Дейвид Балдачи
Цялата истина (13)

12

Разходката до Тринити Колидж му отне само десетина минути. Шоу вървеше с широка крачка, нетърпението в душата му нарастваше. Лекцията й беше към края си и той реши да я изчака в любимата и на двамата книжарница „При Маги“, която се намираше от другата страна на улицата, точно срещу входа на колежа.

Размени няколко думи с продавачката и навлезе между високите полици. На една от тях откри книга на Ана за произхода на фашистките правителства, озаглавена „Историческо изследване на полицейските държави“. Любовта на живота му обичаше забавленията, беше емоционална и романтична, но същевременно притежаваше твърде висок коефициент на интелигентност, който използваше за сериозна работа. Ум и красота: най-могъщата комбинация за спечелване на мъжкото сърце.

Ана се появи и се хвърли в прегръдките му. Дългите й пръсти се забиха в основата на гръбначния му стълб и бавно се плъзнаха нагоре. Винаги усещаше болката му, независимо че той умееше да я прикрива изключително добре.

— Напрегнат ли си?

Акцентът й беше по-скоро местен, отколкото немски. Ана Фишер говореше петнайсет езика без почти никакъв акцент. След шест години в Оксфорд, където беше написала няколко блестящи книги и монографии, тя беше работила като симултанен преводач в ООН. На даден етап, покорила това предизвикателство, бе приела офертата на лондонски мозъчен тръст, където се занимаваше с международна политика и анализ на изключително сложни глобални проблеми. Със сигурност беше по-умна от Шоу, но никога не го показваше.

— Малко — отвърна на въпроса й той.

— Лош полет от Холандия?

— Не, полетът беше окей. Просто една стара травма от ръгби, която се обажда от време на време.

Не беше необходимо да й казва за скока във водите на Амстел, който беше истинската причина за неразположението му.

— Ах тези момчешки игри! — прошепна с фалшив укор тя. — И това ли се дължи на тях?

Пръстът й се насочи към белега на лицето му, получен с любезното съдействие на иранеца, който никога повече нямаше да познае свободата.

— Не. Просто куфарът ми изскочи от багажника в самолета по-бързо, отколкото очаквах — излъга Шоу. — Но раната изглежда по-тежка, отколкото е всъщност.

Най-после се разделиха и Ана вдигна глава към лицето му. Не беше принудена да извива врат прекалено много, защото към своите метър и осемдесет беше прибавила и високи токчета. А Шоу, за пръв път от доста време насам, изпита задоволство от ръста си.

— Как мина лекцията? — попита той.

— Имаше много хора — отвърна Ана. — Но в интерес на истината трябва да добавя, че това най-вероятно се дължеше на храната, доставена от най-добрия индийски ресторант в града, а и на безплатните напитки. Съжалявам, че не дойде. Щеше да ми е приятно да си те представя в пълния ти блясък.

— Защо да го правиш, когато сега можеш да ме видиш насаме?

Тя го целуна. Дългите й пръсти се преплетоха с неговите.

Той й показа книгата, която беше купил.

— Но защо си харчиш парите? Аз щях да ти я дам безплатно. Изпратиха ми всичките непродадени екземпляри. Толкова са много, че ги използвам вместо табуретки!

— Е, от тази ще си получиш полагаемия ти се процент за авторско право. Ще ми я надпишеш ли?

Ана извади писалката си и надраска няколко думи.

— Прочети го по-късно — дръпна книгата тя, усетила намерението му да надникне над рамото й. — След Дъблин.

— Благодаря.

— Наистина ли се интересуваш от полицейските държави?

— Дотолкова, доколкото поне веднъж в месеца попадам в някоя от тях — сви рамене той.

Преди три години в Берлин Шоу буквално връхлетя върху нея на някаква малка уличка, където я бяха нападнали двама крадци. Току-що приключил солова мисия, която много наподобяваше тази в Амстердам, той не беше в най-добро разположение на духа. На всичкото отгоре бандитите допуснаха фатална грешка, решавайки, че ще ограбят двама души наведнъж. Полицията пристигна няколко минути след като Шоу ги бе пребил и бе набрал съответния номер. Ръката му сериозно пострада от съприкосновението с черепа на единия от нещастниците.

