Брайън Хейг
Частен сектор (51)

51

Денят беше мразовит и снегът се сипеше като завеса от замръзнали сълзи.

За щастие църковната церемония беше кратка. Лайза би харесала това — тя не обичаше да приказва много-много пред съдебните заседатели, да задълбава излишно в подробностите или да злоупотребява с хорското гостоприемство. Убиецът й беше елиминиран, следствието приключи, тъй че съдебният лекар най-сетне разреши да бъде погребана. От Бостън долетя свещеник, който я познаваше още от малка. В словото си вмъкна разкази за нейното детство, за упорития й път нагоре в живота, за нейната добрина и душевна чистота. Когато приключи, всички се просълзихме.

Както винаги старата гвардия си свърши работата великолепно и ние тръгнахме в такт с потропването на конете, теглещи катафалката с ковчега.

Огледах събралите се опечалени. Всички те бяха свързани по един или друг начин с Лайза. Зърнах Клапър и мнозина офицери от военния съд в парадни униформи. Зърнах Имелда Пепърфийлд, моята вряла и кипяла помощничка, която се опитваше да се прави на твърда, но се проваляше най-позорно. Забелязах лицата на Джак Макгрудър и шефката му Филис и нейният поглед леко ме разтревожи. Мисля, че я бях впечатлил с лукавство и безпощадност. Бях влязъл в онази стая и бях удушил жена си, а ЦРУ не забравя такива хора.

Разбира се, видях роднините на Лайза — мистър Мороу в инвалидна количка, леля Етел, впила яростен поглед в небето, Елизабет, Каръл и, естествено, Джанет. На идване бях зърнал и Феликс, домоуправителя на Лайза. Сега не го виждах, но знаех, че е тук. Сай прати цветя, но не дойде.

Огледах всички, скупчени безмълвно един до друг, после погледнах черния ковчег, увиснал над правоъгълната яма, и казах:

— Имам огромната чест да изрека последните думи. Обещавам да бъда кратък, защото Лайза не би искала друго. Някога Сенека бе предупредил: „Хората не се интересуват колко благородно, а само колко дълго живеят. Макар че всеки има възможност да живее доблестно, никой няма властта да удължи живота си.“

Помълчах и всички се загледахме как снежинките се сипят по ковчега на Лайза.

— Тя живя доблестно, като олицетворение на най-доброто в армията и в правото. Беше моя приятелка, беше приятелка на всички ни.

Обърнах се към капитана на почетната рота и казах:

— Започвайте.

Двама сержанти прекрачиха напред, свалиха американския флаг и го сгънаха на плътен триъгълник. Подадоха флага на капитана, който го предаде на Джанет, сянката на Лайза. Така бе помолил баща й.

Изстрелите разцепиха мразовития въздух и тълпата леко трепна, както се случва винаги. Тръбата пропя тъжната си песен, всички заплакахме и видяхме как черният ковчег се спуска с мъчително бавна тържественост в мрачната яма, която безмилостният убиец бе превърнал в нейна съдба.

Аз останах да гледам в гроба, докато опечалените бавно минаваха покрай мен и се отправяха нагоре по склона на Националното гробище „Арлингтън“. Мнозина от тях бяха минавали неведнъж по този път. Най-сетне бях сложил на място последното късче от мозайката. Ако предпочитате, бях разгадал последната тайна. Лайза беше усетила, че във фирмата има нещо много нередно. Беше приела предложеното място на съдружник, за да не загуби доверието им — защото бе искала да ги разобличи, защото просто й беше в характера да освобождава света от злото. Но не бе разбрала срещу какво страшно зло се изправя и бе платила за това с живота си.

След няколко дни щях да се върна тук за дълъг приятелски разговор. Щях да й разкажа как свърши всичко и колко ми липсва. Бръкнах в портфейла си, извадих нейната смачкана снимка, целунах я и я пуснах в гроба.

Когато най-сетне вдигнах очи, Джанет стоеше до мен.

Гледаше ме и сигурно се чудеше как да го каже по най-мекия начин. Бяха ни събрали убийствата и последвалите бурни събития, които несъмнено предизвикаха неестествени емоционални изблици. Страх, отчаяние, обич, ревност и огромна вълна от алчност. Но всичко това бе отминало и кой знае какво оставаше.

— Бяха чудесни думи, Шон. Благодаря ти — промълви тя.

Мълчах.

Джанет се загледа в ковчега.

— По новините съобщиха, че убиецът от Лос Анджелис е ликвидиран, защото оказал съпротива при опит за арест.

— Който нож вади, от нож умира.

— И че Джейсън Морис загинал при злополука по време на подводно плуване.

— Четох във вестниците.

— А Хал Мериуедър се самоубил.

— Така му се пада на жалкия дребосък.

Тя вдигна очи към небето, после пак ме погледна.

— Как го направи?

— Нямам представа за какво говориш.

— Напротив, имаш. Искам да знам.

— Трябва повече да вярваш на вестниците, Джанет. — Но след кратко мълчание казах: — Qui facit per alium facit per se.

Тя изчака малко, после преведе:

— Който върши чрез другиго, върши сам.

— Това ли означава?

Тя се усмихна.

— Веднъж Лайза ми каза, че най-много й харесвала твоята лоялност.

Свих рамене.

— А на теб кое ти харесва?

— Кой казва, че изобщо харесвам нещо в теб?

— Да, бе.

Тя ме хвана за ръката.

— Шегувам се.

След ново мълчание попитах:

— Как е Джордж?

— Не беше поканен на погребението.

— Правилно.

— Между другото, благодаря за парите — каза тя. — Решихме да ги дадем за благотворителност. Двайсет и два милиона долара на Дома за военни ветерани в чест и памет на Лайза.

А, да, парите. Помните ли онзи малък разговор с Клапър? Е, съгласих се да върна плячката, но настоях, че моята адвокатка Джанет Мороу е заслужила своя дял с ценни правни услуги. Тя не беше федерален служител, бях я наел лично и нито един закон в страната не можеше да й отнеме тези пари. Клапър завъртя един телефон и отсреща му казаха, че имам право. Но за половината не можело да става и дума; бил съм прекалено щедър, така заявиха. Е, нямаше как да споря, затова не се и опитах. Общоприетият хонорар при подобни случаи възлиза на една трета — някъде към двайсет и два милиона.

— Това би й харесало — казах аз на Джанет. Зърнах стария Феликс да ни чака търпеливо горе на хълма. — Тя си падаше по ветераните.

— Да, май си прав.

След поредното мълчание казах:

— Слушай, трябва да се връщам на работа. Между другото, пак работя по криминални случаи.

Понечих да си тръгна, а Джанет каза:

— Може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Мислиш ли… дали Лайза… дали би я разстроило, ако се обвържа с теб?

— Сигурно щеше да каже, че си побъркана.

— Имаш право.

Направих още три крачки и се обърнах.

— В кой хотел каза, че си отседнала?

— Пак в „Четирите сезона“.

— Хубаво място.

Тя кимна.

Направих още три крачки и пак се обърнах.

— Точно в седем. Кълна се да не закъснявам.

Тя тръсна глава.

— Не бързай. Още си нося пистолета.