Дейвид Балдачи
Цялата истина (88)

87

Седяха в хотелската стая на Кейти и за стотен път проверяваха видеозаписите. В единия ъгъл беше тикната отрупана с чинии и чаши количка. Бяха си поръчали храната тук, защото никой не искаше да си губи времето с ресторанти. Завесите бяха спуснати, осветлението изключено. С помощта на лаптопа бяха увеличили кадрите и ги разглеждаха един по един, под всякакъв ъгъл.

И не откриваха абсолютно нищо.

Шоу лежеше по гръб на пода, отправил поглед в тавана. Изтощената Кейти със зачервени очи правеше същото, но от неоправеното легло. В един момент се надигна и отиде до количката да си налее кафе.

— Искаш ли? — обърна се да го погледне тя.

Шоу поклати глава. Очите му продължаваха да фиксират тавана.

— Франк провери офшорната сметка, която е открил специално за превода — промърмори той. — Парите ги няма в нея.

— Страхотно — въздъхна Кейти. — Нямам полезен ход и все още съм бедна.

Седна зад бюрото, отпи глътка кафе и насочи очи към екрана.

— Нещо ново при дипломатическите преговори? — попита Шоу.

Кейти натисна няколко клавиша, влезе в интернет и отвори новините.

— Срещата в Лондон продължава. Китай и Русия дори не са изпратили делегации, но все още има надежда за мирно решение.

Излезе от интернет и отново пусна на бавна скорост кадрите с мерцедеса.

Шоу извърна глава и я погледна.

Лицето й беше сбърчено от усилията да се концентрира.

— Стига вече, Кейти. Сто пъти гледахме проклетия запис, но не видяхме нищо. А и онези от фирмата за пътната такса още мълчат. Колкото повече време минава, толкова…

— Шоу, погледни! — възбудено викна Кейти, заковала поглед в екрана.

Той скочи и се надвеси над масата.

— Какво?

— Ей там! — Показалецът й опря в долната част на екрана, където беше изолирала един детайл.

— И какво? Това е задният калник на мерцедеса.

— Мерцедесът е черен!

— Така ли? Аз пък мислех, че е бял. — Иронията в гласа му бързо се смени от нетърпение. — Казвай какво има!

— Хей, я се дръж по-прилично! — сопна се тя и докосна с нокът екрана. — Колата е черна, но това място е синьо. — Пръстът й продължи да се движи. — Тук е златисто, а тук — червено.

— Забелязах го, другите също. Някакъв стикер на калника. Но това е всичко, което се вижда. Никакви надписи. Техниците вече го разгледаха под лупа, но не откриха нищо.

— Знам, знам. Чакай малко… — Пръстите й затичаха по клавиатурата и кадърът увеличи размерите си. В него се появиха червена горна черта и къса златиста линия върху тъмносин фон. Поредното докосване на клавиатурата максимално увеличи червеното и златистото.

— Вече разглеждахме тези неща, Кейти — каза Шоу и хвърли загрижен поглед към напрегнатото й лице. — Какво е толкова важно?

— Когато ги видях за пръв път, шарките ми се сториха познати. После реших, че бъркам. Но сега вече съм сигурна, че съм ги виждала някъде. Но къде, по дяволите? Главата ми ще се пръсне! — Очите й се спряха на сакото на Шоу, окачено на стола. Пръстите й докоснаха горното джобче. — Ето къде! Това е, по дяволите!

Пръстите й полетяха по клавиатурата. Отново влезе в интернет и направи бърза справка в „Гугъл“.

Шоу зяпна от изненада, когато на екрана се появи отговорът.

Кръст с червена горна част, син щит и златисто Х с червена корона в центъра. Също като онзи, изобразен върху стикера.

Шоу прочете заглавието на справката.

— Училище „Сейнт Олбънс“?

Тя кимна.

— Нали ти казах, че татко е израснал във Вашингтон? Учил е именно в елитното училище за момчета „Сейнт Олбънс“. — Тя вдигна ръкава на сакото му, върху което се виждаше кръстът. — Ето къде съм го виждала. Бас държа, че синът на този човек учи там.

Миг по-късно Кейти литна във въздуха. Шоу беше толкова силен, че я вдигна с една ръка.

— Страхотна работа, Кейти — прошепна в ухото й той.

После я пусна на пода и насочи вниманието си към екрана, без да обръща внимание на смущението й.

— Трябва да информираме Франк и Ройс — забързано каза тя. — Те могат да влязат в базата данни на „Сейнт Олбънс“ и да получат списък на учениците. Оттам ще вземем фамилните имена, ще ги сравним с автомобилната регистрация и ще разберем кой е собственикът на черния мерцедес.

— А не мислиш ли, че можем да го направим и без да се обаждаме на Франк и Ройс? — подхвърли, без да я гледа той.

— Не знам — колебливо отвърна тя. — Вероятно ще ни трябва съдебна заповед.

— Нали баща ти е учил там? Това е достатъчен повод.

— Може би, но няма как да получа достъп до автомобилната регистрация. — В очите й се появи объркване. — Но защо не искаш тяхното участие?

Той рязко се завъртя и се надвеси над нея. Тя неволно направи крачка назад.

— А ти как мислиш?

— Не знам какво да мисля.

— Знаеш, знаеш. Ти си умна жена. — Главата му кимна по посока на екрана. — Достатъчно умна, за да забележиш нещо, което убягна на всички нас.

— Тук не мога да ти помогна, Шоу — промълви с отчаяние в гласа Кейти.

— Май изведнъж започна да се гнусиш от мен, а? — изръмжа той. — И се сети за правата на другите? Невинни до доказване на противното. Или докато адвокатите им закопаят истината толкова дълбоко, че виновните са оправдани?

— Пет пари не давам за мръсниците, които стоят зад всичко това. Дано да изгният в ада!

— Какъв ти е проблемът тогава?

— Ти си проблемът! Започнеш ли да раздаваш правосъдие, ще свършиш в затвора. Или още по-лошо. Не мога и не искам да участвам.

Той седна на стола и заби поглед в килима.

— Не бива, Шоу! — умолително прошепна тя. — Не можеш да погубиш живота си по такъв начин!

— Мислех си, че знам какво е болка, Кейти — сякаш не я чу той. — Непоносима, никога неизпитана болка… Разбрах какво е, когато Ана умря…

Тя се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Трябва да я прогониш от душата си, Шоу. Иначе тя ще те унищожи.

Той се изправи толкова бързо, че Кейти неволно отстъпи крачка назад.

— Ще се обадя на Франк и ще го накарам да действа!

— Просто ей така? — учудено попита тя.

— Да. Това е най-бързият начин.

Докато набираше номера, в очите му се появи заплашително изражение. Кейти слушаше късите фрази, с които обясняваше откритието им, очите й механично се местеха от лицето му към кръста на „Сейнт Олбънс“.

— Обувай се! — заповяда той, след като приключи разговора. — Достатъчно висяхме в тази стая. Докато хората на Франк осигуряват достъп до базата данни, ние с теб ще отидем на вечеря.

Кейти намери обувките с високи токчета, седна на леглото и започна да го обува.

Той я хвана за ръката и я поведе към вратата. Тръгнаха по коридора, сърцето блъскаше като лудо в гърдите й. Не вярваше на Шоу. Изобщо не му вярваше.

И тръпнеше от страх.

Не за себе си, а за него.