Брайън Хейг
Частен сектор (40)

40

И тъй, седяхме в моята всекидневна с бронирани жилетки, разправяхме си разни истории, гледахме големия телевизор и дъвчехме пуканки — изобщо каквото се прави, когато чакаш да те посети наемен убиец.

Армията хвърля много усилия и средства в опити да разбере неща, за които никой освен войниците не дава пукната пара. Например най-доброто време да атакуваш някого. Според общоприетата теория това е между три и пет сутринта, когато сънят е най-тежък, бдителността най-слаба, лунната светлина най-мътна, и както се убедихме на собствен гръб, програмата на телевизията е най-скапана. След предаването на Джей Лено настава пълна скръб. Понякога и преди него.

Някъде към два след полунощ останахме само на новини и реклами, а аз бях грохнал; Спинели също, тъй като предната нощ си бяхме играли на маскирани кръстоносци и тичахме да спасяваме Джанет.

Чарли не отлепваше нос от екранчето, свързано с миниатюрната камера в коридора.

Към четири сутринта взех да си мисля, че онзи тип ще се опита да ме очисти по пътя към съда. По редица причини подвижни обекти се нападат по-лесно от неподвижните. Но може би просто си търсех оправдание да подремна.

По-тревожна изглеждаше идеята, че никой няма да ме нападне. Бях познал за Бостън, но догадките са като да хвърляш монета — шансът е петдесет на петдесет.

В четири и пет Чарли откъсна нос от монитора, и каза:

— Отвън има някой. Далече е, в края на коридора, и не се вижда ясно. — После добави с надежда: — Може би някой съсед излиза да потича или тръгва на работа.

Да, може би. Но всички грабнаха пушките, оправихме си жилетките и клекнахме зад щитовете. Започвах да съжалявам, че нямам оръжие.

— Стреляйте на месо — прошепна Спинели на колегите си.

Уместният израз беше „употребявайте сила само при необходимост“ и като адвокат трябваше веднага да го поправя. Но се разсеях. Който цепи косъма на две при такава ситуация, най-често свършва в ковчег.

Минаха няколко минути. Чарли продължаваше да се взира в монитора. Всъщност мина толкова време, че всички започвахме да се отпускаме и успокояваме, когато изневиделица от балкона долетя див вопъл. В същия миг телевизорът и лампите изгаснаха, вероятно от токовия удар на балкона.

Спинели незабавно се завъртя и обсипа балконската врата с дъжд от куршуми. Разхвърчаха се стъкла.

Бил изведнъж се сгъна на две. После Чарли отхвръкна назад и тежко рухна на пода. Спинели изпсува гръмогласно и продължи да стреля с автоматичната карабина към разбитата балконска врата, където внезапно бяха изникнали три черни фигури, увиснали на въжета, които стискаха пистолети със заглушители и гърмяха напосоки из апартамента.

Секунда по-късно страхотен взрив разби вратата на жилището ми и из въздуха се разлетяха трески.

Беше ми дошло до гуша да съм без оръжие. Пролазих по пода, напипах пушката на Бил, търкулнах се назад и насочих цевта към вратата. Нечий тъмен силует се хвърли напред и аз стрелях, но така и не разбрах дали съм улучил. Последва го още един. Пак стрелях, улучих го в корема и той отхвръкна назад към коридора.

Спинели бе изпразнил пълнителя на карабината и сега използваше пистолета. Още гърмеше по балкона, макар че когато се завъртях да погледна, висящите фигури бяха изчезнали.

После настана тишина.

— Презареди и не се надигай — казах аз.

— Мамка му, нещо ми се заби в рамото — промърмори Спинели.

Пипнешком потърсих Бил и Чарли. Докоснах нечие тяло, след това буйна коса — явно беше Бил. Опипах шията му за пулс. Той изстена. Сърцето му още биеше; слабо, но и толкова стига. Продължих да шаря наоколо, докато открих Чарли. Нямаше пулс. По дяволите.

Ушите ми кънтяха, но ми се стори, че чувам сирени. Помъчих се да съобразя какво бе станало — трима висяха с въжета откъм балкона и поне още двама се опитаха да нахлуят през вратата. Какво ставаше?

Стресна ме телефонът. Пропълзях и вдигнах слушалката.

— Дай ми Дръмънд — нареди мъжки глас.

Беше баритон, но някак странно механичен, сякаш човекът е изпушил милион цигари или преобразява гласа си чрез някакво високотехнологично устройство.

— Кой се обажда, по дяволите? — попитах аз.

