Дейвид Балдачи
Цялата истина (82)

81

Шоу нагласи големия часовник с излъчващ светлина диод и дигитален секундарник. Остави го на масата, от която Кейти щеше да проведе разговора, и насочи видеокамерата в ръцете си така, че да улови всичко. На главата му имаше слушалки.

— Задръж го колкото можеш по-дълго — сдържано рече той. — В момента, в който засекат сигнала, те ще ограничат района и ще изпратят екип.

Телефонът иззвъня точно в полунощ. Кейти включи апарата, а Шоу насочи камерата към часовника и натисна бутона за запис.

— Точно навреме — каза в мембраната тя.

— Какво знаеш? — попита напрегнат мъжки глас.

— Повече, отколкото би ти се искало.

— Колко?

Шоу вдигна ръка да привлече вниманието й, нагласи слушалките и безмълвно раздвижи устни: „Протакай!“

— Не ти ли е любопитно да разбереш как те разкрих? — попита тя. — Ако не за друго, поне да внимаваш повече следващия път.

— Добре, как? — попита Пендър.

Без да бърза, Кейти започна да разказва за Лесник, за повредената тоалетна и за непълнотите в историята му. Всичко, което я беше довело до заключението, че той не би могъл да извърши това, което твърдеше.

— Би трябвало да го вкараш в сградата, а не да го информираш по-късно — посъветва го тя.

— Защо тогава написа репортажа, като знаеш, че не е истина?

— Току-що го разбрах.

Шоу почти подскочи от острия глас на Франк, прозвучал в слушалките. Показалецът му се насочи в гърдите й.

— Той е в кола, която се движи! Кажи му веднага да отбие и да спре!

— Отбий колата и спри! — моментално се включи Кейти.

Пендър беше толкова изненадан, че тежкият му мерцедес едва не изскочи от пътя.

— Как, по дяволите, разбра, че съм в кола? — подозрително изсъска той, след като овладя волана.

— По заглъхването на сигнала, както обикновено става. Аз не се движа, остава да си ти. Освен това чувам шума на трафика около теб. А сега спри, за да се чуваме добре. Нали не искаме да се получат недоразумения?

— Дай ми една минута — каза загрижено Пендър, насочи колата към близкия изход на магистралата и спря. — Добре, а сега казвай колко искаш!

— Двайсет милиона долара.

— Това са страшно много пари!

— Но и ти си се забъркал в страшни неща. Няма проблем, ако откажеш да платиш. Аз ще изтегля материала си и ще разкажа истината.

— Която е?

— Можеш да я прочетеш заедно с всички останали. Но светът ще узнае, че „Лондонската касапница“ не е дело на руснаците, нито пък че китайците стоят зад кампанията „Червената заплаха“. И цялата история с войната отива направо в канала. Нали именно за война става въпрос?

Пендър започваше да се поти. Двайсет милиона долара!

— Ще ми трябва време да събера парите.

— Няма да стане. Искам ги в рамките на двайсет и четири часа. Може да се изненадаш, но имам офшорна сметка. Сядай и пиши инструкциите за трансфера. Ще разбера дали си ги превел по начин, който не може да бъде проследен. Практически това е без значение за мен. Искам само парите.

— Не мога толкова бързо. Трябва ми повече време.

— Колко повече?

— Една седмица.

— Седемдесет и два часа! — отсече Кейти. — И се смятай за късметлия. Много искам да отида на почивка.

— Писна ти да си репортер, а? — изръмжа Пендър.

— Предпочитам да съм богата.

— Пет дни!

— Край на преговорите! — повиши тон Кейти. — Три дни, или планът ти отива в канала!

— Съмнявам се, че един репортаж ще предизвика чак толкова големи сътресения.

— В такъв случай не плащай и чакай да видиш какво ще стане. Сбогом!

— Чакай, чакай!

— Слушам.

— Добре, три дни. Но внимавай, мис Джеймс! Ако си намислила глупостта да ни измамиш…

— Знам, знам. Ще бъде грозна работа. Не се безпокой, вече имам „Пулицър“. Сега искам само добрите неща от живота.

Кейти продиктува банковата информация и стрелна с поглед Шоу. Той опря длан до гърлото си.

— Бизнесът с теб е истинско удоволствие. — И тя прекъсна връзката.

Шоу бавно изключи камерата.

— Е?

— Западните покрайнини на Вашингтон — отвърна той. — Платената магистрала „Дълес“ между изходите Рестън Паркуей и Уиъли Авеню.

— Толкова ли са бързи? — ахна Кейти.

— Точно там има две ретранслаторни кули. Сигналът беше засечен сравнително лесно. По-добре да беше отседнал в някой оживен хотел. Там сигналите са твърде много, за да бъде засечен отделен обект.

— Ясно. Но защо просто не проследят номера, от който се обажда?

— Направихме го. Той се опита да го скрие, затова го нямаше на екрана ти. Но телефонът в ръката ти е свързан с безжичен прехващач, който проби защитата му. Минута по-късно вече разполагахме с номера на нашия човек.

— Кой е той?

— Според Франк някакъв осемдесет и шест годишен свещеник от Бостън, който едва ли обикаля света, за да предизвиква военни конфликти, и със сигурност няма представа, че някой му е откраднал номера.

— Тогава каква полза от информацията, че този тип шофира именно по споменатата магистрала? Могат ли да идентифицират колата му?

— Технологиите все още не го позволяват — поклати глава Шоу. — Същото важи и за идентификацията на конкретен човек.

— В такъв случай как ще го засечем, Шоу?

— С това — отвърна той и потупа видеокамерата.

— Как така? — недоумяващо го погледна тя. — Ти снимаше мен и часовника!

— Точно така.

— И сега какво?

— Сега отиваме във Вашингтон.