Дейвид Балдачи
Цялата истина (29)

28

Настанил се в луксозния си киносалон, Николас Крийл гледаше финалните сцени от „Спасяването на редник Райън“. Обичаше този филм, но не заради великолепната актьорска игра, майсторската режисура или моралните послания на тази класическа история. Обичаше го заради всеобхватната война, показваща смъртта като нещо достойно.

Крийл бе натрупал състоянието си от производството и продажбата на машини, които са в състояние да убиват хиляди, дори милиони хора. Но той всъщност беше миролюбив човек. Никога не беше вдигал ръка да удари някого, нито веднъж в живота си не беше стрелял. Мразеше насилието. Най-много пари печелеше по време на мир, но един специален мир. Той се характеризираше с усещането за мир, придружено от опасенията, че войната всеки миг ще избухне.

Мирът, зад който наднича призракът на войната, беше най-добрият мир за Николас Крийл.

Но имаше и друга причина да харесва „Спасяването на редник Райън“. Втората световна война представляваше класически сблъсък между доброто и злото, една благородна война, която позволи на цяло поколение американци да изпълнят дълга си и да се превърнат в „най-великото“ поколение на страната си. Днес, независимо дали светът си даваше сметка за това, се пораждаше конфликт от същия характер.

Крийл правеше всичко възможно да изкара на световната сцена нови играчи, непознати на никого, които обаче щяха да разполагат с всички средства, за да победят злото и да превърнат света в по-спокойно място за живеене. Разбира се, поради кратките срокове това щеше да се случи с цената на доста жертви, но жертви винаги е имало. В дългосрочен аспект обаче предимствата щяха да са очевидни.

Той стана, прехвърли се в спалнята и лепна една целувка на бузата на мис Секси, която си почиваше в леглото след поредния сеанс, предназначен да отпусне нервите му.

Наблюдавайки я от горе на долу, той изведнъж осъзна, че краят наближава. Секси харесваше разкошния живот, високия социален статут и най-вече питиетата. Редовно крещеше на прислугата, държеше се неоправдано надменно, тормозеше децата на Крийл от предишните му бракове по време на редките им посещения. Последното не беше чак толкова лошо, защото той не хранеше особено топли чувства към тези деца. Но на избухванията трябваше да се сложи край.

Естествено, скъпата му съпруга би могла да бъде рекламен плакат на несигурността. Тя имаше гимназиално образование и външност на супермодел. И когато я видя за пръв път, той веднага реши, че трябва да я има. Просто защото всички мъже я желаеха, а Крийл обичаше да е пръв.

По навик работеше нощем. Офисът му не беше прекалено голям за човек с неговите финансови възможности, но пък беше удобен. Настани се зад бюрото, включи компютъра и видя, че Пендър му е изпратил имейл с няколко прикачени файла.

Изчете ги внимателно, интересът му видимо нарасна.

Финикс Груп? Никога не беше чувал за нея.

Придърпа телефона и набра един номер.

— Искам да разбера точно кой стои зад мозъчния тръст Финикс Груп със седалище в Лондон — сухо заповяда той. — Искам го максимално бързо!

Инстинктът му подсказваше, че това можеше да се окаже поредното липсващо късче от огромния пъзел, който подреждаше. Всичко е въпрос на късмет, който не е излишен дори за търговците на смърт, притежаващи милиарди.

Няколко часа по-късно желанието му се сбъдна. Хората му наистина си ги биваше. Те бяха успели да проникнат през редица фасади, издигнати специално за да скрият истинския собственик на Финикс Груп. А когато някой си прави толкова труд, той обикновено има достатъчно основания. Крийл дори не можеше да повярва на късмета си.

Собствеността на Финикс Груп нямаше нищо общо с Аризона. По принцип се приема, че „фениксът“ произхожда от Египет, но той се почита и в други части на света. Най-вече в една древна земя, където той е символ на небесната власт, на вярност и чест. Нещата се подреждаха перфектно.

— Поставете централата на Финикс Груп под двайсет и четири часово наблюдение — нареди в слушалката Крийл. — Искам пълна информация за всички, които работят там. Плюс подробни архитектурни планове на сградата.

После се обади на Сизър. Дойде време „ботушите“ му да тръгнат по земята.