Ана отказа да отиде в болница и той я изпрати до хотела. Там държа кърпа с лед върху лицето й в продължение на цял час, а после спа на пода, защото емоционалното й състояние беше твърде нестабилно.

До този момент Шоу не беше имал сериозна връзка с жена. Това най-вероятно се дължеше на отношенията с майка му или по-скоро на липсата на такива.

Така става, когато те изоставят.

Но когато зърна Ана Фишер на зле осветената берлинска уличка, пребита и окървавена, той веднага усети, че сърцето му вече не бе само негово.

Днес, почти три години след онази случка, нейните чувства бяха ясни — Шоу знаеше, че тази жена го обича. Но усещаше и нарастващото й удивление от липсата му на желание да се обвърже.

Така не можеше да продължава. И той нямаше да чака повече, въпреки че все още не се беше освободил от Франк. По този въпрос все щеше да измисли нещо.

— Доста си мълчалив — отбеляза по време на вечерята Ана. На трийсет и осем, тя продължаваше да носи косата си дълга и изкусително виеща се около изваяното й лице.

— Не, просто съм гладен — поклати глава Шоу. — При мъжете тези състояния са сходни. Тук едва ли предлагат „кодъл“.

Имаше предвид традиционното блюдо от бекон, картофи, лук и наденички, обилно посипано с черен пипер.

— Можем да отидем другаде…

— Не, тук също е добре. С годините храната в Дъблин става все по-добра.

— Вярно, но не мога да разбера защо в ирландското задушено не слагат моркови — усмихна се Ана над чашата с вино. — Дори англичаните слагат моркови в своето.

— Точно затова ирландците не искат.

Към края на вечерята тя вдигна глава и попита:

— Какво прави този път в Амстердам?

— Почти нищо.

— Лоши времена за консултантския бизнес?

— Хайде да ставаме. Искам да ти покажа едно място. Усети напрежението в гласа си. Беше сигурен, че и Ана го е доловила.

— Добре ли си? — попита тя. — Държиш се тайнствено. Шоу навлажни устните си и направи опит да се усмихне.

— Нали тайнствеността ти харесваше?

Въпросът му прозвуча крайно неубедително. Изправи се и усети леко подгъване в коленете. По дяволите!

Скочих от десет метра в проклетата река Амстел и почти пребих банда ядрени терористи, а сега се държа като влюбен гимназист!

Един час по-късно влязоха в малка кръчма северно от Лифи — в квартал, който беше в по-бедната и лишена от блясък част на Дъблин. Но мястото допадаше и на двамата.

— Нима е възможно да не се влюбиш в град, в който са се родили Суифт, Стоукър, Джордж Бърнард Шоу, Йейтс, Уайлд, Бекет и Хийни? — бе попитала преди време тя. — И големият майстор Джойс, разбира се.

На което той, просто за да провери реакцията й, бе отговорил:

— Аз предпочитам Роди Дойл.

— А пък аз Мейв Бинчи — бе изстреляла в отговор тя. Шоу поръча, без да я пита, което беше необичайно за него.

— Какво е това? — попита Ана, когато поръчката кацна на масата.

— Викат му „барм брак“, нещо като плодов кейк.

— Плодов кейк ли? Чувала съм, че тукашните плодови кейкове ги използват като ограничители на врати или като чиста отрова!

— Само опитай — отряза й едно парче Шоу. — Нали си авантюристка?

Ана набоде парчето с вилицата си и нещо изтрака. Големите й очи се разшириха от учудване, когато извади пръстена отвътре.

— Легендата твърди, че ако ти се падне пръстенът, скрит във всеки „барм брак“, скоро ще се ожениш — подхвърли Шоу.

Вече нямаше връщане назад. Следващите няколко мига щяха да решат целия му живот. Ризата му подгизна от пот. Пое си дълбоко дъх, смъкна се от стола и опря коляно в дъските на пода, излъскани от краката на хиляди пияници през вековете. А може би и на още някой, който беше решил да направи официално предложение на любимата си. Пое треперещата й длан в ръката си, сложи й пръстена и тихо попита:

— Ана, ще се омъжиш ли за мен?