Майкъл Крайтън
Състояние на страх (49)

БЕВЪРЛИ ХИЛС
Събота, 9 октомври
13:13

Докато се качваше по стълбите към апартамента си, Евънс чуваше звука на телевизора. Стори му се по-силен отпреди. Чуваха се аплодисменти и смях. Някакво шоу с публика в студиото.

Отвори вратата и влезе в дневната. Частният детектив от двора седеше на дивана с гръб към него и гледаше телевизия. Беше си свалил сакото и го бе преметнал на един стол. Ръката си беше отпуснал небрежно върху облегалката на дивана. Пръстите му барабаняха нетърпеливо.

— Виждам, че сте се настанили удобно — каза Евънс. — Доста е високо, не мислите ли? Бихте ли намалили малко?

Мъжът не отговори, просто продължи да гледа телевизия.

— Не ме ли чухте? — каза Евънс. — Намалете го, ако обичате.

Мъжът не помръдна. Само пръстите му се движеха в бърз ритъм по облегалката на дивана.

Евънс мина пред него.

— Вижте, не ви знам името, но…

Не довърши. Детективът така и не обърна поглед към него, а продължаваше да се взира неподвижно в телевизора. Нито една част от тялото му не помръдваше. Беше неподвижен, вдървен. Очите му не се движеха. Дори не мигаха. Само пръстите му се движеха върху облегалката. Почти конвулсивно. В спазъм.

Евънс застана право срещу него.

— Какво ви е?

Лицето на мъжа беше безизразно. Очите му гледаха напред, право през Евънс.

— Господине?

Детективът дишаше плитко, гърдите му едва се повдигаха. Кожата му имаше сивкав цвят.

— Можете ли да помръднете? Какво е станало?

Нищо. Мъжът не помръдваше.

„Точно като при Марго“, помисли си Евънс. Същата вдървеност, същата липса на реакция. Вдигна телефона, набра 911 и помоли да пратят линейка.

— Така, линейката скоро ще е тук — каза той на мъжа. Частният детектив не реагира видимо, но дори и така Евънс остана с впечатлението, че го чува и че е в пълно съзнание някъде дълбоко в застиналото си тяло. Но в крайна сметка можеше само да гадае.

Огледа стаята за нещо, което да му подскаже какво се е случило. Само че апартаментът изглеждаше съвсем нормално. Един стол в ъгъла като че ли беше местен. Миризливата пура на детектива беше на пода в ъгъла, сякаш се беше търкулнала там. Беше прогорила малка дупка в края на килима.

Евънс я вдигна, занесе я в кухнята, подържа я под чешмата и я хвърли в кошчето. После му хрумна нещо. Върна се при мъжа.

— Щяхте да ми носите нещо…

Никакво движение. Само пръстите върху облегалката на дивана.

— Тук ли е?

Пръстите спряха. Или почти спряха. Все още се движеха леко. Но усилието беше очевидно.

— Можете ли да контролирате пръстите си? — попита Евънс.

Раздвижиха се, после спряха отново.

— Значи можете. Добре. Така — тук ли е нещото, което искахте да ми покажете?

Пръстите помръднаха.

После спряха.

— Приемам го за „да“. Добре. — Евънс отстъпи назад. Чу се слабият звук на приближаваща сирена. Линейката щеше да пристигне след броени минути. — Ще тръгна в една посока, и ако е вярната, мръднете пръсти.

Пръстите се раздвижиха, после спряха, сякаш в знак, че човекът е разбрал.

— Добре — каза Евънс. Обърна се и направи няколко крачки вдясно към кухнята. Погледна назад.

Пръстите не мърдаха.

— Значи не е насам. — Тръгна към телевизора и застана точно пред детектива.

Пръстите не мърдаха.

— Добре тогава. — Евънс се обърна наляво и тръгна към големите прозорци. Пръстите пак не помръднаха. Оставаше само една посока — той мина зад детектива към вратата. Понеже мъжът не го виждаше, Евънс каза: — Сега се отдалечавам от вас и вървя към входната врата…

Пръстите не помръдваха.

— Може би не сте ме разбрали — каза Евънс. — Исках да размърдате пръсти, когато тръгна в правилната посока…

Пръстите помръднаха. Задраскаха по облегалката.

