Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
State of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Майкъл Крайтън. Състояние на страх

ИК „Бард“, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-637-8

История

  1. — Добавяне

ПАВУТУ
Четвъртък, 14 октомври
11:02

Имаше моменти, когато на Сара наистина й се искаше да не е жена. Точно такъв беше моментът, когато ги докараха в калното село Павуту, бунтовническата крепост, в каросерията на открития джип. Селото изглеждаше населено почти само с мъже, които се стекоха с крясъци да видят кого са докарали. Но имаше и жени все пак, включително възрастни, които зяпаха ръста и косата й, а после се приближаваха и я ръчкаха с пръсти, сякаш да се убедят, че е истинска.

Дженифър, която беше по-ниска и по-мургава, стоеше до нея и не привличаше ничие внимание. Подкараха ги заедно към една от големите тръстикови къщи. Вътре имаше нещо като голяма централна стая, висока три етажа. Имаше и дървена стълба, водеща към серия вътрешни площадки до върха, където имаше нещо като висяща пътека и наблюдателна зона. В центъра на стаята гореше огън и до него седеше едър мъж с бледа кожа и тъмна брада. Беше с тъмни очила и с нещо като барета с ямайското знаме.

Това, изглежда, беше Самбука. Изтикаха ги пред него и той им се захили похотливо, но на Сара веднага й стана ясно — а тя имаше безпогрешен усет за тези неща, — че мъжът не се интересува от тях. Интересуваше се от Тед и от Питър. Кенър бе огледан набързо и с безразличие.

Убиго.

Изтикаха Кенър през вратата с прикладите на пушките си, явно зарадвани от перспективата да го екзекутират.

Не сеа — изръмжа Самбука. — Озат.

Сара си преведе с известно закъснение. Не сега. Отзад. Което сигурно означаваше по-късно. Значи Кенър бе получил отсрочка, поне за известно време.

Самбука се обърна и изгледа другите в стаята.

Мерии — каза той и махна безразлично с ръка. — Качитсе мери озат.

Сара остана с ясното впечатление — по ухилените физиономии на момчетата, — че току-що им е било дадено разрешение да правят каквото си поискат с двете жени. Качете им се. Отведоха ги в някаква задна стая.

Сара запази самообладание. Естествено разбираше, че са в беда. Но не още. Забелязваше, че Дженифър никак не изглежда притеснена. Лицето й беше съвсем спокойно и безразлично, сякаш отиваше на коктейл.

В пръстения под бяха забити два кола. Едното хлапе извади белезници и прикова Дженифър към единия, с ръце зад гърба й. После направи същото със Сара, на другия кол. После друго хлапе протегна ръка и стисна силно Сара за едната гърда, усмихна се вещо и излезе.

— Очарователно — каза Дженифър, когато останаха сами. — Добре ли си?

— Засега да. — Някъде отвън започнаха да бият барабани.

— Добре — каза Дженифър. — Още не е свършило.

— Санжонг…

— Да.

— Но ние минахме голямо разстояние с джиповете.

— Поне две-три мили. Опитах да видя километража, но беше зацапан с кал. Но пеша, дори да тича, ще му отнеме известно време.

— Той има пушка.

— Да.

— Можеш ли да се освободиш?

Дженифър поклати глава.

— Много са стегнати.

През отворената врата видяха как повеждат Брадли и Евънс към друга стая. Зърнаха ги само за миг. След малко ги последва и Кенър. Той погледна към тяхната стая — отправи им, както се стори на Сара, многозначителен поглед.

Но може да беше и само плод на въображението й.

Дженифър седна на голата земя, облегна се на кола и каза:

— По-добре седни. Нощта ще е дълга.

Сара последва съвета й.

След малко едно момче погледна в стаята им и видя, че са седнали. Влезе, огледа белезниците им и пак си излезе.

Барабаните навън биеха все по-силно. Хората сигурно се събираха, защото се чуваха викове и говор.

— Ще има церемония — каза Дженифър. — И се боя, че знам каква ще е.

