Майкъл Крайтън
Състояние на страх (80)

КЪМ РЕЗОЛЮШЪН
Четвъртък, 14 октомври
09:02

Джунглата се нижеше под тях, километър след километър гъста гора като балдахин. На места дърветата задържаха около себе си мъгливи валма, особено на по-голяма височина. Сара не беше очаквала островът да е в такава степен планински, с толкова насечен релеф. Пътища не се виждаха изобщо. От време на време минаваха над малки селца посред джунглата. Иначе — само дървета, ширнали се на километри. Хеликоптерът летеше на север — Хенри мислеше да ги свали на няколко километра западно от Резолюшън Бей.

— Очарователни селца — каза Тед Брадли, докато минаваха над поредното. — Какво отглеждат тукашните хора?

— Нищо. Земята тук не е хубава. Работят в медните мини — отговори Хенри.

— О, това е много неприятно.

— Не и ако живееш тук. Повече пари тези хора не са виждали през живота си. Готови са на убийство, за да се уредят на работа в мините. И го казвам в буквалния смисъл. Всяка година има по няколко убийства.

Брадли клатеше глава.

— Ужасно. Просто ужасно. Но я вижте там долу — каза той и посочи. — Онова селце си има истински тръстикови колиби. Това е по старому, нали, старият начин на живот още не е отмрял?

— Не, човече — каза Хенри. — Това е бунтовническо село. Нов начин на живот. Голяма тръстикова къста, много внушително, голяма къща за шиф. — Той обясни, че Самбука е наредил на хората да вдигнат във всяко село такива огромни триетажни тръстикови постройки, в комплект със стълби, водещи до третото ниво. Идеята била бунтовниците да имат изглед над джунглата, за да видят навреме приближаването на австралийските войници.

В старите времена, каза Хенри, хората на Гареда никога не били строили такива сгради. Архитектурата им била ниска и открита, основното й предназначение било да защитава обитателите от дъжда и димът от огньовете да излиза навън. Нямало нужда от високи сгради — те били съвсем непрактични, понеже следващият циклон при всички случаи щял да ги издуха.

— Самбука обаче ги иска сега и кара янгпелас, младежите, да ги строят. Сигурно има седем-осем вече на острова, всичките на територията на бунтовниците.

— Значи сега минаваме над тяхна територия, така ли? — попита Брадли.

— Да. Дотук добре — каза Хенри. И пак се изкиска. — След малко ще видим и брега, още четири-пет минути и… ох, дяволите го взели!

— Какво? — Носеха се сякаш само на сантиметри над горския балдахин.

— Направил съм голяма грешка.

— Каква грешка? — попита Брадли.

— Тумас лонгве ес.

— Прекалено на изток си? — попита Кенър.

— Мама му стара! Триста дяволи! Дръжте се! — Хенри изви рязко хеликоптера, но не и преди пътниците му да зърнат огромно разчистено сред джунглата място с четири големи тръстикови постройки, пръснати сред по-обикновените жилища от дърво и гофрирана ламарина. В разкаляния център на разчистеното място имаше няколко камиона. В каросериите поне на три имаше монтирани картечници.

— Какво е това? — попита Брадли, загледан надолу. — Много по-голямо е от другите, които…

— Това е Павуту! Бунтовническият щаб!

Хеликоптерът се отдалечи бързо и разчистеното място се скри от погледите им. Хенри дишаше тежко. Чуваха дишането му в слушалките.

Кенър не каза нищо. Гледаше Хенри напрегнато.

— Е, май всичко е наред — каза Брадли. — Изглежда, не ни забелязаха.

— О, да бе — каза Хенри. — Мечтай си.

— Защо? — каза Брадли. — А дори и да са ни видели — какво могат да направят?

— Имат радиостанции — каза Хенри. — Не са глупави тези янгпелас.

— Какво имаш предвид?

— Те искат този хеликоптер.

— Защо? Могат ли да го управляват?

— Орайт орайт! Да! Защото искат и мен. — Хенри обясни, че вече от няколко месеца нито един хеликоптер не бил допускан на острова. Този го пуснали само защото Кенър имал сериозни връзки. Но било много важно да не попада в ръцете на бунтовниците.

