Брайън Хейг
Частен сектор (24)

24

Понеделник сутрин — точно седем часът. Циганското лято си бе отишло, а аз седях зад бюрото си във фирмата и включвах компютъра. Счетоводителите бяха направили всички числа на пух и прах, сега пишеха окончателния вариант на доклада и аз трябваше да убия няколко часа.

Затова реших да използвам случая и да огледам по-подробно файловете на Лайза. Не споделях подозренията на Джанет, но евентуалната кражба на компютъра и куфарчето не беше за пренебрегване. Имах избор — или това, или да прекарам утрото в компанията на счетоводителите. Предпочетох първото.

Появиха се двете правоъгълничета. Натраках името на Лайза, после ГВП и изникна онова досадно съобщение: „Невярна парола“. Чудна работа.

Както се чудех, телефонът ми иззвъня. Вдигнах слушалката, казах „Дръмънд“ и отсреща някой грубо заповяда:

— Изключете компютъра и елате при мен. Веднага.

— Кой…

— Хал Мериуедър. Девети етаж. Три минути, иначе пращам човек от охраната да ви доведе.

И той затвори. Много мразя да ми затварят.

Тръгнах по коридора към Елизабет, която плахо примига, когато се приближих. Но мисля, че започваше да очаква с нетърпение нашите срещи. Както се казва, в страната на слепите и едноокият е цар.

Усмихнах се.

— Добро утро, Елизабет. Днес изглеждаш зашеметяващо.

Тя се изкиска.

— Ама че сте палавник, майор Дръмънд. Да сте обрали някоя банка напоследък?

— Отказах се. Прекалено много охрана и камери.

— А ново хоби намерихте ли си?

— Все още не. Но обмислям дали да не се заема с превишени сметки и корпоративни сливания. Момчетата от горните етажи се кълнат, че там били големите пари.

Тя се разсмя.

Приведох се над бюрото и попитах:

— Хал Мериуедър?

— Хал значи? — Тя опипа нещо върху бюрото си. — Не сте успели и с него да се спречкате, нали?

— Кой е той?

— Нашият административен директор. На ваше място не бих се закачала с него.

— Защо?

— Има много голяма власт, наистина. Мой пряк началник. Отговаря за охраната, администрацията и персонала.

Тия англичани имат навика да разговарят със странни накъсани изречения, сякаш само идиотите се нуждаят от напълно изразена мисъл. Е, аз съм идиот.

Почуках с пръст по бюрото.

— О, чакайте да видя. Млад е, малко над трийсетте, струва ми се. Много способен и компетентен, но бих казала, че има труден характер.

Изтънчените намеци също са типично английска черта и аз заключих от думите й, че Хал е абсолютен мръсник. Вече и сам бях стигнал до този извод.

— Трябва ми ключът да се кача горе при него.

— Привика ви, а?

— Чул, че съм страхотно момче, и иска да се запознаем.

Тя се разсмя.

— Бъдете нащрек, майор Дръмънд. Маниерите на Хал не са от най-изисканите.

И тъй, тя ми подаде ключа за стълбището, а кабинетът на Хал не беше чак толкова труден за откриване. Името му бе изписано на вратата със златни букви, също като тези на съдружниците, а самата врата се намираше в свързващия коридор между младшите и старшите съдружници. Като знаех как долу хората с университетски дипломи се скъсват от работа, за да докопат кабинет тук, а останалата администрация е забутана на седмия етаж, неволно си помислих, че положението на Хал във фирмата май надхвърля полагащото му се по служба.

Вратата беше заключена, затова почуках, чух бръмчене и влязох. Попаднах в пуста и тясна приемна с две празни бюра. Пристъпих до следващата врата и отново почуках. Може би ми разиграваха онзи детски номер с кутиите една в друга и сега щях да минавам във все по-малки стаи, докато накрая се окаже, че Хал всъщност е някаква буболечка, работеща в чекмедже.

Но след още едно бръмчене влязох в светая светих, където зад широко бюро седеше някакъв тип, който напълно си заслужаваше името Хал. Както ме предупреди Елизабет, той беше на около трийсет и пет години, нисък и шишкав, с оредяваща тъмна коса, черни свински очички и дебел, властен нос.

Не беше сам. Точно зад него стояха управляващият съдружник Харолд Бронсън и прекият ми шеф Сай. Сай се преструваше на смутен и избягваше да ме гледа в очите. Бронсън пък разиграваше ролята на жизнерадостен веселяк, който в момента не е твърде весел.

Хал се намръщи и заповяда:

— Сядай.

Дотук с любезностите. Останах прав.

— Както искаш — отсече той.

— Винаги правя каквото си искам, приятел.

