Майкъл Крайтън
Състояние на страх (36)

ЛАГЕРЪТ НА БРЮСТЪР
Сряда, 6 октомври
14:04

Нямаше много за гледане — две оранжеви палатки с куполообразна форма, една малка и една голяма, плющящи на вятъра. Голямата като че ли беше за оборудването — ръбове на контейнери издуваха на места платнището й. От другата страна на лагера се виждаха означени с оранжеви флагчета устройства, прикрепени в леда на стотина метра разстояние едно от друго в линия, която се губеше в далечината.

— Ще спрем тук — каза Болдън. — Доктор Брюстър, изглежда, не е в лагера. Шейната му я няма.

— Само ще огледам — каза Кенър.

Изключиха двигателите и излязоха от шейните. На Евънс му беше студено и в кабината, но леденият въздух навън буквално му спря дъха. Закашля се от усилието да диша. Кенър, изглежда, не срещаше такива затруднения — тръгна право към голямата палатка и изчезна вътре.

Болдън посочи редицата флагчета.

— Виждате ли следите от шейната му, успоредно на сензорните устройства? Сигурно е отишъл да провери замерванията. Разположил ги е на повече от сто и петдесет километра на запад.

— Сто и петдесет километра? — възкликна Сара.

— Да. Разположил е GPS-радио устройства по цялата тази дължина. Те предават информация и той следи как се придвижват заедно с леда.

— Но едва ли се касае за голямо придвижване…

— За период от няколко дни — да. Но тези устройства ще останат на местата си година и повече. И ще предават данните чрез радиосигнали до Уедел.

— Доктор Брюстър ще остане толкова дълго?

— О, не, той ще се прибере, сигурен съм. Твърде скъпо е да остане тук. Стипендията му покрива само двайсет и един дни първоначален престой и след това по една седмица на всеки няколко месеца за мониториране на резултатите. Но ние ще му препращаме данните. Даже тия дни ги качихме в интернет — ще ги получава, без значение къде се намира.

— Значи сте му направили уеб страница с ограничен достъп?

— Именно.

Евънс затупа с крака на студа.

— Е, няма ли да се връща тоя Брюстър?

— Трябва да се върне. Но кога, не мога да кажа.

Кенър извика откъм палатката:

— Евънс!

— Май иска да ида при него.

Евънс тръгна към палатката, а Болдън каза на Сара:

— Идете и вие с него, ако искате. — И посочи на юг, където се събираха тъмни облаци. — По-добре да не се мотаем тук прекалено дълго. Май се задава буря. Чака ни два часа път обратно и никак няма да е забавно, ако бурята ни настигне. Видимостта пада до три метра и по-малко. Ще трябва да останем тук, докато не отмине. Което може да отнеме два-три дни.

— Ще им кажа — отвърна тя.

Евънс отметна платнището. Вътрешността грееше в оранжево от материята на палатката. Пълно беше с останки от дървени сандъци, разбити и наредени на купчини по земята. Върху тях имаше десетки кутии от твърд картон, всичките с еднакви надписи — логото на Мичиганския университет, а отдолу надпис в зелено:

Мичигански университет

Катедра „Екологични науки“

Съдържание: изследователски материали

Изключително чувствителни

ТРЕТИРАЙ ВНИМАТЕЛНО

Тази страна нагоре

— Изглежда нормално — каза Евънс. — Сигурен ли се, че този човек наистина не е изследовател?

— Виж сам — каза Кенър и отвори една от картонените кутии.

Вътре имаше стек пластмасови конуси, приблизително с размерите на конусите за пътна маркировка. Само дето тези бяха черни, а не оранжеви. — Знаеш ли какво представляват тези неща?

— Не. — Евънс поклати глава.

Сара влезе в палатката.

— Болдън казва, че се задава буря и трябва да побързаме.

— Не се притеснявай, няма да се бавим — каза Кенър. — Сара, искам да отидеш в другата палатка. Виж дали няма да намериш компютър там. Какъвто и да е — лаптоп, лабораторен, джобен — каквото и да е, стига да има микропроцесор. Виж дали ще намериш и някакво радиоустройство.

— Какво по-точно?

— Нещо с антена.

— Добре. — Тя се обърна и излезе.

Евънс още преглеждаше кутиите. Отваряше вече четвърта. Във всички имаше черни конуси.

— Не разбирам.

Кенър взе един конус и го обърна към светлината. С релефни букви пишеше: PTBC-XX–904/8776-AW203 САЩ МО.

— Министерство на отбраната. Това нещо военно ли е? — попита Евънс.

— Да — каза Кенър.

— Но какво представляват?

— Това са предпазни контейнери за конусовидни ВПВ-та.

— ВПВ-та?

— Времево прецизирани взривове. Това са експлозиви, които се детонират от компютър в разстояние на милисекунди, така че да генерират резонансен ефект. Отделните взривове не са особено разрушителни, но разположението им във времето е такова, че създава резонансни вълни в заобикалящата материя. Точно оттам идва разрушителната сила — от резонансната вълна.

— Какво е резонансна вълна?

— Виждал ли си как малките момичета играят на въже — две от децата го въртят, а трето го прескача? Да? Така, а сега си представи, че не въртят въжето, а само го движат бързо нагоре-надолу. При това движение се генерират вълни по дължината на въжето, напред и назад.

— Да…

— Но ако момичетата го движат с определена скорост, вълните сякаш спират да се движат напред и назад. Въжето приема извита форма и я задържа. Виждал ли си го? Е, това е резонансна вълна. Движи се напред-назад в съвършен синхрон и в резултат изглежда неподвижна.

— И тези експлозиви правят същото?

— Да. В природата резонансните вълни са изключително мощни. Могат да разкъсат висящ мост на парчета. Могат да разрушат небостъргач. Най-разрушителните ефекти на земетресенията са причинени от резонансните вълни, породени в земната кора.

— И Брюстър е поставил тези експлозиви… наредил ги е в редица… дълга сто и петдесет километра? Нали така каза Болдън? Сто и петдесет километра?!

— Да. И според мен няма съмнение какво е намислил. Нашият приятел Брюстър се надява да откъсне най-големия айсберг в историята на планетата.

Сара мушна глава в палатката и Кенър се обърна към нея.

— Намери ли компютър?

— Не — каза тя. — Там няма нищо. Съвсем нищо. Няма спален чувал, няма храна, нито някакви лични вещи. Палатката е празна. Този тип е изчезнал.

Кенър изруга, после каза:

— Добре. Слушайте внимателно. Ето какво ще направим.