— Да, добре, но коя е посоката? Пробвах и в четирите посоки, но…

На вратата се позвъни. Евънс отвори и двама души с носилка се втурнаха покрай него. Настана хаос, засипаха го с бързи въпроси и за нула време преместиха детектива върху носилката. Полицията пристигна след няма и минута и на свой ред го засипа с въпроси.

Бяха от управлението в Бевърли Хилс и следователно любезни, но и настоятелни. Този човек се беше парализирал в апартамента на Евънс, а Евънс, изглежда, не знаеше нищо по въпроса.

Накрая се появи и един инспектор. Беше с кафяв костюм и се представи като Рон Пери. Даде на Евънс визитка. Евънс на свой ред му даде визитката си. Пери я погледна, после погледна Евънс и каза:

— Не съм ли виждал тази визитка и преди? Изглежда ми позната. А, да, спомням си. В онзи апартамент в Уилшир, при парализираната дама.

— Тя ми е клиент.

— И сега се случва отново, същата парализа — каза Пери. — Странно съвпадение.

— Не знам — каза Евънс. — Не бях тук. Не знам какво е станало.

— Просто разни ваши познати се парализират, така ли?

— Не — каза Евънс. — Казах ви, не знам какво е станало.

— Този мъж също ли ви е клиент?

— Не.

— Тогава кой е?

— Нямам представа.

— Нямате? Как е влязъл тук?

Евънс тъкмо щеше да каже, че специално е оставил вратата отворена, но си даде сметка, че това ще повлече след себе си дълги и трудни обяснения.

— Не знам. Аз, ъъъ… Забравил съм да заключа.

— Винаги трябва да проверявате дали е заключено, господин Евънс.

— Прав сте, разбира се.

— Вратата ви не се ли заключва автоматично при излизане?

— Казах ви, не знам как е влязъл — каза Евънс. Гледаше инспектора право в очите.

Инспекторът също го гледаше.

— Как се сдобихте с тези шевове на главата?

— Паднах.

— Явно лошо сте паднали.

— Да.

Инспекторът бавно кимна.

— Бихте могли да ни спестите доста време, ако ни кажете кой е този човек, господин Евънс. Имате мъж в апартамента си, не знаете кой е той, не знаете как е влязъл. Простете ми, ако имам усещането, че премълчавате нещо.

— И сте прав.

— Добре. — Пери извади бележника си. — Слушам ви.

— Мъжът е частен детектив.

— Това го знам.

— Знаете го? — възкликна Евънс.

— Санитарят е намерил съответния документ в портфейла му. Продължавайте.

— Каза ми, че бил нает от един мой клиент.

— Аха. И кой е този клиент? — Пери пишеше усърдно.

— Това не мога да ви кажа — отговори Евънс.

Пери вдигна очи от бележника си.

— Господин Евънс…

— Съжалявам. Поверително е.

Инспекторът въздъхна.

— Добре, значи този човек е частен детектив, нает от ваш клиент.

— Точно така — каза Евънс. — Свърза се с мен и каза, че искал да ме види, за да ми даде нещо.

— Да ви даде нещо?

— Да.

— Не е искал да го даде на клиента ви?

— Не би могъл.

— Защото?

— Клиентът ми е, ъъъ… не е на разположение.

— Разбирам. И затова се е обърнал към вас.

— Да. Държа се малко параноично и поиска да се срещнем в моя апартамент.

— И вие сте оставили вратата на апартамента си отворена, за да влезе.

— Да.

— Човек, когото виждате за пръв път?

— Да. Знаех, че работи за клиента ми.

— Откъде знаехте?

Евънс поклати глава.

— Поверителна информация.

— Добре. Значи този тип идва в апартамента ви. Вие къде бяхте?

— Бях в офиса си.

Евънс разказа накратко какво е правил през въпросните два часа.

— Видели са ви в офиса ви, предполагам?

— Да.

— Говорихте ли с някого?

— Да.

— С повече от един човек?

— Да.

— Видяхте ли се с хора извън колегите си в правната фирма?

— Спрях да заредя колата.

— Служителят на бензиностанцията ще ви познае ли?

— Да. Наложи се да вляза и да използвам кредитната си карта.

— Коя бензиностанция?

— Шел на Пико.

— Добре. Значи нямало ви е два часа, после се връщате тук и човекът е…

— Както го видяхте. Парализиран.

— И какво се е канел да ви даде?

— Нямам представа.

— Не открихте нищо в апартамента си?

— Не.

— Искате ли да ми кажете нещо друго?

— Не.

Нова дълга въздишка.