— Е, те сигурно си мислят, че отиваме на юг — каза Брадли. — Всъщност ние точно натам летим, нали?

— Тези момчета не са глупави — каза Хенри. — Знаят.

— Какво знаят? — попита Брадли.

Този път обясни Кенър:

— Онези от ПОФ не биха могли да дойдат на острова, ако не са подкупили бунтовниците. Затова бунтовниците знаят, че в Резолюшън Бей става нещо. Когато са видели хеликоптера, са разбрали къде отива.

— Тези момчета не са глупави — повтори Хенри.

— Не съм казвал, че са — оправда се Брадли.

— Да. Но си го мислиш. Познавам те, бяли. Може и да не си го казал, но ти е на върха на езика. Мислиш си го.

— Уверявам те, няма такова нещо — каза Брадли. — Наистина. Нищо подобно не съм си помислил. Просто не си ме разбрал.

— Да бе — каза Хенри.

 

 

Сара седеше на втората седалка в средата, между Тед и Дженифър. Определено нямаше достатъчно място и за тримата. Питър и Санжонг седяха на тясната седалка отзад при щайгите. Не можеше да види добре през прозорците и й беше трудно да следи разговора. Не знаеше за какво всъщност става въпрос.

Така че попита Дженифър:

— Ти разбра ли какво става?

Дженифър кимна.

— Веднага щом са видели хеликоптера, бунтовниците са разбрали, че отива към Резолюшън Бей. Каквото и да направим оттук нататък, те ще ни очакват да се появим в онзи район. Имат радиостанции и групите им са пръснати. Могат да ни държат под око. И ще са там, когато кацнем.

— Много съжалявам — каза Хенри. — Толкова много съжалявам.

— Остави — каза Кенър. Гласът му не изразяваше нищо.

— Какво ще правим сега? — попита Хенри.

— Ще продължим по план — каза Кенър. — Летим на север и кацаме на брега.

Тревогата в гласа му не можеше да се сбърка.

 

 

На задната седалка, рамо до рамо със Санжонг, Питър Евънс бърчеше нос от силната миризма на смазка от оръжията и се чудеше за какво толкова се притеснява Кенър. Погледна си часовника. Беше девет сутринта, което означаваше, че от първоначалните двайсет и четири часа са им останали само двайсет. Но пък островът беше малък и едва ли би им било необходимо чак толкова много време, за да…

И тогава се сети за нещо и каза:

— Чакайте малко. Колко е часът в Лос Анжелис?

— Те са от другата страна на двайсет и четири часовата граница — каза Санжонг. — С двайсет и седем часа са назад.

— Не, имам предвид реалното време. Действителната времева разлика.

— Шест часа.

— А вие изчислихте времето до калифорнийския бряг на колко?

— Тринайсет часа — отговори Санжонг.

— Мисля, че сме допуснали грешка — каза Евънс и прехапа устни. Не беше сигурен колко може да каже пред Хенри. И наистина, Санжонг клатеше глава, все едно да му каже „не сега“.

Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемеха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в последния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало най-добре по телевизията. И би им оставило целия следобед за дискусии и медийни интервюта. Всички телевизионни камери в Америка щяха да са на конференцията и репортерите щяха да разговарят с учените, които за късмет са се случили там. Щеше да се превърне в невиждано медийно събитие.

„И така — мислеше си Евънс, — да приемем, че вълната е планирана да удари Лос Анжелис не по-късно от дванайсет на обяд утре. Изваждаме тринайсетте часа, необходими й да прекоси Тихия океан…“

Това означаваше, че вълната трябва да бъде генерирана в единайсет вечерта лосанжелиско време. Което пък означаваше, че местното време на Гареда ще е… пет следобед.

Пет следобед днес.

Не разполагаха с един ден да спрат това нещо.

Имаха само осем часа.

 

 

Значи на това се дължеше тревогата на Кенър. Затова беше решил да се придържат към плана, въпреки новия проблем. Нямаше избор и го знаеше. Трябваше да кацне на брега някъде близо до Резолюшън. Нямаше време да се направи друго.

Макар че беше възможно там да ги чака капан.

 

 

Гората остана назад и хеликоптерът изведнъж се понесе над сини води. Зави и пое на изток. Евънс видя тесен песъчлив плаж, тук-там накъсан от грапави вулканични скали; тресавищата, обрасли с мангрови дръвчета, стигаха чак до ръба на водата. Хеликоптерът се снижи и продължи на изток по протежение на плажа.

