Дейвид Балдачи
Цялата истина (10)

9

Кейти Джеймс простена и се опита да избегне слънчевите лъчи, нахлули в стаята. Явно не беше чула трите повиквания за събуждане, които си поръча с наивната надежда, че някое от тях ще успее да пробие мъглата в мозъка й. Беше изтощена от пътуването, смяната на часовите зони и недоспиването. Пък и кой, по дяволите, би желал да напусне удобното легло, за да отиде на погребение? Надигна се до седнало положение и механично придърпа чаршафа към шията си. Прокашля се, разтърка гърлото си и погледна часовника.

Боже, наистина съм закъсняла! Задръжте тялото, идвам!

Скочи от леглото и се втурна в банята. В рамките на десет бесни минути успя да вземе душ, да се облече и с още влажна коса да затръшне вратата на хотелската стая след себе си. Животът на пътуващ журналист я беше научил да действа наистина бързо, когато се налага. Е, добре, все пак ще присъства на това погребение. Но всъщност не искаше нищо друго освен едно мохито. Или три като за начало. После щеше да дойде ред на бърбъна, мартинитата и джина с тоник. Обичаше ги всичките и затова не подбираше.

Всичко бе започнало с дългите разпивки по баровете, където тя се опитваше да не изостава от момчетата, отразяващи поредната голяма международна новина. Но алкохолът я победи по-късно, когато бе спечелила втората си награда „Пулицър“, рискувайки живота си. Кейти имаше всички основания да се напие след преживяното, но предпочете да го запази в тайна.

Пиенето започна да се превръща в проблем, когато редакторът й забеляза завалената реч, зачервените й очи рано следобед, забравените срещи за интервюта, късното предаване на материалите. Той сподели наблюденията си с отговорния редактор, който предаде информацията нагоре по веригата. И в крайна сметка истината излезе наяве. Всички тези хора пиеха здраво, съчетавайки успешно напоителните обеди с динамиката на двайсет и първи век. Но ударът се стовари точно върху нея. Престанаха да й възлагат наистина важните репортажи и я насочиха към материалите за покойници.

И ето я тук, готова да отрази официалното погребение на някакъв шотландски политик, който бе доживял до сто и четири годишна възраст или там някъде. Гледката на гигантския ковчег, в който лежеше дребен и съсухрен дядка с лице на шар-пей в традиционна шотландска поличка като миниатюрна кукла в огромен шкаф, беше по-скоро смешна, отколкото тъжна.

Да, Кейти Джеймс се превърна в пълновластен господар на страницата с некролозите. Този факт беше коментиран в продължение на две-три седмици сред нюйоркските журналистически среди, после всички го забравиха.

Всички, с изключение на Кейти.

Тя се включи в програмата на анонимните алкохолици, но само защото редакторът го поиска като задължително условие, за да продължи трудовия й договор. Той явно беше забравил двата пулицъра, които тя донесе на проклетия вестник, а също и раната на ръката, която така и не зарасна напълно. Беше забравил и силните й репортажи от най-опасните точки на света, изпращани в продължение на години. Цената им беше твърде висока, защото тя се беше отказала от личен живот и единственото, което умееше да върши, беше да изписва думи върху хартията. В хода на кариерата си Кейти беше посетила осемдесет и четири страни и през цялото време беше имала една-единствена среща с мъж — някакъв пакистанец, който в един момент й призна, че приличала на любимата му крава. Бог да го благослови. Дали носът му беше зараснал след якия юмрук, който му фрасна?

После, след три години тотално отбягване на контактите с противоположния пол, тя се събуди в леглото с мъж, когото не познаваше, а гърдите й бяха оплескани със съдържанието на стомаха й. Не знаеше как беше попаднала в тази хотелска стая, нито пък в кой град и в коя страна се намираше. Случката я изпрати обратно при анонимните алкохолици, където се изправи пред група непознати и обяви, че си е провалила живота, но има желание да промени нещата. От последното питие я деляха вече шест месеца. Но чудовището се завръщаше всяка сутрин и вечер, изкушавайки я да наруши клетвата си и да отпие мечтаната малка глътчица. И ето я сега в Шотландия, родината на най-хубавото уиски в света, което се предлагаше на всяка крачка. При тази мисъл гърлото й се стегна и устните й започнаха да треперят.

Установи, че е облечена неподходящо, едва когато се появи на погребението. В бързината беше извадила от гардероба някаква бяла рокля, с която приличаше на лилия сред водите на черно блато. Висока и слаба, с дълга до раменете руса коса, която въпреки отворения прозорец на таксито все още беше влажна. Често я бъркаха с Теа Леони, но имаше един период, в който бъркаха Теа с нея — най-вече след втория „Пулицър“. Тогава снимката й обиколи света, защото се беше разминала на милиметри и секунди със смъртта, за да направи проклетия репортаж.

Междувременно един по-възрастен господин бе обявил, че тя е копие на Шърли Истън — златното момиче от „Голдфингър“ — един от прочутите филми за Джеймс Бонд. Същият господин намекна, че не би имал нищо против да види Кейти покрита със златна боя и нищо друго, придружавайки намека си с леко опипване на твърдото й дупе. След което тя отново нарани кокалчетата си във физиономията му.

Естествено, Холивуд също прояви желание да направи филм за приключенията й около написването на знаменития репортаж. В един момент дори подхвърли идеята ролята да бъде поверена на Леони. Но Кейти твърдо отказа офертата, както и всички останали. Причината не беше нито суета, нито желание да съхрани личния си живот. Причината беше срам. И чувство за вина.

Защото един друг човек изгуби живота си, докато тя печелеше краткотрайната си слава. Едно дете, момченце. А вината за това, поне до известна степен, беше на Кейти. Всъщност не до известна степен, а напълно. Никой не узна тази част от историята, която тя запази изцяло за себе си. Пълната чаша с алкохол, в която се взираше, а после изливаше в гърлото си, беше единствената й утеха. Отчаяно искаше да усети как спиртът прогаря вътрешностите й, оставяйки дълбоки белези върху наранената й душа.

Момченцето се казваше Бенхам. На афгански тази дума означаваше кураж и чест. Тя бързо откри, че момчето притежава и двете качества. Къдрава черна коса, усмивка, която можеше да разтопи дори каменно сърце, изпълнено с живот до мига, в който този живот му беше брутално отнет.

Вината беше нейна. Защото момчето умря, а тя оцеля. Макар че оцеля само част от нея. Другата част от Кейти умря заедно с момчето. Емоциите й по време на награждаването с втория „Пулицър“ не можеха да се изразят с думи. Никой, дори най-големият майстор на словото, не би могъл да опише какво ставаше в душата й. Това беше нейната нощ. Всички се възхищаваха на смелостта и огромния й талант. Ранената й ръка, която бе увита в бинтове и стегната с шина, докато сериозните вътрешни увреждания, причинени от онзи куршум, бяха скрити, подчертаваше още повече безспорното й право върху високата награда. Да, ако някога беше имало наистина достоен кандидат за „Пулицър“, това беше Кейти. Тя приемаше поздравленията с широка усмивка, прегръщаше почитателите си със здравата ръка. От цялата й фигура се излъчваше аурата на човек, който е в хармония с вътрешното си „аз“, напълно доволен от живота.

Онази вечер се беше прибрала сама в нюйоркския си апартамент. На сутринта се бе събудила на пода във всекидневната, с празна бутилка „Джак Даниълс“ до нея. Мразеше се. Да, това беше пълната й душевна хармония. Ако не беше ужасното усещане, че душата й е разкъсана на две, тя наистина се справяше добре.