 

 

В съседната стая Евънс и Кенър също бяха приковани с белезници към два кола. Понеже нямаше трети, Тед Брадли седеше с белезници на пода. Главата му вече не кървеше, но над лявото му око имаше голяма синина. И изглеждаше изплашен. Клепачите му обаче се спускаха, все едно му се спи.

— Какво е впечатлението ти от селския живот сега, Тед? — каза Кенър. — Все още ли смяташ, че така е най-добре да се живее?

— Това не е селски живот. Това е диващина.

— Едното е част от другото.

— Не, не е. Тези момчета, онази дебела гадна свиня… това е лудост. Нищо не е както трябва.

— Ти още не схващаш, нали? — попита Кенър. — Според теб цивилизацията е някакво ужасно, замърсяващо човешко изобретение, което ни отделя по изкуствен начин от природното състояние. Само че цивилизацията не ни отделя от природата, Тед. Цивилизацията ни защитава от природата. Защото това, което виждаш сега, всичко около теб — това е природа.

— О, не. Не, не. Хората са добри, услужливи…

— Глупости, Тед.

— Има гени на алтруизма.

— Ще ти се, Тед.

— Всяка жестокост е породена от слабост.

— На някои хора им харесва да са жестоки, Тед.

— Остави го на мира — намеси се Евънс.

— Защо? Хайде, Тед. Няма ли да ми отговориш?

— О, майната ти — избухна Тед. — Тези недорасли боклуци тук може и да ни убият всичките, но искам да знаеш едно, ако ще това да е и последното нещо, което ще кажа в живота си — че си един стопроцентов и неспасяем задник, Кенър. Ти изкарваш на повърхността най-лошото у всекиго. Ти си песимист, обструкционист, ти си срещу прогреса по принцип, срещу всичко, което е добро и благородно. Ти си една крайно дясна свиня във… във… в каквото там си облечен. Каквито и да са ти дрехите. Къде ти е пистолетът?

— Изпуснах го.

— Къде?

— Още докато бяхме в джунглата.

— Мислиш ли, че Санжонг го е намерил?

— Надявам се.

— Той ще дойде ли да ни спаси?

Кенър поклати глава.

— Ще свърши работата, която дойдохме да свършим.

— Тоест ще отиде в залива?

— Да.

— Значи никой няма да дойде да ни спаси?

— Да, Тед. Никой няма да дойде.

— Прецакани сме — каза Брадли. — Прецакани и преебани. Не мога да повярвам. — И се разплака.

 

 

Две момчета донесоха дебели конопени въжета. Вързаха ги стегнато за китките на Брадли, после и едно за друго. След това си излязоха.

Барабаните забиха по-силно.

Вън, в средата на селото, хората подхванаха ритмичен напев.

 

 

— Виждаш ли от мястото си вратата? — попита Дженифър.

— Да.

— Дръж я под око. Кажи ми, ако някой наближи.

— Добре — каза Сара.

Погледна назад и видя, че Дженифър е извила гръб и е стиснала кола между ръцете си. Краката си беше сгънала в коленете, така че петите й опираха в дървото, и започна да се катери по кола с невероятна бързина, като акробат. Стигна до върха, измъкна заключените си с белезниците ръце и леко скочи на пода.

— Има ли някой?

— Не… Къде си се научила на това?

— Наблюдавай вратата.

Дженифър седна отново до кола, все едно още беше прикована към него.

— Още ли няма никой?

— Няма.

— Някое от онези хлапета трябва да се появи — каза Дженифър. — Скоро.

 

 

Навън Самбука произнасяше реч — крещеше кратки фрази, на които тълпата отговаряше с викове. Водачът им ги подгряваше, насъскваше ги.

Брадли се беше свил в ембрионална поза и плачеше тихо.

Влязоха двама мъже, много по-възрастни от момчетата. Развързаха го. Изправиха го. Хванаха въжетата и го поведоха навън.

След миг тълпата изрева.