Дейвид Балдачи
Цялата истина (81)

80

Изправен зад Кейти, Шоу напрегнато гледаше компютърния екран. Имейлът беше изпратен преди десетина минути, но отговор все още нямаше.

— Да го пусна ли още веднъж? — попита Кейти.

— Не! — отсече той, но в гласа му се долови нервност.

За щастие не им се наложи да чакат дълго.

Посланието беше кратко: „Какво искаш?“

Спогледаха се, после Шоу бавно кимна.

— Отговори му.

Среща лице в лице, напечата Кейти.

„Невъзможно“, беше отговорът.

В такъв случай ще публикувам своята версия.

„Никой няма да ти повярва“, отговориха отсреща.

Умея да бъда убедителна. Разполагам и с факти, които ще подкрепят моята версия, а твоята ще отиде в канала.

„Какви факти?“

Ще ти ги кажа лично.

„Няма да стане. Не обичам капаните.“

Шоу и Кейти отново се спогледаха. Разбира се, че това беше капан.

В такъв случай да се чуем по телефона.

Отговорът се забави.

„За какво ще разговаряме?“

За пари — отговори Кейти, прибавяйки три удивителни. Пари срещу мълчанието ми.

„Това може да стане и по имейла.“

Искам да чуя как се потиш, написа Кейти и се усмихна на метафората.

Изтече една дълга минута. После на екрана се появи лаконичен въпрос:

„Кога?“

Кейти плесна с ръце.

Довечера. В полунощ източноамериканско време.

Под този текст прибави номера на един мобилен телефон, който й продиктува Шоу и който беше оборудван с надеждна защита срещу проследяване.

— Той сигурно ще вземе мерки да не го засечем — каза Кейти.

— Най-вероятно ще използва обезопасен апарат — кимна Шоу. — Дори да засечем мястото му между два ретранслатора, районът ще бъде прекалено голям.

— Жалко.

— Светът не е чак толкова голям, колкото си представят хората. Всъщност е доста малък. Ако засечем сигнала, районът за проверка ще е колкото средно голям град. Успеем ли да го направим, Франк светкавично ще изпрати хората си. Той има връзки навсякъде и няма да срещне особени трудности.

— Все пак трябва да изследваме огромен район, Шоу.

— Вярно, но е по-добре от нищо. Може би ще извадим късмет.

Приключил електронния разговор с Кейти Джеймс, Пендър се облегна в стола си. Беше сигурен, че е тя — проклетата репортерка.

Инициалите „К. Дж.“ под посланието бяха нейните. Както и заплахата да изтегли репортажа.

Би трябвало веднага да позвъни на Крийл, но нещо го възпираше. Явно беше проявил небрежност при качването на фалшивия блог и проклетата репортерка го беше разкрила. Крийл не трябваше да научи. Никога не беше виждал по какъв начин постъпва той с провалилите се сътрудници, но слуховете бяха предостатъчни. Не, с този проблем трябваше да се справи сам. В края на краищата ставаше въпрос само за един телефонен разговор. Щеше да вземе всички мерки да не бъде засечен. Няма начин да го открият.

Ако ставаше въпрос за пари, нещата можеха да се оправят. Искането на Джеймс несъмнено щеше да бъде в рамките на разумното. Дори да поискаше милиони, той беше готов да й ги отдели от премията, която му беше обещал Крийл. В крайна сметка никой не го притискаше да купи едновременно яхтата и самолета, нали? Но имаше и друга опасност — тази жена да продължи с изнудването. Как би могъл да я отстрани? Като я убие, разбира се!

Пендър си пое дълбоко дъх, усетил как по гърба му пробягват студени тръпки. Досега подобно нещо не му се беше случвало. Обикновено действаше задкулисно, а не в окопите. Но щеше да се справи. Беше майстор в тази игра и нямаше как да не спечели.

И не беше необходимо Николас Крийл да разбере!

Вдигна очи към тавана и отправи една безмълвна молитва.