Дейвид Балдачи
Цялата истина (77)

76

Няма хубави дни за погребения. Дори когато грее слънце и въздухът е топъл, едва ли има нещо позитивно в полагането на труп в студената земя, особено когато в него зеят дупки от три куршума, лишили го от най-малко четири десетилетия живот. А в Дурлах нямаше нито слънце, нито хубаво време. Дъждът се лееше като из ведро. Шоу и Кейти седяха в колата, паркирана до малката църква в средата на гробищния парк.

Рано сутринта самолетът им кацна във Франкфурт, откъдето се придвижиха с взета под наем кола. На дъблинското летище Шоу задейства алармите на металния детектор. Един от служителите на реда се приближи до него и плъзна електронната си палка по тялото му.

— Навийте ръкава си, сър — заповяда той, когато уредът реагира близо до лявата му ръка.

Очите му зърнаха металните скоби върху раната, лицето му се разкриви.

— По дяволите, това сигурно ви боли! — възкликна той.

— Само когато си навивам ръкава — отвърна Шоу.

Дъждът бързо превръщаше в кал купчината прясно изкопана пръст до гроба. Ковчегът на Ана и групичката опечалени бяха под голяма палатка, която ги пазеше от пороя.

Шоу реши, че няма смисъл да се присъединяват към тях, тъй като бе зърнал Волфганг Фишер. Наташа беше до него. Днес те съвсем не изглеждаха високи и стройни, а по-скоро смачкани и прегърбени. Останал в колата, Шоу гледаше как спускат ковчега в гроба. Волфганг беше на ръба на припадъка. Неколцина мъже го подкрепиха по обратния път до колата.

Кейти безмълвно наблюдаваше тъжния ритуал, по бузите й се стичаха сълзи. Слава богу, че не ми се налага да пиша за това погребение, помисли си тя. Погледна крадешком към мъжа до себе си. Шоу беше мрачен, но очите му бяха сухи.

— Тъжно е — прошепна тя.

Той не каза нищо. Очите му не се отделяха от гроба.

Половин час по-късно опечалените си тръгнаха, отстъпвайки място на гробарите. Независимо от противното време те трябваше да изпълнят своите задължения и да заровят завинаги Ана в земята на Дурлах.

Шоу слезе от колата и се обърна.

— Помниш какво трябва да направиш, нали?

Тя кимна.

— Само внимавай, моля те.

— Ти също.

Той затръшна вратата, огледа се и тръгна към дупката в земята, опитвайки се да не мисли за другата, още по-голяма дупка, зейнала в душата му.

Подаде няколко банкноти на гробарите и ги помоли на немски да го оставят сам няколко минути. Доволни да се скрият от проливния дъжд, мъжете взеха парите и изчезнаха.

Шоу се изправи на ръба на дупката и сведе поглед към ковчега. Не искаше да си представя Ана в дървения сандък. Мястото й не беше там. Започна да й говори с тих глас, изричайки нещата, които тя би трябвало да чуе, докато беше жива. Можеше да съжалява за куп неща в живота си, но никога нямаше да си прости, че не беше при Ана, когато тя най-много се нуждаеше от присъствието му.

— Съжалявам, Ана — прошепна той. — Безкрайно много съжалявам. Ти заслужаваше много повече от това да бъдеш с човек като мен.

После грабна лопатата и започна да зарива гроба. Беше твърдо убеден, че е работа, която не можеше да остави на други. Свърши половин час по-късно, без изобщо да усеща, че целият е подгизнал.

Очите му се спряха върху надгробния камък. На него беше изписано пълното име на любимата жена: Анастасия Бригита Сабена Фишер. Под него бяха издълбани датите на раждането и смъртта, а най-отдолу — кратка фраза на немски.

Нека прекрасната ни дъщеря почива в мир.

— Почивай в мир — прошепна Шоу. — Почивай и за двама ни, скъпа Ана. Защото аз едва ли ще намеря спокойствие до края на дните си.

Коленичи в калта и сведе глава.

Иззад дърветата се появиха двама мъже с пистолети в ръце.

Резкият вой на клаксона разкъса тишината над гробището. Кейти се смъкна в седалката.

Стреснати, мъжете се понесоха към Шоу.

Миг по-късно екнаха изстрели и задното стъкло на колата се пръсна на хиляди късчета.