Дейвид Балдачи
Цялата истина (43)

42

Кейти Джеймс седеше в малкия си апартамент в Уест Сайд в Ню Йорк и гледаше бутилката с джин, кацнала на кухненския плот. До нея имаше празна чаша. Преди минута беше пуснала в нея пет бучки лед, поливайки ги с два пръста тоник. После се бе оттеглила да я съзерцава. След известно време разбърка съдържанието на чашата с дълга лъжичка. Ледът примамливо изтрака. Очите й отново се заковаха върху бутилката. Едно питие, нищо повече. Нима не го е заслужила?

Като за начало за малко не я убиха. А след като се прибра у дома с редовния презокеански полет, установи, че я бяха уволнили. Страницата с некролозите щеше да се списва от някакъв осемдесетгодишен пенсионер на свободна практика. Обяснението беше стандартно: бюджетни затруднения.

Пожелаха й едно „късмет, Кейти“, след което наредиха на охраната да я изпрати до изхода. Много й се искаше да изтича обратно, да свали пулицърите от стената и да ги захвърли в тлъстите им муцуни.

Но вместо това се прибра у дома и се втренчи в бутилката с джин. Едно питие и ще спре. Знаеше, че може да го направи. Имаше сили. Развинти капачката и помириса възхитителния аромат. Пусна в чашата резенче лайм, разклати я и направи кратка пауза преди последната стъпка — два пръста „Бомбайски сапфир“. Това щеше да бъде тост за новата й кариера. Няма значение, че все още не знаеше в коя област щеше да бъде тя.

Но това не беше всичко. Проблемът беше там, че когато беше трезва, непрекъснато сънуваше Бенхам. Момчето от Афганистан, чиято смърт й беше донесла втория „Пулицър“, упорито се появяваше в сънищата й. Изключително слънчево, с развяна от вятъра къдрава коса и усмивка, която би разтопила дори каменно сърце и би осветила и най-тъмната нощ. Но сънят свършваше по един и същ начин: тя държи в ръце безжизненото телце на Бенхам. Мъртвият Бенхам.

Не й се явяваше само когато беше пияна. Само тогава се държеше на разстояние. Но през последните шест месеца непрекъснато беше с нея. Умираше стотици пъти, а после по четири-пет пъти на нощ възкръсваше в прегръдките й. Безкрайният кошмар я караше да се чувства уморена. Искаше едно питие. Не, искаше да се напие. Не искаше да вижда Бенхам жив, а после мъртъв…

Подви крака под себе си и насочи поглед към прозореца. Раздърпана стара тениска беше единственото й облекло. Днес в Сентръл Парк се проведе протестен митинг срещу политиката на руското правителство. Десетки хиляди хора размахваха знаменца с надпис „Помнете Константин“. Кейти нямаше как да знае, че организаторите на митинга ги бяха получили от една фирма фантом, която беше тайно свързана с „Пендър и сътрудници“. Тази компания беше произвела двайсет милиона такива знаменца, разпратени по всички части на света.

Кейти реши да не ходи на митинга, тъй като други неща занимаваха съзнанието й.

Извърна глава от прозореца. През синьото стъкло на бутилката очите й попаднаха върху екрана на телевизора зад нея.

Извънредни новини. Да, бе. Винаги има извънредни новини. Поредната сензация. В близкото минало тя вече щеше да е на борда на някой самолет и щеше да лети с осемстотин километра в час към епицентъра на урагана. И това щеше да й харесва. До последната секунда и до последния ред на поредния сензационен материал. Същото щеше да изпитва и при следващия. Работата на репортера беше наситена с хипнотична енергия, беше едно безкрайно надбягване с кипяща от високия адреналин кръв. Надбягване, в което нямаше финална лента.

Пак Лондон. Английската столица винаги имаше дял в извънредните новини, въпреки че докато Кейти беше там, не се беше случило нищо необичайно. Извън късмета, който я беше споходил. Изпусна въздуха от гърдите си и отправи равнодушен поглед към екрана. Опакованата с полицейски ленти сграда й се стори позната. Изправи гръб и напрегна слух, забравила за джина.

Какво каза тази жена? Уестминстър? Каква група? Кейти скочи, прекоси стаята и усили звука.

Репортерката стоеше под дъжда, а около нея сновяха полицаи и хора с бели престилки. Подвижни бариери възпираха насъбралите се зяпачи. В уличката бяха паркирани няколко подвижни телевизионни станции. Сателитните им чинии изстрелваха новината към света.

„Малцина биха допуснали, че подобно нещо може да се случи на компания като Финикс Груп — говореше репортерката. — Централата й на тази тиха лондонска уличка бе мозъчен тръст, който се занимаваше с различни аспекти на световната политика, главно в областта на науката и обществения живот. Служителите й без изключение са били хора на науката, мнозина от тях преподаватели в престижни учебни заведения. Никой не би допуснал, че такива хора могат да бъдат обект на брутално изтребване. Все още не разполагаме със списък на жертвите, тъй като първо трябва да бъдат уведомени техните близки. От оскъдните подробности, които успяхме да научим, личи, че тази касапница…“

Касапница?! Нима тази жена каза касапница?!

