Майкъл Крайтън
Състояние на страх (50)

БЕВЪРЛИ ХИЛС
Събота, 9 октомври
11:12

— Питър, Питър — каза Николас Дрейк, докато му раздрусваше сърдечно ръката. — Много се радвам да те видя. Нямаше те.

— Да.

— Но не си забравил молбата ми.

— Не съм, Ник.

— Сядай.

Евънс седна, а Дрейк се настани зад бюрото си.

— Слушам те.

— Открих откъде се е взела онази Клауза.

— Да?

— Да. Ти беше прав. Джордж наистина се е консултирал с адвокат.

— Знаех си! С кого?

— Външен човек, не е от нашата фирма. — Евънс говореше внимателно, придържаше се дословно към указанията на Кенър.

— Кой?

— За жалост, Ник, има документи. Чернови с ръкописни коментари на Джордж.

— Ох, мамка му! От кога?

— Отпреди половин година.

— Половин година!

— Явно Джордж е бил разтревожен още тогава за… някои неща. За групите, които подкрепя.

— Нищо не ми е казвал.

— И на мен — каза Евънс. — Избрал е външен адвокат.

— Искам да видя тази кореспонденция — каза Дрейк.

Евънс поклати глава.

— Адвокатът никога няма да го разреши.

— Джордж е мъртъв.

— Поверителността продължава и след смъртта на клиента. „Суидлър и Бърлин срещу САЩ“.

— Това са глупости, Питър, и ти го знаеш.

Евънс сви рамене.

— Да, но този адвокат играе по правилата. А аз определено превиших правата си дори с това, което ти казах досега.

Дрейк забарабани с пръсти по бюрото.

— Питър, делото Вануту отчаяно се нуждае от тези пари.

— Носи се слух, че може да не се стигне до процес — каза Евънс.

— Глупости.

— Защото данните не показват никакво покачване в равнището на Тихия океан.

— Аз бих внимавал с подобни изказвания — каза Дрейк. — Къде си го чул това? Защото то явно е дезинформация с източник индустриалните концерни, Питър. Няма съмнение, че морското равнище се покачва по целия свят. Доказвано е научно не един и два пъти. Самият аз преди няколко дни разгледах сателитните измервания на морското равнище — това е сравнително нов метод за подобни замервания. Сателитите показват покачване от няколко милиметра и то само за миналата година.

— Тези данни публикувани ли са?

— Не си спомням — каза Дрейк и го изгледа странно. — При мен дойде като осведомително резюме.

Евънс не беше планирал да задава такива въпроси. Те сякаш сами бяха излезли от устата му, по своя воля. Освен това с неохота си даде сметка, че го е казал скептично. Нищо чудно, че Дрейк го гледаше така.

— Нищо не искам да кажа — побърза да го успокои Евънс. — Просто се носят разни слухове…

— И си искал да провериш дали са верни — каза Дрейк и кимна. — Напълно естествена реакция. Радвам се, че привлече вниманието ми към това, Питър. Ще поговоря с Хенли и ще разберем откъде идва тази дезинформация. Разбира се, борбата ни край няма. Знаеш с какви неандерталци си имаме работа в Института за конкурентна инициатива, и във Фондация Хувър, и в Института Маршал. Групи, финансирани от десни радикали и малоумни фундаменталисти. Които, за жалост, разполагат с огромни средства.

— Да, разбирам — каза Евънс и стана. — Трябвам ли ти за нещо друго?

— Ще бъда откровен — каза Дрейк. — Не съм доволен. Какво — връщаме се на петдесетте хиляди седмично?

— При така стеклите се обстоятелства мисля, че нямаме друг избор.

— Тогава ще трябва да се справим някак — каза Дрейк. — Подготовката за процеса върви чудесно, между другото. Но сега трябва да насоча усилията си към конференцията.

— А, да. Кога започва?

— В сряда — каза Дрейк. — След четири дни. А сега ще ме извиниш, но…

— Разбира се — каза Евънс и излезе от кабинета. Беше оставил мобилния си телефон на масичката срещу бюрото на Дрейк.

 

 

Беше слязъл по всичките стълби до приземното ниво, когато се сети, че Дрейк изобщо не го беше попитал за шевовете на главата му. Всички други, с които бе разговарял днес, бяха подхвърлили по нещо за това, само Дрейк — не.

Разбира се, Дрейк имаше много работа покрай подготовката на конференцията. Право пред себе си Евънс видя конферентната зала на приземния етаж да се пръска по шевовете. Плакатът на стената гласеше: РЕЗКИТЕ КЛИМАТИЧНИ ПРОМЕНИ — КАТАСТРОФАТА ПРЕД НАС. Двайсетина младежи се бяха струпали около голяма маса, на която имаше макет на вътрешността на голяма зала и заобикалящия я паркинг. Евънс поспря, обзет от любопитство.

