Майкъл Крайтън
Състояние на страх (12)

КАЛВЪР СИТИ
Вторник, 24 август
10:30

Екипът, подготвящ съдебния иск на вануту, се беше нанесъл в един стар склад южно от Калвър Сити. Районът беше индустриален, с множество дупки по улиците. Нищо особено не се виждаше от тротоара — само обикновена тухлена стена и врата с очукана метална табелка с номера на адреса. Евънс натисна звънеца и го пуснаха в малка, отделена с допълнителни стени приемна. Тих говор се чуваше от другата страна на стената, но за гледане нямаше нищо.

Двама въоръжени пазачи стояха от двете страни на вратата в дъното, която водеше към същинския склад. Една секретарка седеше зад малко бюро. Въпросната секретарка го изгледа враждебно.

— Вие сте?

— Питър Евънс, „Хасъл и Влак“.

— За кого?

— Господин Болдър.

— Имате ли уговорка?

— Не.

Секретарката го изгледа невярващо.

— Ще звънна на помощничката му.

— Благодаря.

Секретарката заговори тихо по телефона. Евънс я чу да споменава името на адвокатската фирма. Погледна към двамата пазачи. Бяха от частна охранителна фирма. Те го изгледаха на свой ред — с безизразни лица.

Секретарката затвори и каза:

— Госпожица Хейнс ще дойде веднага. — И кимна на пазачите.

Единият се приближи и каза на Евънс:

— Просто формалност, господине, Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?

Евънс му подаде шофьорската си книжка.

— Носите ли камери или други устройства за запис?

— Не — каза Евънс.

— Въоръжен ли сте?

— Не.

— Бихте ли си вдигнали ръцете за малко? — При сепнатия му поглед пазачът каза: — Представете си, че сте на летище. — И го обискира набързо. Изглежда, не очакваше да намери оръжие, но пък определено го претърсваше за жици. Прокара пръсти около яката му, опипа подгъва на сакото му, плъзна пръст по колана му, след което го помоли да си събуе обувките. Накрая прокара от двете страни на тялото му, в цял ръст, електронна палка.

— Не се шегувате, момчета — каза Евънс.

— Така е. Благодаря ви, господине.

Пазачът отстъпи встрани и се върна на мястото си до стената. Нямаше къде да се седне, така че Евънс остана прав и зачака. Минаха сигурно две минути, преди вратата да се отвори. Привлекателна, но строга на вид жена около трийсетте с къса тъмна коса и сини очи, облечена с дънки и бяла риза, каза:

— Господин Евънс? Аз съм Дженифър Хейнс. — Ръкостискането й беше твърдо. — Работя с Джон Болдър. Последвайте ме, моля.

 

 

Влязоха в тесен коридор със заключена врата в дъното. Допълнителна предпазна мярка — трябваше да минеш през две врати, за да се озовеш вътре.

— За какво беше всичко това? — каза той и кимна към пазачите отвън.

— Имахме малък проблем.

— Какъв проблем?

— Разни хора искат да знаят какво става тук.

— Ъъъ… хм.

— Научихме се да внимаваме.

Тя вдигна картата си пред вратата и ключалката изщрака.

Влязоха в стария склад — просторно помещение с висок таван, разделено със стъклени прегради на големи клетки. Вляво, зад стъклото, Евънс видя помещение, претъпкано с компютърни терминали. Пред всички седяха млади хора, а до клавиатурите имаше папки. На стъклената стена с големи букви пишеше: НЕОБРАБОТЕНИ ДАННИ.

Вдясно имаше подобна конферентна зала с надпис: САТЕЛИТИ/ РАДИОСОНДИ. Вътре имаше четирима души, които оживено обсъждаха някаква диаграма с големи пикове, окачена на стената.

По-нататък имаше друга стая с надпис: ОБЩИ ЦИРКУЛАЦИОННИ МОДЕЛИ (ОЦМ). Тук по стените висяха нагъсто големи карти на света и графики в ярки цветове.

— Уха! — възкликна Евънс. — Голяма операция.

