Дейвид Балдачи
Цялата истина (41)

40

Ана Фишер седеше в кабинета си в сградата на Финикс Груп, заета да анализира документите, с които беше отрупано бюрото й. Въпросите, свързани с „Червената заплаха“, бяха значително повече от отговорите. И те продължаваха да се множат — всеки ден, дори всеки час. Новите разкрития изскачаха на повърхността и заливаха света като вторични вълни след огромно цунами.

Най-тревожно беше отсъствието на лице или име зад цялата кампания. Комюникетата за печата излизаха само в интернет. Никой не обяви: „АЗ съм този, който отправя обвиненията.“ След убийството на Петров и нападението в Афганистан стана ясно защо. Горшков недвусмислено предупреди, че инициаторът ще бъде сурово наказан, независимо кой е той. А на света няма много нации, които умеят да наказват като руснаците.

Дали това беше оказало своето въздействие върху хората, които бяха подели тази игра? Дали не се бяха уплашили, без да знаят какво да правят? Ана нямаше отговор на тези въпроси. Единственото, в което беше сигурна, беше изключително добрата подготовка на операцията. Но какви бяха мотивите, стоящи зад нея? Добронамерени или злонамерени? Тя можеше да разбере добронамерените: Русия в крайна сметка съвсем не е пример по отношение на правата на човека, много организации и отделни хора там биха се радвали да я поставят на място. Но ако намеренията бяха злонамерени, нещата ставаха доста по-сложни. На кого е изгодно Русия да се превърне в още по-изолирана и параноична държава? Все едно някой да подари на Северна Корея атомна бомба и да я посъветва да я задейства без всякакво колебание.

Разтърка слепоочията си. Не можеше да отделя цялото си време на този проблем. Но същевременно беше убедена, че много хора по света правеха именно това. На даден етап все някой щеше да открие истината.

Погледна часовника си. Наближаваше три. За днес беше насрочено общо събрание на служителите във фирмата. Перспективата за дългата и отегчителна дискусия й се стори особено непривлекателна. Но все още разполагаше с половин час, за да свърши нещо важно. А довечера предстоеше най-важното.

Щеше да си търси сватбена рокля. Представи си как би изглеждала в нея и се усмихна. По кожата й пробягаха леки тръпки. По-добра гледка би бил единствено Шоу, облечен в смокинг. Нямаше никакви съмнения, че в тази дреха той ще изглежда великолепно.

На фона на световната криза й се струваше нелепо да мисли за рокли и сватби. Но ако светът се готвеше да експлодира, най-добре беше час по-скоро да узакони връзката си с любимия мъж.

Няколко минути по-късно отново потъна в работа и изобщо не разбра какво се случва на долните етажи.

Вратите отскочиха от пантите си в една и съща секунда и в сградата нахлуха дванайсет мъже, облечени в дълги черни палта. Изпод тях се появиха пистолети със заглушители, които откриха интензивна стрелба.

В същия миг жената на рецепцията във фоайето вдигна слушалката, но само за да установи, че телефонът не работи. В следващия миг тя вече беше мъртва, улучена от куршум в челото. Тялото й се свлече на пода, кръвта оцвети роклята й отпред. Анализатор на средна възраст извади лошия късмет да се появи точно в този момент. Секунда по-късно лежеше мъртъв до администраторката. Част от въоръжените нападатели се насочиха към подземния етаж, а останалите тръгнаха по коридора, отваряйки вратите с ритници и избивайки хората, които работеха вътре. После поеха нагоре по стълбите. Никой от двайсетте и осем служители, които се намираха във фирмата, нямаше да се прибере жив у дома.

Чула виковете, Ана реши, че някой е пострадал, скочи и се втурна към вратата. В същия миг долови някакъв звук, който отначало я озадачи, но когато го чу за втори път, истината блесна в съзнанието й.

Това беше изстрел!

Последваха го още няколко.

Ана затръшна вратата, превъртя ключа и се втурна към писалището. Телефонът нямаше сигнал. Грабна дамската си чанта от полицата и извади джиесема си. В коридора се разнесоха стъпки, които бързо се приближаваха. Нови изстрели и викове, последвани от глух тътен — вероятно от телата, които падаха на пода. Направи опит да запази спокойствие, но ръцете й трепереха толкова силно, че почти изпусна проклетия телефон.

Набра автоматичния номер на полицията, погледна екрана и очите се разшириха от учудване. Върху него липсваха обичайните чертички за обхват. Опита отново, но без резултат. Какво става, по дяволите? Постоянно използваше мобилния си телефон от сградата и никога не беше имала проблеми. В крайна сметка захвърли апарата и изтича до прозореца. От земята я деляха цели три етажа, но нямаше избор. Откъм стълбището долетяха тежки стъпки. Кабинетът й беше последният в дъното на коридора. Но едва ли разполагаше с повече от минута.

Напрегна всички сили, за да вдигне прозореца, но той не помръдна. Идиотите, които наскоро бяха боядисвали сградата, очевидно бяха запечатали рамките с боята. Заби нокти в дървото и отново се напрегна. Нищо. Звуците приближаха. Силен ритник по поредната врата беше последван от сподавен вик. После глух шум от паднало тяло.