Кейти се плъзна на килима с разтуптяно сърце. Краката й изведнъж омекнаха.

„За момента властите съобщават за около трийсет жертви — продължи репортерката. — По всичко личи, че няма оцелели сред хората, които са се намирали в сградата.“

Няма оцелели?!

Кейти погледна часовника си и механично изчисли часовата разлика. Репортерският й инстинкт се включи в действие въпреки надигащата се в гърдите й паника. В Лондон беше вечер. Няколко часа за откриване на телата, появата на полицията и пресата. Нападението най-вероятно е станало някъде между три и четири следобед. После паниката взе връх.

Няма оцелели.

Скочи, грабна чантичката си и извади визитката, която й беше дала Ана.

Набра номера, но насреща се включи гласова поща. С мъка преглътна буцата в гърлото си, когато чу спокойният глас на Ана, подканящ я да остави съобщение. Мълчаливо захвърли слушалката.

После една мисъл я разтърси като електрически ток.

Шоу!

Набра номера, който й беше дал. Сигналът прозвуча четири пъти. Насреща вдигнаха в момента, в който тя очакваше да се включи гласовата поща.

— Ало? — прозвуча женски глас.

— Ало… — Кейти объркано замълча, после попита: — Може ли да говоря с Шоу?

Жената отговори нещо на френски.

Кейти напрегна паметта си, опитвайки се да извади на бял свят малкото френски думи, които беше запомнила от колежа и многобройните си пътувания. Попита дали жената говори английски и тя отговори „малко“. Но на въпроса къде е Шоу каза, че не познава човек с това име.

— Но у вас е неговият телефон — възрази Кейти.

Жената объркано замълча, а после я попита дали му е роднина.

Лошо, мрачно въздъхна Кейти. За един изпълнен със сюрреалистични картини миг си представи, че Шоу е бил при Ана в момента на нападението и също е загинал. Но защо телефонът му се оказва у някаква французойка след касапницата в Лондон?

— Да, аз съм му роднина — каза в слушалката тя. — Всъщност сестра му. А вие коя сте?

Жената се представи като медицинска сестра на име Маргарет.

— Медицинска сестра? Не разбирам…

— Този човек Шоу, той лежи в болница.

— Какво му е?

— Ранен. В момента лежи в хирургическото отделение.

— Къде?

— В Париж.

— Коя болница?

Маргарет й каза.

— Ще се оправи ли?

Сестрата нямаше отговор на този въпрос.

Кейти трескаво се зае да събира багажа си. Благодарение на прелетените милиони километри тя успя да си резервира място за полета на „Ер Франс“, който излиташе по-късно вечерта от международното летище „Кенеди“.

Отпуснала облегалката си максимално назад, тя напразно се опита да дремне. Очите й останаха приковани към монитора пред нея, включен на един от новинарските канали. Предаваха някакви незначителни подробности около „Касапницата във Финикс Груп“, но нищо съществено. Преди да се качи в самолета, Кейти опита още веднъж да се свърже с Ана, но насреща отново се включи гласовата поща.

Защо върша всичко това? — запита се тя, докато реактивният лайнер гълташе километрите над океана. Познавам Ана и Шоу съвсем бегло, а и Шоу съвсем справедливо й беше подхвърлил, че няма право да се бърка в живота им.

Защо го правиш, Кейти? Защо?

Отговорът може би беше прост: защото нямаше какво друго да прави. Действително познаваше Ана и Шоу съвсем бегло, но драматичният начин, по който се срещнаха, ги превръщаше в нещо по-различно от случайни познати. Бяха й станали близки, изпитваше загриженост за тях, искаше да бъдат щастливи. И по тази причина в момента се чувстваше така, сякаш е загубила близък приятел.

Кацна в седем сутринта местно време, премина през паспортния контрол и скочи в първото свободно такси. Болницата се намираше в центъра на Париж.

Плати на шофьора и изтича към централния вход. Използвайки лошия си френски, тя все пак успя да намери някаква жена, която говореше английски. Но тя сви рамене и каза, че в болницата не е постъпвал пациент на име Шоу.

— Тежко ранен, вчера са го оперирали — настоя Кейти. — Едър мъж, метър и деветдесет, с тъмна коса и яркосини очи.

Жената я погледна с дълбоко недоумение.

— Това е голяма болница, мадам — рече тя.

— Разговарях по телефона със сестрата, която се грижи за него. Казва се Маргарет.

— А, bon — кимна жената. — Познавам Маргарет. — Набра някакъв номер, каза няколко думи в слушалката и вдигна глава. — Мосю Рамзи е в стая 805.

Кейти се втурна към асансьорите, теглейки малкия куфар на колелца след себе си. Заковала тревожен поглед в гърба й, жената набра още някакъв телефон.