— Вижте, господин Евънс. Ако двама от познатите ми внезапно се парализират, определено бих се притеснил. Вие обаче изглеждате забележително спокоен.

— Повярвайте ми, не съм — каза Евънс.

Инспекторът го изгледа намръщено.

— Добре — каза накрая. — Позовавате се на адвокатската тайна. Трябва да ви кажа, че ми се обаждаха от Калифорнийския университет и от Центъра за контрол и превенция на болестите по повод на тази история с парализата. А след като имаме и втори случай, обажданията ще зачестят. — Той затвори бележника си. — Ще ви помоля да дойдете в управлението и да дадете писмени показания. Да кажем по-късно днес?

— Ще се опитам.

— В четири часа?

— Да. Добре.

— Адресът е на визитката. Просто попитайте за мен дежурния Паркингът е под сградата.

— Добре — каза Евънс.

— Довиждане — каза инспекторът и си тръгна.

 

 

Евънс затвори вратата след инспектора и се облегна на нея. Най-после беше останал сам. Обиколи бавно апартамента. Телевизорът още работеше, но с намален докрай звук. Погледна към дивана, където беше седял частният детектив. Вдлъбнатината от тялото му още се виждаше.

Имаше още половин час преди срещата си с Дрейк. Искаше обаче да разбере какво му е донесъл детективът. Къде ли го беше оставил? Евънс беше пробвал и четирите посоки на компаса, но детективът така й не му беше дал знак някоя от тях да е вярната.

Което означаваше какво? Че не го е донесъл? Че е някъде другаде? Или че който там го е парализирал, го е взел и то вече не е тук?

Евънс въздъхна. Така и не беше задал на детектива критичния въпрос — тук ли е въпросното нещо. Просто беше приел, че е тук.

А ако наистина беше тук? Къде можеше да е?

Север, юг, изток, запад. Нито една от тези посоки.

Което означаваше…

Какво?

Той поклати глава. Нещо не успяваше да се съсредоточи. Работата беше там, че парализата на частния детектив го беше разстроила повече, отколкото му се искаше да признае. Погледна дивана и вдлъбнатината. Човекът не можеше да помръдне. Сигурно се бе чувствал ужасно. А санитарите го бяха вдигнали като чувал с картофи, за да го сложат на носилката. И бяха разместили възглавничките на дивна.

Евънс оправи разсеяно дивана, сложи възглавничките на място, като ги отупваше да възвърнат формата си…

И усети нещо, пъхнато в процепа на една от калъфките. Мушна ръка вътре и измърмори:

— По дяволите!

 

 

След като вече го беше открил, му се струваше очевидно. Всяка от посоките е била погрешна, защото детективът бе искал Евънс да е придвижи към него. Бе седял върху донесеното, след като го бе пъхнал в една от възглавниците на дивана.

Лъскаво DVD.

Евънс го зареди в плейъра — появи се меню, списък от дати. Всичките от последните няколко седмици.

Евънс кликна на първата дата.

 

 

Появи се образ от конферентната зала на НФПР. Поглед отстрани, от ъгъла на помещението, на метър височина над пода. Сигурно бе записано от камера, скрита някъде в катедрата за говорещия. Ясно беше, че детективът е инсталирал камерата в деня, когато Евънс го беше видял в конферентната зала на НФПР.

В долната част на екрана имаше отброяващ времето код, цифрите примигваха. Евънс обаче не сваляше очи от самата картина: Николас Дрейк говореше с Джон Хенли от връзките с обществеността. Дрейк явно беше разстроен и жестикулираше бурно.

— Мразя глобалното затопляне — казваше той, всъщност почти викаше. — Мразя го и в червата. То е пълен провал.

— Но е прието — спокойно изтъкна Хенли. — От години. С него трябва да работим.

— Да работим с него? Само че то не действа — каза Дрейк. — Това имам предвид. С него и петак не можеш да изкараш, особено през зимата. Завали ли сняг, хората забравят за глобалното затопляне. Или пък решават, че известно затопляне може да им дойде добре. Газят през снега и се надяват на малко глобално затопляне. Не е като със замърсяването, Джон. Замърсяването действаше. И още действа. Замърсяването плаши хората до смърт. Кажи им, че ще се разболеят от рак, и парите започват да валят. Никой обаче не се страхува от някакво си затопляне. Особено ако няма да се случи в следващите сто години.

— Има начин да се изиграе тази карта — каза Хенли.

