Дейвид Балдачи
Цялата истина (18)

17

В полунощ пристигна в Единбург и тръгна пеша към хотел „Балморал“, който се намираше от другата страна на моста. Посвещението на Ана продължаваше да прогаря съзнанието му. Без доверие любовта е нищо. Заспа някъде около три сутринта. В главата му се въртяха картини от възможния съвместен живот с тази жена.

И може би заради тях всичко започна отново.

— Мама? Къде е мама?

— Млъкни, тъпо копеленце! Ти нямаш майка!

Събудило се от поредния кошмар, момчето проплака: още по-високо:

— Мама!

— Мама, мама! — озъби се едно от по-големите момчета. — Мама е мъртва! Затова живееш в сиропиталище, идиотче!

— Мама е мъртва, мама е мъртва! — ухили се друго момче. — Мама е абсолютно мъртва!

В коридора се разнесоха стъпки и всички утихнаха. Само момченцето продължаваше да хлипа:

— Мама! Къде е мама?

В стаята се появи дебелата стара монахиня, която бавно се плъзна към леглото. Ориентираше се добре дори на тъмно. Прегърна момчето, потупа го по главата и го целуна по бузата.

— Лош сън, нищо повече — прошепна тя. — Аз съм тук, дете. Всичко е наред. Обикновен кошмар.

Присъствието й винаги успокояваше момчето и то млъкна. Беше едро за възрастта си, но макар и стара, монахинята беше силна. Годините не бяха й се отразили, въпреки че на това място би трябвало да бъде обратното.

Внимателно го положи на тясното легло. В помещението имаше двайсет и шест такива легла, въпреки че то беше предназначено за двойно по-малко. Монахинята знаеше, че за да стигнат до двете общи тоалетни, момчетата трябваше да скачат от легло на легло, толкова нагъсто бяха наблъскани. Но те бяха късметлии, защото имаха легло, покрив над главата и нещо в стомасите. За тези деца това беше най-главното.

Възрастната жена бавно тръгна към стаята си, а звукът от стъпките й беше проследен от петдесет и две уши. Когато вратата меко се захлопна след нея, едно от по-големите момчета отново се обади:

— И баща ти е мъртъв. Умря от препиване, видях го с очите си.

— Мама е мъртва, мама е мъртва! — поде друго, но значително по-тихо. Монахинята беше с добро сърце, но търпението й имаше граници.

Този път момчето не се разплака. Тялото му не се разтърси от ужас както обикновено, когато започваха да го измъчват. След един час всички заспаха.

С изключение на едно дете.

То тихо се измъкна от леглото, легна на пода и започна да пълзи. Като войниците, които беше виждало на черно-белия телевизор в стаята на монахинята. От време на време тя го пускаше там и му даваше чаша портокалов сок и филия хляб, щедро намазана с масло и конфитюр.

Стигна до леглото, изправи се на колене, стегна мускули и се хвърли напред.

Пръстите му се увиха около шията на другото момче, много по-голямо от него, юмрукът му се заби в лицето му. Кръвта плисна по чаршафите и опари ръката му. Ноздрите му уловиха миризмата на пот. И на страх. За пръв път в живота си усещаше тази особена миризма, излъчваща се от другите. Но щеше да я усеща още много пъти.

Вторият удар попадна в мека плът, после нещо го тресна в дясното око. Прониза го остра болка, окото веднага се поду. Костеливо коляно се заби в корема му, оставяйки го без дъх. Но момчето не отстъпи. Продължаваше да нанася удари на противника си — с ръце и крака, дори с глава. Собствената му кръв се стичаше по лицето му. Усети вкуса й по устните си: гъста, солена, противна. Но продължи да нанася удари.

— Мама! — чу някъде отстрани собствения си глас. Ръцете и краката му работеха като бутала, дробовете му всеки момент щяха да експлодират.

— Мама… не… — задъхано рече то.

Ръце се вкопчиха в раменете му, остри нокти се забиха в гърба му. Някой крещеше в ушите му, но гласът идваше някъде отдалеч, сякаш отвъд стената на ураган.

Удряше безразборно, по месо, кости и сухожилия. Ноктите раздираха кожата му. Устата му се напълни с кръв. Вкусът на океана.

— Мама… не е…

Коляното му потъна в гениталиите на момчето под него. Често беше страдало от подобни коварни удари.

По-голямото момче изскимтя и най-после се предаде. Тялото му замря.

Напълни дробовете си с въздух и дрезгаво изкрещя:

— Мама… не е… умряла!…

После ноктите се забиха в гърба му със страшна сила. То най-после пусна жертвата си и рухна на пода. Като стар и прогнил кол, крепял с години ограда от бодлива тел. Дишаше тежко, обляно в кръв. Но не плачеше.

Никога повече нямаше да плаче. Никога.