Майкъл Крайтън
Състояние на страх (69)

БЕВЪРЛИ ХИЛС
Сряда, 13 октомври
01:02

Питър Евънс не знаеше колко време е гледал килима. Страничната облегалка на креслото притискаше гърдите му и му пречеше да диша, но и без нея това ставаше все по-трудно. Картини от живота му се нижеха в главата му — мазето, където беше играл на първия си компютър; синьото колело, което му откраднаха в деня, в който го получи; букетът за дамата му на абитуриентския му бал; как стои пред професор Уитсън на лекция по наказателно право, краката му треперят, а Уитсън му разкатава фамилията…

— Питър? Ей! Питър?

… направо го тормозеше, Уитсън тормозеше всички; и вечерята, която беше последното му събеседване за работата му в Лос Анжелис, и как успя да се окапе със супата, а старшите партньори се направиха, че не забелязват, и…

— Питър? Питър! Какво ти е? Питър? Стани!

Усети нечии ръце на раменете си, нажежени до бяло ръце, които го издърпаха да седне.

— Ето, така е по-добре. — Джанис го гледаше втренчено, лицето й бе на десетина сантиметра от неговото. — Какво ти е? Какво си взел? Кажи ми.

Само че той не можеше да говори. Изобщо не можеше да помръдне. Джанис беше с потниче на леопардови шарки, дънки и сандали. Мръднеше ли малко встрани, излизаше от полезрението му.

— Питър? — Беше озадачена. — Екстази ли си взимал? Удар ли получи? Много си млад за удар. Но сигурно и това се случва. Особено с твоя начин на хранене. Сто пъти съм ти казвала — не повече от шейсет и пет грама мазнини на ден. Ако беше вегетарианец, никога нямаше да получиш удар. Защо не ми отговаряш?

Погали го по бузата, гледаше го въпросително. Евънс се чувстваше в безтегловност, вече почти не можеше да диша. Все едно двайсеттонен камък бе затиснал гърдите му.

Помисли си: „Обади се на бърза помощ!“

— Какво ти е, Питър? — попита тя. — Просто исках да си поговорим, а те заварвам така. Така де, моментът май не е подходящ. Но и ме плашиш, да ти кажа честно. Отговори ми. Можеш ли да ми отговориш?

„Обади се на бърза помощ!“

— Може и да ме намразиш, но не знам какво си взел, за да се докараш до това състояние, така че ще са обадя на бърза помощ. Наистина съжалявам и не искам да ти навличам неприятности, но не знам какво друго да направя, Питър.

Тя излезе от полезрението му и той я чу да вдига слушалката на телефона до креслото му. „Браво — помисли си той. — Побързай“.

— Нещо не е наред с телефона ти — каза тя.

„О, Господи!“

Джанис пак се появи в полезрението му.

— Знаеш ли, че телефонът ти не работи?

„Обади се по мобилния си“.

— Къде ти е мобилният телефон? Моя го оставих в колата.

„Иди да го вземеш“.

— Може би някой от другите телефони в апартамента ти работи. Трябва да се обадиш на телефонната компания, Питър. Не е хубаво да нямаш телефон… Това пък какво значи? Защо си изтръгнал телефона от стената? На кого си се ядосал толкова?

Чукане на вратата. Май на входната.

— Питър? Тук ли си? — Женски глас. Не можеше да види кой е.

Чу Джанис да казва:

— Вие коя сте?

— А вие коя сте?

— Аз съм Джанис. Приятелка на Питър.

— Аз съм Сара. Работя с Питър.

— Доста сте висока.

— Къде е Питър?

— Ей там — каза Джанис. — Зле му е.

Евънс не видя какво става, защото не можеше да си помръдне очите. А после пред погледа му се появиха и първите сиви петънца, знак за предстоящата загуба на съзнание. Той впрегна и последния грам останала му енергия да поеме поне малко въздух.

— Питър? — викна Сара.

Появи се в полезрението му. Погледна го.

— Парализиран ли си?

„Да! Обади се на бърза помощ!“

— Поти се — каза Сара. — Студена пот.

— Така го заварих — каза Джанис. — А вие защо сте тук? Каква сте му?

— Повикахте ли линейка? — попита Сара.

— Не, телефонът ми е в колата, а…

— Аз ще повикам.

Сара отвори мобилния си телефон. Това беше последното нещо, което Евънс си спомняше.