— Вече не. Изчерпихме всичките си ходове. Измирането на видове заради глобалното затопляне — на никой не му пука. Чули са, че повечето от въпросните изчезващи видове са насекоми. Не можеш да набираш средства заради измиращи насекоми, Джон. Болести заради глобалното затопляне — и за това никой не дава пукната пара. Миналата година организирахме мащабна кампания, свързахме глобалното затопляне с вирусите ебола и ханта. Никой не се хвана на въдицата. Покачването на морското равнище заради глобалното затопляне — знаем как ще свърши това. Делото Вануту е пълен провал. Всички ще решат, че морското равнище не се покачва никъде по света. А онзи скандинавец, експертът по морското равнище? Не можем да се отървем от него. Дори атакува МККП с обвинения в некомпетентност.

— Да — търпеливо каза Хенли. — Всичко това е вярно…

— Ти ми кажи — прекъсна го Дрейк, — как по дяволите трябва да разиграя картата с глобалното затопляне? Защото ти поне знаеш какви пари трябва да събера, за да поддържам тази организация в движение, Джон. Трябват ми четиридесет и два милиона долара годишно. Тази година фондациите ще ми дадат само четвърт от нужната сума. Разните му там знаменитости си развяват задниците по коктейлите за набиране на средства, но не дават и цент. Толкова са самовлюбени, че смятат самото си присъствие за достатъчна подкрепа. Разбира се, ние съдим Агенцията за защита на околната среда всяка година и те може и да ни кихнат три-четири милиона. Заедно със стипендиите най-много пет. Но и така пак оставаме с огромен недостиг, Джон. Глобалното затопляне просто няма да свърши работа. Трябва ми шибана кауза. Кауза, която да действа!

— Разбирам — каза Хенли все така спокойно. — Но ти забравяш за конференцията.

— Господи, конференцията — каза Дрейк. — Онези задници дори плакатите не могат да направят като хората. Бендикс ни е най-добрият лектор, а има семеен проблем. Жена му е зле. Гордън трябваше да го замести, но той пък се е забъркал с някакво съдебно дело във връзка с изследването си… Изглежда, е фалшифицирал някакви данни…

— Това са подробности, Николас — каза Хенли. — Моля те да не губиш от поглед цялостната картин…

В този момент телефонът иззвъня. Дрейк го вдигна, слуша няколко секунди, после сложи ръка на слушалката и се обърна към Хенли.

— Ще трябва да продължим по-късно. Джон. Изникна нещо спешно.

Хенли стана и излезе.

Записът свърши.

Екранът потъмня.

 

 

Евънс гледаше втренчено празния екран. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Зави му се свят. Държеше дистанционното в ръка, но не беше в състояние да натисне нужните бутони.

Мигът отмина и той си пое дълбоко дъх. След първоначалния шок си даде сметка, че видяното не би трябвало да го изненадва чак толкова. Може би Дрейк бе по-откровен в частен разговор — при всички е така — и явно спешно се нуждаеше от пари за фондацията Недоволството му обаче беше напълно разбираемо. От самото начало движението се беше сблъскало с апатията на обществото като цяло. Хората не бяха склонни да мислят дългосрочно. Не виждаха бавното унищожаване на околната среда. Борбата обществото да бъде разбудено и подтикнато към действия в свой собствен интерес бе неравна.

И съвсем не беше свършила. Всъщност едва сега започваше.

А и сигурно беше вярно, че да се набират пари за борба с глобалното затопляне е трудна работа. А Николас Дрейк определено разбираше от набиране на средства.

Имаше и друго — природозащитните организации наистина работеха с оскъдни фондове. Четиридесет и четири милиона за НФПР, пак толкова за Съвета за защита на природните ресурси, може би петдесет за Сиера Клуб. Най-много, три четвърти милиард, отиваха при Природна консервация. Но какво беше това в сравнение с трилионите долари на корпорациите? Давид и Голиат в съвременен вариант. И Дрейк беше Давид. Както сам беше изтъквал неведнъж.

Евънс си погледна часовника. Време беше да се срещне с Дрейк.

Извади диска от DVD плейъра, пъхна го в джоба си и излезе. По пътя отново обмисли всичко, което щеше да каже. Репетираше го отново и отново, с надеждата, че накрая ще прозвучи съвършено. Трябваше да внимава много, защото всичко, което Кенър го беше подготвил да каже, беше лъжа.