Брайън Хейг
Частен сектор (6)

6

Шивачът в „Брукс Брадърс“ се усмихваше алчно, а на стойката до него висяха седем костюма и пет спортни сака с подходящи панталони. Явно имаше стандартен комплект, също като при военните униформи — тънко синьо райе, тънко сиво райе, рибена кост и тъй нататък. Черни и кафяви обувки, колани в същите цветове, двайсет ризи и три чифта тиранти, които не бих си сложил дори под страх от смъртно наказание. За начало обаче трябваше да изслушам идиотска лекция по въпроса кои ризи, обувки и вратовръзки на кой костюм отиват. Защо ли подозирах, че Бари има пръст в това? След двайсет минути бодене с карфици и драскане с креда помолих шивача да изчака два дни с пробата, без да споменавам, че имам сериозни колебания дали е етично да взимам дрехи на стойност около трийсет хиляди долара само за няколко дни работа.

Но се постарах да избегна двусмислиците.

Тъй като имах няколко часа за убиване, се върнах обратно във фирмата и запрелиствах наръчниците. Армията също има наръчници, но те обясняват предимно неща от сорта на това как да нагласиш мина „Клеймор“ с насочен заряд така, че да изсипеш върху чуждата глава смърт и разруха, вместо да си съсипеш деня, или пък как светкавично да оправиш засякла автоматична карабина М–16, докато гадовете атакуват позицията ти. Темите притежават известна… нека го наречем мощ, която те кара да пренебрегнеш дрямката, да четеш внимателно и да запомниш всичко до най-незначителната подробност. Но човек неволно почва да се чуди каква ще е тая фирма, която наема най-умните и надарени випускници от елитните правни университети в страната, а после смята за необходимо да им обясни в най-досадни подробности как се пише делово писмо, при какви условия е етично да се представи сметка за хонорар и при какви категорично не е.

Впрочем на моя етаж имаше автомат за еспресо — от онези безумно скъпи модели, които се срещат само в най-лъскавите ресторанти, с медни тръбички, кранчета под налягане, разни колелца за въртене, копчета за натискане и… олеле божичко, ами ако взема да сбъркам копчето и цялата шибана сграда хвръкне във въздуха? За по-сигурно се примолих на една минаваща секретарка да ми налее чашка кафе, после отидох в библиотеката. Наближаваше осем вечерта. Трийсетина служители все още се гърбеха над документите или ровеха из рафтовете за едно или друго забравено от всички съдебно решение. И краят на смяната още не се виждаше. Всички изглеждаха унили и уморени. Гадно място беше тая фирма, казвам ви.

Повечето служители бяха млади и хубави, малко под или над трийсет, гладни, амбициозни, които искаха само да излязат, да пийнат, да се изчукат и да си живеят живота.

Но който дава съвети, е длъжен да ги изпълнява, затова аз напуснах в осем и половина, като си оставих трийсет минути за пътя до Пентагона. И ето ме — радостно карам лъскавия ягуар по вашингтонските улици, радиото гърми, изпълнен съм с надежди, сластни помисли, нетърпение и може би мъничко тревога, защото внезапно зад мен почва да мига синя лампа. Точно сега не ми трябваха тия глупости.

Сякаш напук се наложи да разиграем цялата безконечна комедия — осем минути чакане полицаят да провери с компютъра номера на колата ми, пет минути обяснения защо не е регистрирана на мое име, две минути адвокатски фокуси в опит да се отърва от глобата за превишена скорост, после още десет минути за попълване на протокола. Между другото, мис Мороу беше изискана дама, от онези, които винаги донасят на вечеря бутилка скъпо вино, не забравят да изпратят бележка с благодарност и са точни до педантичност. Погледнах часовника си — олеле… мис Точно време сигурно вече се превръщаше в мис Време за скандал.