— На какво разстояние сме от Резолюшън? — попита Кенър.

— Пет-шест километра — каза Хенри.

— А от Павуту?

— Може би десет километра по един черен път.

— Добре — каза Кенър. — Виж къде можеш да кацнеш.

— Има едно хубаво място приблизително на километър напред.

— Става.

Евънс мислеше. Пет километра пеша по плажа би трябвало да им отнеме най-много час и половина. Щяха да стигнат до Резолюшън доста преди обяд. Така им оставаха…

— Това е мястото — каза Хенри. Пръст от неравни вулканични скали се протягаше навътре в океана. Заливалите го с векове вълни го бяха изгладили достатъчно, та кацането да е възможно.

— Давай — каза Кенър.

Хеликоптерът направи кръг, захождайки за кацане. Евънс гледаше гъстата стена на джунглата там, където тя се срещаше с плажа. Видя следи от гуми в пясъка и нещо като пролука между дърветата, където сигурно имаше път. Следи от гуми…

— Вижте — каза той. — Мисля, че…

Санжонг го смушка с лакът в ребрата. Силно.

Евънс изгрухтя.

— Какво има, Питър? — попита го Кенър.

— Ъъъ, нищо.

— Кацаме — каза Хенри. Хеликоптерът се сниши гладко и кацна без сътресения. Вълни се плискаха по края на скалната теснина. Много ведро. Кенър внимателно оглеждаше околността през прозрачния купол на хеликоптера.

— Е? Мястото е добро, нали? — попита Хенри. Сега, когато бяха кацнали, изглеждаше нервен. — Не ми се ще да оставам много, Жон. Защото те може да дойдат скоро…

— Да, разбирам.

Кенър открехна вратата и спря.

— Е, сичко добре. Жон?

— Много добре, Хенри. Много хубаво място. Слез и ни отвори задната врата, моля те.

— Ми, Жон, мисля, че и вие можете да…

— Слизай! — И с мълниеносна бързина в челото на Хенри бе опрян пистолет. Хенри запелтечи и застена от страх, докато се бореше с вратата.

— Но, Жон, трябва да остана вътре, Жон…

— Ти си лошо момче, Хенри — каза Кенър.

— Ще ме застреляш ли, Жон?

— Не сега — каза Кенър и рязко го изблъска навън. Хенри падна на грапавия камък и зави от болка. Кенър се прехвърли на пилотското място и затвори вратата. Хенри моментално скочи и заблъска по нея. Трепереше от ужас.

— Жон! Жон! Моля те, Жон!

— Съжалявам, Хенри. — Кенър дръпна лоста и хеликоптерът започна да се издига. Не бяха се издигнали и на седем метра, когато от джунглата излязоха десетина мъже и започнаха да стрелят с пушки по хеликоптера. Кенър зави над океана на север, отдалечавайки се от острова. Всички извиха вратове да погледнат назад — Хенри стоеше самотен на скалния пръст. Неколцина от мъжете тичаха към него. Той моментално вдигна ръце.

— Лайно дребно — каза Брадли. — Можеше да ни убие всичките.

— И още може — каза Кенър.

Летяха на север над открити води.

 

 

— И какво ще правим сега? — попита Сара. — Ще кацнем от другата страна на залива ли?

— Не — каза Кенър. — Те точно това очакват да направим.

— Тогава…

— Ще изчакаме няколко минути и ще се върнем от западната му страна, точно като преди.

— И те няма да се сетят?

— Може и да се сетят. Ще кацнем на друго място.

— По-далеч от залива?

— Не. По-близо.

— Онези от ПОФ няма ли да ни чуят?

— Няма значение. И без това вече знаят, че идваме.

Отзад Санжонг вече ровеше в щайгите. И изведнъж замря.

— Лоши новини.

— Какво?

— Няма оръжие. Има муниции, но не и оръжие.

— Копеленцето му гадно! — изсъска Брадли.

— Какво ще правим сега? — попита Сара.

— Продължаваме по план — каза Кенър.

Обърна хеликоптера, като почти забърса водата, и пое назад към Гареда.