Така де, може и да не знаех кой звъни, но много добре знаех защо — проверка. Дали съм мъртъв, или тепърва ще трябва пак да ме гърмят. Не съм кръгъл глупак и нямах намерение да потвърждавам каквото и да било.

Онзи отговори с безумен смях:

— Предай на Дръмънд, че го търси тъпакът от Бостън. Викни го и недей да ми губиш повече времето.

— А не може ли да запиша съобщение? — отвърнах аз.

— Хе-хе. Много си смешен, Дръмънд.

По дяволите.

— А ти си жалък некадърник. Вече за втори път се проваляш. Първо с Джанет Мороу, сега и с мен. Началството ти знае ли вече?

— Сегашното не е моя работа. Само наминах да погледам, нали разбираш.

Ама че тъпанар. Самолюбието на тоя тип бе дори по-голямо, отколкото си представях.

— Вярно, забравих — казах аз. — Ти убиваш само беззащитни жени.

— Убивам когото си искам. — Той добави заплашително: Например теб.

— Преди или след като закача на стената си скапания ти задник?

— Още ли имаш стени? — Той се разсмя. — Чух силен взрив.

— Къщата и без това се нуждаеше от ремонт. Благодари на приятелчетата си от мое име.

— Ще им предам. Но недей да ремонтираш. Само ще си хвърлиш парите на вятъра.

— Не съм от твоята категория, копеле. Ти си падаш по беззащитни жени.

— Може да те изненадам, Дръмънд. Редовно убивам мъже.

— Прав си… Много съм изненадан. — И двамата помълчахме. — Сигурно си казваш, че гадостите, които извърши с ония жени, са били необходими, за да подлъжеш ченгетата. Всъщност си жалък ненормалник и дълбоко в душата си изпитваш удоволствие от това.

— На психиатър ли ми се правиш? Гледай си правото.

Разсмях се.

— Честно казано, с нетърпение чакам да те срещна.

— Няма да видиш откъде ти е дошло.

— Вече те видях. Грамаден и тъп чекиджия, дето се е тъпкал с толкова стероиди, че дребната му патка вече не става за нищо. Може би затова ти харесва да трепеш жени.

Той помълча, после каза:

— Свещеникът… ти ли беше онзи, дето извика?

— Изповядай ми се как лъскаш бастуна. Разкажи ми колко те е тормозила майка ти, как си я видял да духа на татко и това ти е разбъркало мозъка.

— Имам по-добро предложение. Ще ти разкажа цялата си биография, докато те режа парче по парче.

— Ще се оглеждам за едър страхливец с дамско бельо.

— Гледай колкото си щеш, Дръмънд. Всеки път съм различен.

— Обсъждай психичните си проблеми с някой, на когото му пука.

Пак помълчахме, после попитах:

— Между другото, кой те е обучавал?

— Сам съм се обучавал, с наръчници и тренировки. А теб?

— Малката ми сестричка. И това стига, за да ти видя сметката.

Двамата се разкискахме като пубери, разменящи цветисти оскърбления и театрални заплахи. Но бяхме съвършено сериозни. И отлично разбирахме, че можем да изпълним заплахите си.

— Но в интерес на истината, Дръмънд, ти нямаш сестричка — каза той. — Брат Джон, баща и майка, всичките в Калифорния, но сестричка нямаш. Адресите им са в джоба ми.

Побиха ме тръпки.

— Не си го и помисляй, гадино. Припариш ли до тях, ще умреш в неописуеми мъки.

— Е, беше много забавно — разсмя се той. — Обичам да опознавам жертвите си. Така работата ми става много по-смислена и незабравима.

Но преди да затвори, аз се сетих за още нещо.

— Хей, няма ли да връщаш пари на „Морис Нетуъркс“? Не трябваше ли да ме очистиш, преди да открия и разоблича измамата?

— Не знам за какво говориш.

— „Морис Нетуъркс“, нещастнико. Тъпаците, дето ти плащат за всички глупости и издънки. Знам всичко за Джейсън Морис, за Хал Мериуедър и… и за адвокатите около тях.

— Дръмънд, започваш да ми досаждаш.

— Чакай да ми паднеш в ръцете, приятел. Тогава ще видиш.

— Непременно ще ти дам възможност да кажеш колко съжаляваш за подигравките. — Той помълча. — А… и още нещо. Моля те, предай много поздрави на мис Мороу. Кажи й, че не съм я забравил.

И той затвори.

В същия миг през вратата нахлуха ченгета и настана истински ад.