Няколко думи за кабинета на Хал. Бюрото, папките и етажерките изглеждаха закупени на разпродажба. Нямаше нито килими, нито картини с кораби. Не се виждаше и типичният за един работен кабинет безпорядък, което подсказваше, че или Хал няма кой знае каква работа, или е от ония маниаци на тема ред. Интерес представляваха и мониторите, монтирани върху скоби, закрепени за стената. Единият показваше приемната, където Елизабет усърдно си лакираше ноктите. На другия видях пусто стълбище, навярно същото, което водеше към етажа на съдружниците. А третият наблюдаваше кабината на асансьора.

Покрай другите си способности и задължения Хал очевидно беше копоят на съдружниците. Сигурно държеше в някое чекмедже пистолет и изгаряше от желание да гръмне някого за непозволен достъп или задето е пръднал в асансьора.

Както и да е, аз се усмихнах и му напомних:

— Ти ме повика, Хал. — Погледнах часовника си. — Времето ми се хонорува. Разполагаш с трийсет секунди, после се връщам на работа.

Изглеждаше ясно, че ни предстои гадна схватка за надмощие, и исках да нанеса поне първия удар.

Той леко помръдна вежди, рязко отвори някаква папка и с подчертан интерес се загледа в съдържанието. После заговори направо:

— В пет часа и четирийсет и шест минути в събота вечер ти си въвел тук мис Джанет Мороу. Вярно ли е?

— Пише ли го на бланката за посетители?

— Пише го.

— Тогава защо питаш?

— В пет и петдесет и пет си се включил към служебния сървър. Вярно ли е?

— Това къде го пише?

— Централният сървър води отчет на всяко включване. Аз получавам компютърна разпечатка два пъти дневно. — Той повиши глас. — В пет и петдесет и пет, вярно ли е?

— Сигурен ли си, че не е било в пет и петдесет и седем?

Свинските очички станаха още по-свински.

— На всеки четири секунди сървърът се сверява с часовника в Гринуич. Точен е до три микросекунди. Не допуска грешки.

— Но ти допускаш. Нали, Хал?

Вече почвах да си мисля, че току-що съм се пренесъл в калпав епизод от „Героите на Хоган“, където сержант Шулц казва: „Ахтунг, хер полковник Хоган, дер комендант е бесен, че някой нарисувал пъпки върху портрета на Фюрера.“

И сякаш за да не ме разочарова, Хал продължи:

— В пет и петдесет и осем започват многобройни опити за проникване от твоя терминал в електронната поща на Лайза Мороу. По-точно седем неуспешни опита и накрая един успешен.

— В колко часа е успешният опит?

Той сведе очи към папката.

— В шест часа и четири минути.

— И колко микросекунди?

Лицето му почервеня.

— Публична тайна е, че имаш проблеми с поведението. Не се опитвай да въртиш същите номера и тук. — Той остави папката и ме уведоми. — Проникването във файлове на колега е нарушение на фирмената ни политика. Тази политика бе част от изпита, който ти държа и премина успешно. Би трябвало също да знаеш, че е и федерално престъпление.

Подозирах, че двамата съдружници, надвиснали над главата му, силно спъват стила на Хал. Механичният, строго законен разпит беше твърде сух и сдържан за този ситен, бузест смешник. Дори заподозрях, че може да го води по предварителен сценарий.

Хал подпря лакти на масата, приведе се към мен и продължи:

— Какво търсеше в онзи файл?

— Питай всезнаещия си сървър.

Хал отново надникна в папката и — ха така! — явно сървърът наистина можеше да му каже.

— Изтеглил си информация и си пратил електронно съобщение. Знаем, че Джанет Мороу е присъствала. — Той ме погледна в очите и попита: — Наистина ли си разрешил на външно лице достъп до поверителните ни бази данни?

— Това ли съм направил?

Бронсън избра този момент, за да се намеси.

— Отговори му, Дръмънд. — Той скръсти ръце и добави: Както научихме, мис Мороу е окръжен прокурор в Бостън и в момента нейната служба води дела срещу двама от клиентите на фирмата.

Изведнъж осъзнах, че Хал спада към ония параноични бюрократи, които обичат да мачкат хората, а присъствието на двама старши съдружници подсказваше, че фирмата взима съвсем на сериозно неговия маниакален идиотизъм.

Затова се обърнах към съдружниците и казах:

— Търсехме адресите от електронната поща на Лайза, за да може сестра й да уведоми нейните приятели за погребението.

Хал възрази:

— Но си се включил с името и паролата на Лайза Мороу?

— Има ли друг начин, Хал?

— И Джанет Мороу присъстваше, нали?

— Тя е сестра на Лайза Мороу и видя само електронни адреси. — Отново погледнах съдружниците и добавих: — Случаят приключи, досието отива към архив, време е пак да гоним хонорари.

