Дейвид Балдачи
Цялата истина (2)

1

Точно в нула часа по Гринуич един от най-популярните интернет сайтове в света показа снимката на изтезавания мъж.

Първите шест думи, изречени от него, щяха да бъдат запомнени завинаги от всички, които ги чуха.

„Аз съм мъртъв. Убиха ме.“

На екрана той говореше на руски, но с натискането на един клавиш историята му можеше да се прочете на език по желание. Тайната полиция на Руската федерация беше обвинила в измяна този човек и семейството му, изтръгвайки „признанията“ му с мъчения. Мъжът беше успял да избяга и бе заснел любителското видео.

Човекът от другата страна на камерата явно бе пиян или уплашен до смърт. А може би и двете. Образът на екрана непрекъснато потрепваше.

Мъжът обяви, че ако видеото се излъчва в интернет, сатрапите са го заловили и той вече е мъртъв.

Престъплението му? Просто е искал да бъде свободен.

„Има десетки хиляди като мен — съобщи той на света. — Костите им лежат под ледовете на сибирската тундра или на дъното на езерото Балкаш в Казахстан. Скоро ще видите доказателства за това. След мен други ще продължат борбата.“

Мъжът предупреди, че докато светът продължава да се занимава с Осама бин Ладен, старото зло — милион пъти по-страшно от общите усилия на всички ислямски ренегати — очевидно отново е сред нас, и то по-смъртоносно отвсякога.

Време е светът да научи ЦЯЛАТА ИСТИНА!

— изкрещя срещу камерата мъченикът, а после се обля в сълзи.

„Името ми е Константин — добави той, после побърза да се поправи: — Беше Константин. За мен и семейството ми вече е късно, защото всички сме мъртви. Съпругата ми и трите ми деца ги няма. Но вие не забравяйте защо съм мъртъв. Не забравяйте защо загина семейството ми.“

Лицето на мъжа изчезна от екрана, гласът му заглъхна. На негово място изплува огромен облак във формата на гъба, под който се появи надпис:

Първо руският народ, а после и останалата част от света. Можем ли да си позволим да чакаме?

Качеството на записа бе лошо, специалните ефекти — аматьорски, но това нямаше значение. Константин и нещастното му семейство жертват живота си, за да дадат на света шанс за оцеляване.

Първият човек, който видя видеозаписа, бе компютърен програмист от Хюстън. Дълбоко впечатлен, той го изпрати по електронната поща на двайсет свои приятели. Вторият, който видя материала секунди по-късно, бе французойка, страдаща от безсъние. Обляна в сълзи, тя изпрати файла на петдесет свои приятели. Третият зрител бе в Южна Африка. Той бе толкова впечатлен, че се обади по телефона в Би Би Си, а после разпрати файла на осемстотин свои „близки“ приятели в мрежата. След като изгледа видеото с ужас, момиче от Норвегия го изпрати на всички свои познати. Следващите хиляда зрители се намираха в деветнайсет различни държави и препратиха видеото средно на трийсет свои приятели, които от своя страна го изпратиха на десетина свои близки. Това, което стартира като дъждовна капчица в океана на интернет, бързо се превръща в цунами от пиксели и байтове с размери на цял континент.

Записът се разпространи по света със скоростта на пандемия. От блог на блог, от чат на чат, от имейл на имейл. Мнозина заживяха с мисълта, че всеки момент ще бъдат смазани от лудите и кръвожадни руснаци. Три дни след покъртителната изповед на Константин името му обиколи света. Скоро половината от населението на света, включително хора, които не знаеха нито името на папата, нито на президента на САЩ, научиха всичко за убития руснак.

Историята напусна блоговете и чатовете в интернет и се подхвана от пресата. Първо от по-второстепенните издания, а после и от авторитетните „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“, както и от всички водещи всекидневници по света. Ако не за друго, то поне защото всички говореха за нея. Естествено, оттам тя попадна и в глобалната телевизионна мрежа. Канал 1 в Германия, Би Би Си, Си Ен Ен, Ей Би Си Нюз, а дори и китайската държавна телевизия оповестиха приближаването на края на света. Темата трайно се настани в световното обществено съзнание и всичко останало мина на заден план.

Колективният призив „Помнете Константин“ ечеше гръмко на всичките седем континента.

В специална декларация руското правителство категорично отрече тази история. Президентът Горшков се появи дори по международните телевизионни канали и я нарече гнусна лъжа, а после изброи куп „неопровержими“ доказателства, че такъв човек никога не е съществувал. Но малцина му повярваха, защото Горшков бе бивш служител на КГБ, а журналистите от години информираха световната общественост, че правителството му бе пълно с фашистки демони. Макар и отдавна известен, на този факт не беше отделено нужното внимание просто защото бе встрани от живота на хората. Но сега те бяха видели мъртвия Константин и отровната гъба и всичко се промени.

Разбира се, имаше и скептици, които хранеха сериозни съмнения относно Константин и целта на видеозаписа. Същите тези хора бяха готови да започнат разследване на предполагаемата смърт на този мъж. Но огромното мнозинство бе възприело безпрекословно историята и бе убедено в нейната достоверност.

Нито Русия, нито останалата част от света някога щеше да разбере, че Константин бе само един начинаещ латвийски актьор, а „раните“ и „обезобразяването“ му бяха резултат от работата на опитен гримьор и майстор осветител. След записа той просто бе измил грима и свалил дегизировката си, за да отиде да обядва не другаде, а в „Руската чайна“ на 57-а улица в Ню Йорк, където щеше да плати с малка част от петдесетте хиляди долара хонорар за видеозаписа. Той мечтаеше да получи добра роля в някой латино сериал, защото знаеше испански и имаше красиво мургаво лице и атлетично тяло.

Междувременно светът вече не беше същият.