Макар и вцепенена от ужас, Ана успя да съобрази какво трябва да направи. Грабна една дебела книга от бюрото, разби стъклото на прозореца и разчисти острите парчета от рамката. Подаде се през дупката и изкрещя колкото й глас държи:

— Помощ! Помощ! Извикайте полиция!

За нещастие нямаше кой да я чуе, защото сградите от двете страни на уличката бяха необитаеми, а тротоарите — пусти. На платното беше спрял голям микробус, който очевидно беше празен, тъй като никой не реагира на повторния призив за помощ. Ана се огледа за нещо, което да хвърли по него, но в същия момент забеляза малката сателитна чиния на покрива му, обърната към сградата.

Въпреки паниката умът й продължаваше да работи на високи обороти. Ето защо нямаше обхват. Микробусът очевидно блокираше сигнала. Погледна по протежението на уличката и забеляза временните бариери на пресечката, които спираха движението.

Изрита обувките с висок ток и се покатери на перваза.

Над прозорците на долния етаж имаше нещо като навес. Ако улуча този навес, може би ще успея да се претърколя на улицата!

Нямаше представа дали в микробуса има хора. Но беше сигурна, че ако остане в кабинета, ще умре. Приготви се за скок и напрегна мускули. Вратата на съседния кабинет изтрещя под тежките ритници. Сълзи се търкулнаха по бузите й. Вик, изстрел, шум от падащо тяло. Горкичкият Ейвъри!

Господи, защо Шоу не е тук сега?!

Отправи една молитва към Бога и се напрегна за скок. Надяваше се да оцелее и да потърси помощ, тичайки колкото я държат краката. Макар че освен нея в сградата едва ли бяха останали хора, които се нуждаеха от помощ.

Изстреляни направо през вратата, двата куршума улучиха Ана в гърба и излязоха през гърдите. Приклекнала на перваза, тя сякаш не разбра, че е улучена. Кръвта й заля дървената рамка и плисна на пода. Погледът й се замъгли. Синьото небе стана кафяво, а зеленият цвят на тревната площ насреща избледня и започна да пожълтява. Ушите й престанаха да чуват чуруликането на птиците и трафика по съседната улица. Вкопчи се с всички сили в перваза, но силите й намаляваха с бързината, с която кръвта изтичаше от тялото й.

Ана Фишер политна и падна. Но не навън, а на пода на кабинета си, отправила безжизнен поглед в тавана.

Вратата отхвръкна от пантите си. Двамата мъже влязоха в кабинета и се надвесиха над нея. Единият смъкна маската от лицето си поклати глава.

— Дяволски добро попадение — промърмори той. — Всъщност аз просто се опитвах да разбия бравата.

Другият също смъкна маската си и се втренчи в проснатата жена.

— Какво става, по дяволите? — изръмжа Сизър. — Пронизали са я два куршума, а тя все още диша!

— Спокойно, след минута ще започне да рита — отвърна колегата му.

— Не разполагам с тази минута! Я виж прозореца, тя се е опитвала да избяга!

Другият проследи погледа му към счупеното стъкло.

Сизър вдигна оръжието и се прицели, въпреки че дишането на Ана ставаше все по-затруднено и накъсано.

Куршумът я улучи в челото.

С последния й дъх излетя с една изненадващо ясна думичка. Шоу.

За всеки случай Сизър я побутна с тежкия си ботуш, но беше ясно, че тя никога нямаше да свидетелства за случилото се в сградата.

Вторият мъж включи портативната си радиостанция. Послуша известно време, после кимна.

— Всички са мъртви — обяви той.

— Всички са мъртви — повтори Сизър. — Докъде стигнаха хакерите?

— Почти свършват.

— Кажи им, че разполагат с две минути, и накарай онези долу да проверят дали някой не е забелязал жената на прозореца. В случай че е така, те си знаят работата. Самолетът чака. Ако го изпуснат, си е за тяхна сметка. Давай да приключваме.

Разтвориха раниците си и извадиха бележници, документи, карти и чертежи. Клекнаха пред тялото на Ана и започнаха да слагат отпечатъците й върху хартията.

После разхвърлиха част от материалите по бюрото. Сизър изведнъж се вцепени.

— Мамка му! — изсъска той.

— Какво? — вдигна глава другият.

Ръката на. Сизър сочеше към разпечатките на Ана, които все още лежаха на бюрото. Те по безспорен начин доказваха интереса й към „Червената заплаха“.

— Дамата е била доста любопитна, но това ще ни бъде от полза.

Извади фотоапарат и започна да снима вътрешността на кабинета.

Малко по-късно получиха уверение, че никой не е видял жената на прозореца, въпреки че капки от кръвта й бяха попаднали в малката цветна леха до главния вход. В резултат част от оранжевите лилии бяха придобили малко по-тъмен и сочен цвят.

Не след дълго в кабинета се появи още един мъж. Той се настани зад бюрото и вкара едно DVD във флопито на компютъра. Облечените му в ръкавици пръсти затичаха по клавиатурата със смайваща бързина. Звукът наподобяваше влак, който преминава с висока скорост през износени стрелки.

Шейсет секунди по-късно мъжът извади диска и хукна към вратата.

— Всичко е прехвърлено! — обяви през рамо той.

След още трийсет секунди в централния офис на Финикс Груп не остана нито една жива душа.