В девет и двайсет и шест нахлух с пълна скорост в северния паркинг на Пентагона. Зърнах отпред да мигат червени и сини лампи. Не бях в настроение за нови срещи с полицията, затова паркирах и тръгнах пеш към тротоара пред могъщата цитадела, охраняваща западната цивилизация. В тишината пращяха радиостанции. Униформени ченгета си записваха номерата на паркираните автомобили. Преброих три полицейски коли, още две без отличителни знаци и цял куп ченгета, струпани около сив нисан максима.

След малко различих и труп в армейска униформа — навярно на някой полковник, излязъл току-що от спортния салон в Пентагона. Години наред е пренебрегвал нарастващото шкембе, а сетне с онази типично военна решителност, на която хората се възхищават, се е втурнал да го смъква, претоварвайки склерозиралите артерии и износеното сърце. Често се случваше. Всъщност може би точно по тази причина гробището беше оттатък пътя. Удобно за всички, нали?

Един агент от охраната на Пентагона тръгна насреща ми и размаха ръце.

— Полицейско разследване.

— Извинявайте.

Все пак се опитах да зърна трупа малко по-добре с плахата надежда, че може да е Клапър. Току-виж, се окажеше, че Господ е чул молитвите ми и го е цапардосал по задника с мълния. Но не ми се вярваше. Бях изразил недвусмисленото желание да присъствам лично при тази проява на провидението.

От тия мисли ме откъсна линейката, която долетя с бясна скорост по пътя към паркинга. Тъкмо минавах покрай един млад детектив, говорещ по радиостанцията:

— … бяла жена, възраст около трийсет години, с армейска униформа. Носи служебна табелка с името Мороу. Диктувам по букви: М-О-Р…

Спрях да крача. Спрях да мисля. Замръзнах.

Детективът ме изгледа свирепо и каза:

— Не стойте тук, сър.

— Казахте Мороу, нали?

— Моля, вървете си.

Изведнъж се почувствах като обезумял.

— Да не би да е Лайза Мороу?

Той метна микрофона вътре в колата и предпазливо тръгна към мен.

— Познавате ли я?

— Глух ли сте? Ако е Лайза Мороу, значи я познавам. Разговарях с нея преди няколко часа.

Той махна на двама униформени, които се втурнаха към нас. Поговори си с тях шепнешком и ми заръча:

— Изчакайте тук, моля. Веднага се връщам.

Двете ченгета заеха позиции около мен, а детективът изтича към навалицата около нисана. Приближи се до някакъв по-възрастен и много по-едър детектив, размениха няколко думи, после заедно поеха насреща ми. По-старият беше чернокож, с грубовато подпухнало лице и кръвясали воднисти очи, които ме оглеждаха любопитно.

Той се поколеба за момент, след това каза:

— Аз съм лейтенант Мартин от полицията в Александрия. — После добави: — Детектив Уилямс казва, че може би познавате жертвата.

Не откъсвах поглед от сивата кола.

— Да. Може би.

Двамата с Уилямс се спогледаха.

— Засега я идентифицирахме само по табелката с името — каза Мартин. — Ако жертвата е носила дамска чанта, значи са я откраднали. Можете да ни спестите часове работа. Имате ли нещо против?

Имах. Исках да се вкопча в нищожния шанс, че не е тя, че става дума за невъобразимо съвпадение, че всеки момент Лайза ще дотича по тротоара с великолепната си усмивка, ще ме хване за ръката и ще си тръгнем.

Но вместо нея за ръката ме хвана Мартин и двамата бавно поехме напред. Когато се приближихме на петнайсет метра, различих русата й коса… после стройното тяло, сгърчено върху асфалта с разперени ръце, като че бе паднала отвисоко, и с изкривени под странен ъгъл крака, сякаш просто не бяха издържали на тежестта й.

Изцъклените зелени очи гледаха право към мен. Потиснах желанието да коленича и да я прегърна. Устните й бяха застинали в изражение на потрес и болка. Лежеше на лявата си страна и гледаше през рамо под невъзможен ъгъл.

Нямах сили да проговоря. Мартин също бе приковал поглед в лицето й. Накрая попита:

— Тя ли е?