Бронсън ми се стори раздразнен. Но Хал явно не бе приключил, защото пак вдигна папката, извади компютърна разпечатка и я хвърли върху бюрото.

— Обясни това, Дръмънд.

„Това“ се оказа дълга колона от електронни драскулки с две фрази, отбелязани допълнително с жълто — „ЮД: Бос с/у Парагон“ и „ЮД: Бос с/у Мъри“.

Свих рамене и той каза:

— Недей да ми се правиш на тъп. Знаеш, че „ЮД“ е съкратено от „юридическо досие“. И знаеш, че цялостните названия означават Град Бостън срещу „Парагон Венчърс“ и Град Бостън срещу Уилям Мъри.

— Тъй ли? — отвърнах аз.

— Знаеш още, че Бостънската окръжна прокуратура води дело срещу „Парагон Венчърс“ за измама и надписване на разходи по общественото здравеопазване. А Уилям Мъри бе обвинен в заговор и измама с поръчки на стоки по пощата. Те са клиенти на тази фирма и двете досиета са били изтеглени чрез електронната поща на Лайза Мороу.

Той се облегна назад и самодоволно взе да се люшка на стола. Неволно се зачудих защо ли една толкова реномирана фирма наема подобно нищожество.

По изражението му усетих, че не е свършил, и той наистина продължи:

— Голяма загадка е как тия файлове са попаднали в електронната поща на Лайза Мороу. Но тя вече не е жива, за да обясни, нали?

— Ум като твоя обаче сто на сто е измислил обяснение, Хал.

— Да, измислих. Предполагам, че Лайза Мороу е възнамерявала да помогне на сестра си. Ти си бил неин приятел, може би и съучастник. Може и да си вмъкнал тия файлове в електронната поща на капитан Мороу, предполагайки най-глупаво, че няма да забележим електронната активност на една покойница. Така или иначе, двата файла съдържат поверителна информация, която ще облагодетелства бостънската прокуратура.

Раменете на Сай бяха провиснали от разочарование. Бронсън изобщо не изглеждаше разочарован; имаше злобно-щастливото изражение на гимназиален заместник-директор, който току-що е спипал училищния хулиган да пробива дупки в стената на дамската тоалетна.

— Защо, Шон? — попита Сай. — Знаех, че не си доволен от назначението… но защо?

Защо, наистина? Дали бях пропуснал да забележа тия два файла в електронната поща на Лайза? От друга страна… Джанет толкова напираше да види файловете на сестра си. Но тази теория можеше да е вярна само ако и Лайза се окажеше замесена в измамата.

Можеше също така сървърът да е получил електронен инфаркт и да е регистрирал погрешни файлове на погрешно място. Но не ми се вярваше.

Естествено, оставаше и възможността за постановка — високотехнологично накисване. Но от кого? И защо? Спомних си вчерашния разговор с Бари. Имаше ли връзка? Ако да, значи имаше защо… а може би и кой. Но как?

Законът за всемирната гадост предупреждава, че когато ти се случат две много хубави неща наведнъж, това вероятно е съвпадение. Но когато ти се случат две много гадни неща, между тях има пряка връзка — само трябва да я намериш.

— И сега какво? — попитах аз.

Бронсън отговори:

— Комисията по етика ще се събере във вторник вечерта да реши съдбата ти и дали да се обърнем към съдебната система. — Той неохотно добави: — Разбира се, ще имаш възможността да се защитиш.

— Разбира се.

Той продължи да ме информира:

— Дотогава електронните ти права са замразени. Ако влизаш в помещенията на фирмата, трябва да имаш придружител от службата на мистър Мериуедър. Разбрахме ли се?

— Напълно.

Той ми отправи злобен поглед (или поне така се надяваше) и заповяда с малко по-тих глас:

— А сега се връщай в „Морис Нетуъркс“ да довършиш ревизията.

Шегуваше ли се? Не ми се доверяват да включа компютър, не ме пускат да припаря до фирмата без ескорт, но продължавам да трупам хонорари от клиентите.

От друга страна обаче, ревизията сигурно бе струвала на „Морис Нетуъркс“ някой и друг милион долара; би било много гадно да уведомя клиента, че наблюдаващият адвокат е морално възпрепятстван да изпълнява задълженията си и ще трябва да я повторят. Клиентът би изтъкнал съвсем логично, че щом фирмата е избрала мен, сега трябва сама да си сърба кашата. И ето го пак закона за всемирната гадост — по график ревизията трябваше да завърши във вторник и точно същата вечер се подготвяше дисциплинарната екзекуция.

Виждате ли какво имам предвид? Тия юнаци от частния сектор си мислят, че ние в обществения пасем трева.