— Голям процес — отвърна Дженифър Хейнс. — Всички тези хора са от тематичните ни екипи. Повечето са студенти от горните курсове по климатология, а не адвокати. Всеки екип проучва отделен проблем. — Тя обхвана с жест склада. — Първата група обработва суровите данни, тоест данните, препратени ни от „Годард“ — института за космически изследвания към Колумбийския университет в Ню Йорк, от Мрежата за историческа климатология на САЩ в Оук Ридж, Тенеси, и от центъра Хадли в източна Англия. Това са основните източници на температурни данни в целия свят.

— Аха — каза Евънс.

— Другата група, ей там, работи върху сателитните данни. Орбиталните сателити имат записи на температурите в горните слоеве на атмосферата от 1979-а насам, така че имаме данни за повече от двайсет години. Опитваме се да решим какво да правим с тях.

— Какво да правите с тях ли?

— Сателитните данни са проблем — каза тя.

— Защо?

Все едно не го бе чула, тя посочи към следващата стая.

— Екипът там прави сравнителни анализи на ОЦМ-етата — тоест на компютърно генерираните климатични модели — от 1970 година до наши дни. Както знаете, тези модели са изключително сложни, боравят с милион и повече променливи величини едновременно. Те са, засега, най-сложните компютърни модели, създадени от човечеството. Работим предимно с американски, британски и немски модели.

— Разбирам… — Започваше да му идва нанагорно.

— А екипът отсреща работи върху океанските нива. Зад ъгъла е палеоклиматът. Техните проучвания са, разбира се, чисто теоретични. И последният екип се занимава със слънчевото греене и аерозолите. Имаме и външен екип в Калифорнийския университет — той работи върху механизмите за събиране на атмосферни данни, най-вече върху облачните покривки и реакцията им на температурните промени. Кажи-речи, това е всичко. — Млъкна, забелязала объркването в очите на Евънс. — Извинете. Понеже работите с Джордж Мортън, реших, че сте запознат с тези неща.

— Кой е казал, че работя с Джордж Мортън?

Тя се усмихна.

— Ние си разбираме от работата, господин Евънс.

Минаха покрай една последна стая със стъклени стени, която си нямаше надпис. Беше пълна с диаграми и огромни фотографии, както и с триизмерни модели на Земята в кубове от прозрачна пластмаса.

— Какво е това? — попита той.

— Това е аудио-видео екипът ни. Те подготвят визуалните материали за съдебните заседатели. Някои от данните са изключително сложни и се опитваме да открием най-опростения и най-убедителен начин, по който да ги представим.

Продължиха напред и Евънс попита:

— Наистина ли е толкова сложно?

— Да — отвърна тя. — Островната държава Вануту се състои от четири коралови атола в южния Тихи океан, чието най-високо надморско равнище е само седем метра. Осемте хиляди жители на тези острови мога да бъдат потопени от покачващото се океанско ниво вследствие от глобалното затопляне.

— Да — каза Евънс. — Това го разбирам. Но защо сте впрегнали толкова много хора за научната обосновка?

Тя го погледна странно.

— Защото искаме да спечелим делото.

— Да…

— А то ще е трудно.

— Какво имате предвид? — попита Евънс. — Става въпрос за глобалното затопляне. Всички знаят, че глобалното затопляне е…

Нечий глас се разнесе басово откъм другия край на склада:

— Е какво?

Плешив очилат мъж вървеше към тях. Походката му беше тромава и прякорът му, Плешивия орел, определено му подхождаше. Както винаги, Джон Болдър беше облечен в синьо — син костюм, синя риза и синя вратовръзка. Изглеждаше вечно напрегнат, очите му примижаваха, вперени в Евънс. Колкото и да му беше неприятно, Евънс трябваше да си признае, че срещата с известния адвокат го изпълва с боязън.

Подаде му ръка и се представи.

— Питър Евънс, „Хасъл и Блак“.

— И работите с Джордж Мортън?

— Да.

— Задължени сме на господин Мортън за неговата щедрост. Полагаме всички усилия да бъдем достойни за подкрепата му.

— Ще му предам, господине.

— Да, разбира се. Та говорехте за глобалното затопляне, господин Евънс. Интересува ли ви тази тема?

— Да, интересува ме. Както всеки загрижен гражданин на тази планета.