Кимнах.

Той ме отведе настрани, двама униформени полицаи започнаха да ограждат с жълта лента колата и трупа на Лайза, а санитарите от линейката разгънаха носилка. Един детектив нахлузваше найлонови торбички върху китките на Лайза, друг безстрастно говореше в диктофон, записвайки първоначалните си впечатления.

Спряхме до цивилната кола на лейтенант Мартин. Той тактично изчака още малко, преди да попита:

— Пълното й име, ако обичате.

— Капитан Лайза Мороу.

— Откъде я познавате?

— И двамата сме служители от военния съд. Работехме заедно.

— Като приятели или като колеги?

Изгледах го втренчено.

— Извинявайте — каза той. Беше от свестните полицаи и отново изчака със следващия въпрос. — Уилямс каза, че сте разговаряли с нея преди няколко часа.

Кимнах.

— Току-що ме назначиха на службата, където Лайза беше работила през изминалата година. Искахме да си сравним впечатленията.

— По това време?

— Тя работеше до късно.

Поредният му въпрос бе прекъснат от появата на черна краун виктория, която стремглаво прекоси паркинга и закова спирачки до нас. Двама мъжаги с евтини костюми изскочиха отвътре и размахаха значките си. Единият връхлетя към нас и изрева:

— Какво става тук, мамка му?

Мартин прекрачи насреща му и се представи:

— Аз съм лейтенант Мартин от полицията в Александрия. Обадиха ни се за труп.

По късата подстрижка, калпавите костюми и още по-калпавите маниери на новодошлите стигнах до извода, че са от армейския Отдел за криминално разследване, съкратено ОКР — военният вариант на цивилните детективи.

— Това тук е федерална територия, тъпако — обяви на Мартин по-старият агент.

Той нетърпеливо махна с ръка на колегата си да отиде при трупа на Лайза. Навярно за да съобщи същия факт на другите полицаи.

— Не чух името ви — каза Мартин.

— Щото не съм ти казал скапаното си име. Твоите тъпанари ми съсипват местопрестъплението.

Очевидно доста раздразнен, Мартин отговори:

— Аз съм онзи, който се обади на вашата нощна смяна във Форт Майър и ги помоли да пратят някого.

Обектът на неговото раздразнение беше дребосък с грозно и злобно лице, голям крив нос, дебели устни, малки, присвити очички и мургава кожа, осеяна с кратери от акне. С две думи — неприятен на вид, а най-вероятно неприятен и като характер. Точно в този момент бе протегнал пръст само на сантиметър от носа на Мартин и настоятелно питаше:

— Тъй ли? Щом си знаел, че идваме, защо твоите тъпаци събират моите улики?

Не издържах. Лайза Мороу лежеше мъртва на асфалта, а този тип си играеше на голям началник. Прекрачих между двамата, вторачих се в агента от ОКР и наредих:

— Представете се.

Той отстъпи крачка назад.

— Старши военен следовател Спинели. — Но след миг си възвърна нахалството и заяви: — Пет пари не давам за вашия чин. Изпречите ли ми се, ще ви обвиня във възпрепятстване на криминално разследване.

Добре. Чудесно. Тъкмо търсех на кого да си го изкарам и този тип щеше да свърши работа. С подчертано студен глас му напомних:

— Мистър Спинели, според устава не се ли полага младшите офицери да козируват на старшите?

Е, той присви очи, но ръката му бавно плъзна из въздуха към слепоочието. Оставих го така около пет секунди, преди да отвърна на поздрава. Странно нещо е властта — в един миг я имаш, а в следващия довтасва по-едър квартален пес и почва да дриска из любимите ти градинки.

— Лейтенант, как бяхте уведомени? — обърнах се аз към Мартин, който едва удържаше усмивката си.

— Някой позвъни на 911 от клетъчен телефон. Обаждането беше прехвърлено в моя участък.

— Знаете ли кой е бил?

— Не. Явно не е искал да се замесва.

