, — тогава очаквам с нетърпение разговора ни. Пилотите чакаха портала да се отвори и да пропусне колата им.

— Мисля, че след няколко минути можем да тръгнем — каза Кенър. Обърна се към Евънс. — Защо не поговориш с господин Лоуенстайн, за да потвърди, че няма проблем.

— Добре — каза Евънс и тръгна към диспечерския офис.

— Просто за да знаете — уведоми го Ан, — ние ще дойдем с вас. Ние с Тед.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Кенър.

 

 

Евънс свари Лоуенстайн изгърбен над един телефон в задната стаичка, запазена за пилотите.

— Нали ти казвам, онзи няма да се хване, иска документите — тъкмо казваше Лоуенстайн. След кратка пауза продължи: — Виж, Ник. Нямам намерение да си губя разрешителното заради това. Той е завършил право в Харвард.

Евънс почука на вратата и попита:

— Можем ли вече да тръгваме?

— Момент — каза Лоуенстайн в слушалката и я закри с ръка. — Веднага ли Тръгвате?

— Да. Освен ако не разполагаш с документите…

— Изглежда, има някакво объркване с точния статут на собствеността.

— Значи тръгваме, Хърб.

— Добре, добре.

И каза по телефона:

— Тръгват, Ник. Ако искаш да ги спреш, направи го сам.

 

 

Всички се настаняваха в салона на самолета. Кенър им раздаде по един лист.

— Какво е това? — попита Брадли и хвърли поглед към Ан.

— Декларация за освобождаване от отговорност — каза Кенър.

Ан четеше на глас:

— … не носи отговорност в случай на смърт, сериозни телесни повреди, инвалидност, загуба на крайници… Загуба на крайници?!

— Точно така — потвърди Кенър. — Трябва да разберете, че отиваме на изключително опасно място. Горещо съветвам и двама ви да не идвате. Но ако решите да пренебрегнете съвета ми, трябва да подпишете това.

— Къде отиваме? — попита Брадли.

— Не мога да ви кажа, преди самолетът да е излетял.

— Защо е опасно?

— Не искате да подпишете декларацията ли? — попита Кенър.

— По дяволите! — Брадли надраска подписа си.

— Ан?

Ан се поколеба, прехапа устна и подписа.

 

 

Пилотът затвори вратите. Двигателите заръмжаха и самолетът почна да набира скорост по пистата. Стюардесата попита какво ще искат за пиене.

— Бяло вино. „Пулини-Монтраше“ — каза Евънс.

— Къде отиваме? — попита Ан.

— На един остров близо до Нова Гвинея — каза Кенър.

— Защо?

— Там има проблем, който трябва да се реши.

— Нещо по-конкретно няма ли да ни кажете?

— За момента — не.

Самолетът се издигна над облачния пласт, обвил Лос Анжелис, и полетя на запад над Тихия океан.