— Така е. Но кажете ми нещо. Какво представлява глобалното затопляне, така както вие го разбирате?

Евънс се опита да прикрие изненадата си. Не беше очаквал, че ще го изпитват.

— Защо питате?

— Питаме всеки, който дойде тук. Опитваме се да си създадем представа за това доколко е информирана широката общественост. Какво е глобалното затопляне?

— Глобалното затопляне е затоплянето на земята от изгарянето на изкопаеми горива.

— Това всъщност не е вярно.

— Не е ли?

— Дори не е близо до истината. Опитайте още веднъж.

Евънс замълча. Ясно беше, че го изпитва човек с придирчивата и прецизна умствена нагласа на правист. Той добре познаваше тази порода, още от правния факултет. Помисли за миг, като внимателно подбираше думите си.

— Глобалното затопляне е, ъъъ, затоплянето на земната повърхност от излишъка на въглероден двуокис в атмосферата, причинен от изгарянето на изкопаеми горива.

— И това също не е вярно.

— Защо да не е?

— По няколко причини. В най-добрия случай, мога да преброя четири грешки в изявлението, което направихте току-що.

— Не разбирам — каза Евънс. — Изявлението ми… просто казах какво е глобалното затопляне.

— Само че то е нещо друго. — Тонът на Болдър беше отсечен, авторитетен. — Глобалното затопляне е теория…

— Вече едва ли е само теория — прекъсна го Евънс.

— Напротив, теория е — каза Болдър. — Повярвайте ми, лично аз бих искал да е нещо повече. Но в действителност глобалното затопляне е теорията, че повишените нива на въглероден двуокис и някои други газове причиняват увеличаване и средната температура на земната атмосфера, заради така наречения „парников ефект“.

— Щом казвате — съгласи се Евънс. — Това е по-точно определение, но…

— Господин Евънс, вие самият вярвате в глобалното затопляне, ако съм ви разбрал правилно, нали?

— Разбира се.

— Силно вярвате в него?

— Ами да. Като всички други.

— Когато вярвате силно в нещо, не смятате ли, че е важно да изразявате това си убеждение по най-точния начин?

Евънс започваше да се поти. Наистина се чувстваше, все едно се е върнал в университета.

— Ами, не знам… в този случай по-скоро не. Защото когато стане дума за глобалното затопляне, всички знаят за какво става въпрос.

— Знаят, казвате? Според мен дори самият вие не знаете за какво говорите.

Нагорещен до бяло гняв заля Евънс и той кипна:

— Вижте, само защото не се изразявам с точните научни термини…

— Не термините ме интересуват, господин Евънс. Загрижен съм за сърцевината на вашето твърдо убеждение. Подозирам, че убежденията ви са безпочвени.

— С цялото ми уважение към вас, това е нелепо. — Той си пое дълбоко дъх.

— Искате да кажете, че не са безпочвени?

— Точно това искам да кажа.

Болдър го изгледа замислено. Изглеждаше доволен от себе си.

— В такъв случай вие бихте били от голяма полза за този процес. Имате ли нещо против да ни отделите един час от времето си?

— Ъъъ… може би.

— Ще имате ли нещо против да ви запишем на видео?

— Не, но… защо?

Болдър се обърна към Дженифър Хейнс и тя каза:

— Опитваме са да определим какво знаят за глобалното затопляне добре информираните хора като вас. Това ще ни помогне да представим по-убедително тезата си пред съдебните заседатели.

— Искате да бъда нещо като фалшив съдебен заседател?

— Именно. Вече го пробвахме с няколко души.

— Добре — каза Евънс. — Сигурно бих могъл да го вмъкна в програмата си на някакъв етап.

— Сега би било добре — каза Болдър и се обърна към Дженифър: — Събери хората си в четвърта стая.

— Бих се радвал да помогна, разбира се — каза Евънс, — но дойдох просто да получа обща представа…

— Защото сте чули, че има проблеми с делото? Няма. Но има значителни предизвикателства — каза Болдър и си погледна часовника. — Трябва да присъствам на една среща, която не може да чака. Вие останете с госпожица Хейнс и когато приключите, ще поговорим за делото така, както го виждам аз. Става ли?

Не му оставаше друго, освен да се съгласи.