— И по кое време уведомихте военната полиция за трупа на капитан Мороу?

— Веднага след обаждането. Преди почти трийсет минути.

Оставих тия разобличаващи думи да повисят из въздуха, преди да кажа на Спинели:

— Форт Майър е само на пет минути оттук.

— Дойдох когато ми се обадиха. Не е ваша работа, господин майор.

Обърнах се към Мартин.

— Лейтенант, от името на въоръжените сили бих искал да изразя най-сърдечна благодарност. Мистър Спинели прояви мудност и вие доказахте професионализма си, като му оказахте необходимото съдействие. — А към Спинели добавих: — Сега ще се постараете да действате със същия професионализъм. Ще проведете изземане на веществените доказателства по установения ред. Очаквам задачата да бъде изпълнена учтиво и колегиално. Ясен ли бях?

Лейтенант Мартин кимна и отиде да съобщи на хората си.

Без да откъсвам очи от Спинели, аз го осведомих:

— Жертвата е Лайза Мороу, моя лична приятелка. Слушайте внимателно, Спинели, защото няма да повтарям. Провалите ли разследването, ще ви почерня живота. Сериозно говоря.

— Познавате ли жертвата?

— Какво казах току-що?

Очите му се присвиха.

— Свидетел ли сте?

— Не. Чух един от полицаите да споменава нейното име и предложих да я идентифицирам.

— И туй ако не е съвпадение, мама му стара. — Той врътна очи към тялото на Лайза. — Какво е станало?

— Убили са я.

— Откъде знаете?

— Знам, защото за разлика от вас огледах трупа. Главата е изкривена под неестествен ъгъл. Някой й е строшил врата.

— Аха… — Той отново се завъртя и ме огледа. — Чакайте тук. Не си и помисляйте да напуснете.

Облегнах се на една кола. Беше необичайно топъл декември с влажни, дъждовни дни и унило сиво небе. Но топлата вълна секна преди два дни; нощта бе красива и хладна, с пълна луна и безброй звезди по небето. Вдигнах очи към тях и изругах.

Вина. Обстоятелствата нямаха значение; вината беше неизбежна и смазваща. Ако бях пристигнал навреме, щях да седя с Лайза в някое уютно барче, щяхме да пием, да се смеем и да си разказваме забавни истории. Питах се дали е стояла тук да ме чака точно преди да загине. Питах се какво ли би станало, ако бях дошъл двайсет минути по-рано.

В нощта прокънтя груб глас — Спинели подигравателно се разправяше с местните ченгета. Хората на Мартин започнаха да се оттеглят, а на местопрестъплението пристигаха нови и нови военни полицаи, които отцепиха района и систематично започнаха да съставят протокол за убийството. Една жена с изключителен талант и ослепителна красота беше захвърлена мъртва на мокрия асфалт като смачкана топка боклук.

Мислех за лицето на Лайза, но кой знае защо, не можех да я видя такава, каквато я знаех, каквато исках да я запомня — щастлива, усмихната, жизнерадостна и самоуверена. Посмъртната й маска бе заседнала в главата ми и не искаше да се махне оттам. Казват, че очите са прозорците на душата. Вярвам в това и всъщност при първата ни среща най-силно ме впечатлиха точно очите й с техния дълбок, почти неестествено зелен цвят. Бяха поразителни очи и аз неведнъж имах възможността да видя каква власт имат над мъжете, жените, а твърде често — уви! — и над съдебните заседатели.

Обзе ме странното и потискащо подозрение, че убиецът е нагласил позата на тялото след нейната смърт. Както вече споменах, трупът оставяше впечатлението, че просто се е свлякъл, но не беше изключено след това убиецът да е извъртял шията с още няколко градуса, та всеки да види ясно очите й — очи, изпълнени вече не с живот и нежност, а с потрес и усещане за предателство.

Разбирах потреса. Смъртта й навярно беше внезапна, но не и съвсем неочаквана, това си личеше по изражението. Усещането за предателство обаче ме пронизваше до дъното на душата.