Дейвид Балдачи
Цялата истина (54)

53

Докато Шоу беше в сградата, Кейти действаше отвън. Пристигна преди него, но благоразумно се скри зад ъгъла, когато таксито го стовари пред главния вход. После показа вече невалидния си журналистически пропуск на полицая пред входа и го засипа с въпроси, но човекът в синя униформа не отговори на нито един от тях.

— Разкарайте се оттук! — извика с видимо раздразнение той.

— Полицай, вие май не сте привърженик на идеята за свободна и независима преса.

— Аз съм привърженик на идеята да не си пъхате носа навсякъде и да ни оставите да си вършим работата!

— Обещавам ви, че името ви няма да се появи никъде. Ще бъдете неназован източник.

— Тук си дяволски права. Името ми наистина няма да се появи никъде. А сега се разкарай!

Кейти бавно тръгна по тротоара, вдигнала глава към прозорците на Финикс Груп. Там някъде беше Шоу, който несъмнено бе научил цялата история. Докато тя бе ударила на камък.

Ех, ако можеше да се добере до нещо! Отново ще бъде на върха, може би с нов „Пулицър“!

Потънала в мислите си, тя почти подскочи от докосването по рамото. Рязко се завъртя, озовавайки се очи в очи с мъж с неспокоен поглед, който нервно мачкаше шапката в ръцете си.

— Какво обичате? — подозрително попита тя.

— Вие сте журналистка, нали? — попита с несигурен глас мъжът. От акцента му личеше, че английският не е родният му език. Беше дребен и болезнено слаб, с пожълтели зъби и дрехи, които бяха по-скоро дрипи.

— Кой се интересува? — Тя надникна зад рамото му, сякаш търсеше още някого.

— Всеки ден идвам тук — каза човечецът, погледна към сградата на Финикс Груп и неволно потръпна.

— Доста неприятна история — кимна тя.

Той сякаш усети притеснението й.

— Казвам се Арон Лесник, от Краков. — Замълча за миг и за всеки случай добави: — В Полша.

— Знам къде се намира Краков, дори съм била там — отвърна Кейти. — Какво искате от мен?

— Чух част от разговора ви с онзи полицай и разбрах, че сте журналистка. Наистина ли е така?

— Да. И какво от това?

Лесник отново погледна сградата. Когато се обърна към нея, в очите му имаше сълзи.

— Ужасно ми е мъчно за хората, които бяха избити там. Бяха добри и достойни, всички до един… — Избърса очите си с опакото на ръкава си и вдигна глава. В очите му се четеше отчаяние.

— Да, истинска трагедия. А сега ще ви помоля да ме извините.

Защо вечно привличам всякакви откачалки? — запита се тя. Но следващите думи на човека я накараха да забрави раздразнението си.

— Бях там, вътре — дрезгаво рече той. — В деня на стрелбата.

— Какво?! — втренчи се в него тя. — Били сте вътре?

— Да, бях там! — отвърна с изтънял глас Лесник и посочи с пръст сградата.

— Където бяха избити хората?

Лесник започна да кима като дете, което признава поредната си пакост.

— Какво сте правили там?

— Търсех работа. Английският ми е слаб, но разбирам от компютри. Отидох, защото разбрах, че им трябват компютърни специалисти. Имах среща. Точно в онзи… лош ден.

— Нека си изясним нещата. — Кейти напразно се опитваше да скрие възбудата, която я обземаше. — Отишли сте на интервю, когато служителите на фирмата са били избити? По време на стрелбата?

— Да — кимна Лесник и очите му отново се насълзиха.

— В такъв случай защо сте жив?

— Чух пистолетите. От дете познавам звука от изстрелите с пистолет. Тогава руснаците дойдоха в Краков… И побързах да се скрия.

Съмненията на Кейти започнаха да се разсейват. По време на журналистическата си дейност тя също се беше крила от въоръжени мъже.

— Къде се скрихте? Искам всички подробности.

— На втория етаж има една стаичка, в която държат копирната машина. Тя има вратичка отзад с малко пространство, което беше празно. Аз съм дребен и не ми беше трудно да се скрия в него. Стоях там, докато стрелбата престана. После излязох навън. Бях сигурен, че ако ме открият, ще застрелят и мен. Но не ме откриха. Извадих късмет.

Кейти почти подскачаше от вълнение.

— Вижте, идеята да говорим тук, на улицата, не е добра. Искате ли да отидем някъде другаде?

— Не, казах ви достатъчно — дръпна се Лесник. — Идвам тук всеки ден, защото не мога да стоя настрана. Всичките тези хора са мъртви освен мен. Аз също трябваше да съм мъртъв.

— Не говорете така. Извадили сте късмет, както сам казахте. Трябва да свалите бремето от душата си.

— Не, не! Обърнах се към вас, защото чух, че сте журналистка. В Полша имаше журналисти, които се превърнаха в герои. Те се изправиха срещу руснаците. Баща ми беше един от тях. — Замълча за миг, после гордо добави: — Те го убиха, но той си остана герой.

— Сигурна съм, че е така — кимна Кейти. — Но вие не бива да мълчите. Трябва да отидете в полицията.

— Не, никаква полиция — отстъпи още една крачка назад Лесник. — Не обичам полицията.

— Пребивавате нелегално в страната, нали? — загрижено го погледна Кейти.

Лесник не отговори и извърна очи.

— Без полиция — прошепна той. — А сега трябва да си вървя.

— Чакайте! — хвана го за ръката тя. Умът й бясно препускаше. — Ще ми разкажете ли какво видяхте, ако ви обещая да не разкривам източника си? Готова съм да се закълна пред цял куп библии, че няма да спомена името ви. В края на краищата вие сам се обърнахте към мен, което означава, че очаквате да ви помогна.

— Не знам защо се обърнах към вас — колебливо отвърна Лесник. — А вие… Наистина ли няма да кажете на никого?

— Категорично — кимна тя. Очите й се плъзнаха по неспокойното му лице, крехката, почти момчешка фигура и парцаливите дрехи. Лесно можеше да си го представи скрит в копирната машина, вцепенен от стрелбата в сградата. — Какво ще кажете, ако отидем да хапнем някъде и да си поговорим? Обикновен разговор, нищо повече. Ако все още се чувствате притеснен, просто ще си тръгнете. — Ръката й се протегна към него. — Разбрахме ли се?

Той не пое ръката й.

— Сигурна съм, че баща ви е искал истината да излезе наяве и убийците да бъдат наказани — бързо добави тя.

Пръстите му бавно се увиха около дланта й.

— Добре, ще дойда с вас.

Изминаха няколко крачки по тротоара.

— Видяхте ли кой го направи? — попита Кейти и почти спря да диша от напрежение.

Лесник кимна.

— Освен това ги чух. Много добре ги чух. Разбирам езика, на който разговаряха.

— Езикът? Значи са били чужденци?

Лесник спря и заби очи в лицето й.

— Бяха руснаци.

— Сигурен ли сте? Абсолютно сигурен?

За пръв път на лицето му се появи уверено и дори предизвикателно изражение.

— Аз съм поляк. От Краков. Няма как да сбъркам руския език.