Един от младежите поставяше дървени блокчета на паркинга вместо коли.

— Това няма да му хареса — каза друг. — Иска местата най-близо до сградата да са резервирани за телевизионните ванове, а не за автобуси.

— Оставих три места ей там за новинарите — каза първият младеж. — Това не е ли достатъчно?

— Той иска десет.

— Десет места? Той колко телевизионни екипа очаква да се появят на това нещо?

— Не знам, но иска да запазим десет места и да осигурим допълнително захранване и телефонни линии.

— За една академична конференция върху резките климатични промени? Нещо не разбирам. Какво толкова има да се приказва за ураганите и сушата? Ще има късмет, ако дойдат и три екипа.

— Виж, той е шефът. Запази десет места и да приключваме.

— Това означава, че автобусите ще трябва да минат назад.

— Десет места, Джейк.

— Добре де, добре.

— До сградата, защото захранващите кабели са много скъпи. От залата искат майка си и баща си за допълнителните съоръжения.

В другия край на масата едно момиче тъкмо казваше:

— Колко тъмно ще е в изложбените помещения? Дали ще е достатъчно тъмно да се прожектират видео материали?

— Не, те ще вървят само на плоските екрани.

— Някои от изложителите си имат свои прожекционни устройства с всички екстри.

— Е, в такъв случай няма да има проблем.

Една млада жена се приближи до Евънс.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Приличаше на служителка на рецепция, хубавка и любезна.

— Да — каза той и кимна към съвещателната зала. — Към кого трябва да се обърна, за да присъствам на конференцията.

— Входът е само с покани — каза тя. — Това е научна конференция и не е открита за широката публика.

— Преди малко разговарях с Ник Дрейк, но забравих да го попитам…

— О! Ами, всъщност имам няколко пропуска на рецепцията. На кой от дните бихте искали да присъствате?

— На всичките.

— Явно сериозно се интересувате от климатичните промени — каза с усмивка тя. — Последвайте ме, моля…

 

 

Пътят с кола от НФПР до централата на конференцията в Санта Моника беше кратък. Работници на висока стълба поставяха буквите на голям надпис: засега бяха изписали РЕЗКИ КЛИМАТИЧНИ ПРО, и отдолу КАТАСТРО.

В колата беше горещо. Евънс се обади на Сара.

— Готово. Оставих телефона в офиса му.

— Добре. Надявах се, че ще се обадиш по-рано. Сега май вече няма значение.

— Няма ли? Защо?

— Мисля, че Кенър вече откри каквото му трябваше.

— Така ли?

— Ето, говори с него.

„Значи са заедно“, помисли Евънс.

— Къде си, Питър? — попита Кенър.

— В Санта Моника.

— Върни се в апартамента си, приготви си някакви туристически дрехи и чакай там.

— Защо?

— Свали всичко, което носиш в момента. Не взимай нищо от онова, с което си облечен.

— Но защо?

— По-късно ще ти обясня.

Щрак. Връзката прекъсна.

 

 

Евънс приготви набързо един сак, после влезе в дневната, сложи диска в DVD плейъра и зачака да се зареди менюто с датите.

Избра втората от списъка.

На екрана отново се появиха Дрейк и Хенли. Изглежда, беше същият ден, защото носеха същите дрехи. Но по-късно. Дрейк си беше свалил сакото и то висеше на един стол.

— Това вече съм го чувал — казваше Дрейк. Изглеждаше недоволен. — И съветът ти не струваше пет пари.

— Мисли структурно — каза Хенли. Беше се облегнал на стола си, вперил поглед в тавана и събрал пръсти.

— Какво означава това, по дяволите? — сопна му се Дрейк.

— Мисли структурно, Николас. Помисли за това как функционира информацията. Какво поддържа и какво я поддържа.

— Това са пиарски простотии.

— Николас — остро каза Хенли. — Опитвам се да ти помогна.

— Извинявай. — Дрейк погледна виновно като смъмрено дете. Дори понаведе глава.

„Хенли ли командва парада“ — помисли си Евънс озадачено. Последната размяна на реплики определено навеждаше на тази мисъл.

— Така — каза Хенли. — Нека ти обясня как ще решиш проблема си. Решението е просто. Ти вече ми каза, че…

На вратата на апартамента се похлопа силно. Евънс спря DVD-то и просто за всеки случай извади диска и го пъхна в джоба си. Хлопането продължаваше и той побърза да отвори.

Беше Санжонг Тапа. Навъсен.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Веднага.