Дейвид Балдачи
Цялата истина (69)

68

Таксито изскочи иззад завоя и намали ход. Шоу огледа улицата в двете посоки и веднага забеляза Кейти. На лицето й се беше изписан ужас. Откри й преследвача й, но светкавично прецени, че той няма как да е сам.

После нещата се развиха с главоломна скорост. Слънцето се отрази в нещо лъскаво в ръката на мъжа. Шоу изскочи от все още движещото се такси и се понесе напред.

Разстоянието между Кейти и непознатия беше по-малко от метър. Той вдигна ръката си със спринцовката и замахна към нея.

В същия миг тялото му се строполи от удара на друг, далеч по-едър мъж и Кейти изпищя от ужас. Нещо се плъзна по ръката й и изтрака на паважа. Спринцовка, с която се беше разминала буквално на сантиметри. Очите й машинално проследиха движението, с което Шоу изви ръката на падналия мъж, заби иглата в гърдите му и натисна буталото. Онзи с ужас погледна стърчащата от тялото му спринцовка, скочи и побягна. Устните му бързо изтръпнаха от смъртоносната субстанция, проникваща в кръвта му. Сизър беше пренебрегнал рицина — отровата, с която бяха премахнали българина Георги Марков, използвайки хитроумно конструиран чадър. Субстанцията, която проникна в организма на мъжа, беше конска доза тетрадоксин, който беше 10 000 пъти по-смъртоносен от цианидите и за който не съществуваше противоотрова.

Смъртта щеше да настъпи в рамките на следващите двайсет минути.

Шоу помогна на Кейти да се изправи и я повлече към близката Юстън Стейшън.

Взеха метрото до „Кингс Крос“, излязоха на повърхността и хванаха такси. Шоу каза на шофьора да тръгва и насочи вниманието си към Кейти.

Тя не беше промълвила нито дума, докато тичаха, мълчеше и в метрото. В главата му се появи ужасно подозрение.

— Спринцовката! — дрезгаво прошепна той. — Нали не е…

— Не, не успя — отвърна с треперещ глас тя и докосна ръката му. — Благодарение на теб… Как разбра?

— Късмет, нищо повече — промълви той и с облекчение се отпусна в седалката.

— Това е третият играч, нали?

— Точно така — кимна той.

Тя извърна глава към страничното стъкло. Таксито с мъка си пробиваше път през лондонския трафик, свечеряваше се.

— Къде отиваме?

Той не отговори.

— Шоу?

— Чух те, но нямам отговор.

— Съжалявам, че не те послушах за Лесник.

— Аз също — мрачно отвърна той.

— Не трябваше да пиша този материал.

— Не трябваше.

— Сега сме прецакани, нали?

— Така изглежда. Казах ти да не излизаш!

— Те се появиха в сградата. Трябваше да бягам.

— Как го направи?

— Ами…

Кейти изведнъж прехапа език. Не искаше да му обяснява как е скочила от прозореца и е успяла да оцелее за разлика от Ана.

— През задния изход — отвърна тя и побърза да смени темата. — Имаш ли някакъв план?

— Имам цел. Да останем живи. Планът ще дойде по-късно.

— Вече е ясно, че Лесник е работил за третия участник в събитията. Те го убиха, опитаха се да премахнат и мен. По някакъв начин са накарали „Скрайб“ да ме наемат да напиша репортажа, а после просто ми подхвърлиха Лесник. По дяволите! През цялото време имах чувството, че нещата се подреждат прекалено добре!

Кейти удари с ръка кожената седалка.

— Лесник каза ли ти нещо, което би могло да ни насочи към хората, които са го наели?

— Нищо — поклати глава тя. — Проверих миналото му, всичко изглеждаше наред. Самият той беше толкова искрен. Оказа се, че баща му действително е убит от руснаците. Тези хора умело са използвали ненавистта му към тях.

— Но това с нищо не ни доближава до истината.

— Мисля, че трябва да минем в нелегалност и да се опитаме да разберем нещо повече — погледна го тя. — Познаваш ли някой, който може да ни помогне?

— Може би — кимна Шоу и посегна към телефона си.