Брайън Хейг
Частен сектор (8)

8

Малко след четири следобед се върнах в мелницата за пари, където лаконична бележка от Сали ми нареждаше да й се обадя веднага. Отдолу имаше друга бележка да позвъня на Клапър.

Обикновено се придържам към старото правило, че дамите имат предимство. Допускам изключения само когато дамата е заядлива, а от господина получавам заплата.

Клапър попита как е минало, а аз без увъртане отговорих, че е било гадно и ми се ще да не бях летял до Бостън, но все пак донякъде съм доволен. Той каза, че ме разбира напълно. Наистина, понякога има редки мигове, когато с Клапър се чувстваме като приятели и дори заставаме рамо до рамо. Мисля, че и двамата искрено ги харесваме.

Както и да е, предупредих го да очаква обаждане от сестрата на Лайза. Клапър отговори, че вече се е обадила и той се опитал любезно да я посъветва да не се меси. Единодушно решихме, че тя вероятно няма да ни послуша, после той ми разказа за напредъка на ОКР, който се оказа нулев — нито влакна, нито отпечатъци, а следи от гуми на паркинга толкова много, че нямало начин да определят с какво се е измъкнал убиецът. Аз му казах, че ще се заема да уредя погребението. Той одобри и нареди да направя хубаво погребение и да поддържам връзка.

Сега беше ред на Сали. Насочиха ме към тясна килийка в огромна зала, пълна със служители. Вече знаех, че в „Кълпър, Хъч енд Уестин“ зее дълбока пропаст между младши и старши сътрудници. Но след като научих, че младшите сътрудници започват със сто и трийсет хиляди долара годишна заплата, нивото на съчувствието ми спадна дълбоко под нулата.

Надникнах вътре и се изкашлях. Вместо поздрав тя се навъси, погледна часовника си и каза:

— Дръмънд, вчера беше непоносим. А това… това е просто абсурдно. Сай и Бари десетина пъти питаха къде си. Лошо ти се пише.

— Снощи беше убита Лайза Мороу. Отлетях до Бостън да уведомя близките й.

Не бях сигурен дали ме е чула. Продължаваше да гледа часовника си.

— Убита?

— Да. Някой й е строшил врата.

— Знаят ли кой?

— Не. Засега. Прилича на обир.

Тя набързо обмисли новината и заяви:

— Все пак трябваше да се обадиш.

Мина ми през ума, че не уреждам погребение за когото трябва.

— Освен това ме назначиха за кризисен офицер на семейството й — съобщих аз. — През следващите няколко дни ще ми трябва време, за да подготвя погребението на Лайза и да уредя делата й.

— Обясни проблемите си на Бари и Сай — отсече тя.

— Непременно.

Кучка.

Тя пак се наведе над материалите пред себе си и някак небрежно попита:

— Е, успя ли да се подготвиш за теста, или не?

Добре де, ето как стояха нещата. Тя притежаваше всички положителни черти на образцовия младши сътрудник в една адвокатска фирма: амбициозна, трудолюбива, здравомислеща, всеотдайна и тъй нататък. И все пак не ми се струваше особено умна — не че беше вятърничава или тъпа, просто не можеше да се похвали с интелект. И нещо още по-очебийно, липсваха й основни човешки качества като съпричастност, чувство за хумор и състрадание.

Както и да е, явно нямах друг избор, освен да продължа разговора в същия дух и накрая да я сграбча за гърлото или по спешност да сменя темата.

— Над какво работиш? — попитах аз.

— Над каквото трябваше да работиш ти. — Тя посочи една купчина документи. — Това е оригиналното предложение, пратено от „Морис Нетуъркс“ до САИМО. — Посочи друга камара. — Това е възражението, подадено от „Ей Ти енд Ти“, а това е на „Спринт“.

— И са им трябвали двеста страници за едно възражение?

— Сигурно са го писали набързо.

Зад гърба ми някой се изкиска и каза:

— Слава богу, това е индустриален стандарт. Нали не би допуснал, че почтени фирми раздуват сметките?

Завъртях се. Сай ме гледаше с усмивка, макар че в изражението му се долавяше известна липса на добросърдечност.

— Може би — отбеляза той — Сали е пропуснала да ти спомене, че предпочитаме сътрудниците ни да идват на работа преди пладне.

— Спомена го. Само че Лайза Мороу беше убита.

— О…

— По всяка вероятност грабеж със злополучна развръзка.

Той поне прояви благоприличието да не поглежда часовника си. Дори нещо повече, изглеждаше смаян и разтревожен. След кратко колебание каза:

— Аз… ъъъ… Извинявай, Шон. Вие двамата… бяхте ли близки?

— Бяхме.

Той отново се зачуди какво да каже и тази реакция ми се стори нетипична за него. Сладкодумни типове като Сай никога не страдат от липса на точното чувство или точната дума. Накрая изрече:

— Тя беше изключителна жена. Наистина. Същински фойерверк от ум и енергия. — Той видя обърканото ми изражение, придърпа ме настрани, за да не чуват Сали и другите, и обясни: — Предложихме й да я приемем за съдружник.

Навярно личеше колко съм изненадан, защото Сай бързо добави:

— Всъщност тя прие. Помоли да изчакаме няколко седмици, докато подаде оставка и уреди отношенията си с армията. Очаквахме да започне работа идния месец.

— Не мога да повярвам.

Той кимна.

— Заплата от триста и петдесет хиляди долара, дял от годишния приход и обичайните бонуси, които нашата фирма тъй щедро предлага на съдружниците. Възнамерявахме да прехвърлим Лайза в бостънския клон, за да бъде по-близо до семейството си.

Добре де, повярвах. Нещо повече, това обясняваше внезапното му смущение, както и желанието на Лайза да си поговорим за фирмата. В армията ставаш това, което си, но рано или късно за всекиго идва моментът да грабне каквото може. Навярно за Лайза моментът бе дошъл точно сега.

— Чу ли нещо за погребението? — попита Сай.

— Аз го уреждам. Освен това съм натоварен да уредя наследствените въпроси и да помогна на семейството в трудните мигове.

— Добре, направи каквото трябва и не се безпокой за отсъствията. Тя имаше тук много приятели, тъй че, моля те, дръж ни в течение. И, Шон… ако мога с нещо да помогна… не се колебай.

Чух как Сали изсумтя недоволно, но кимнах и Сай тръгна да уведоми останалите от вашингтонския клон, че в Бостън все още има свободно място за нов съдружник.

Върнах се в кабинета и незабавно позвъних на военното полицейско управление във Форт Майър да питам дали един тъпанар на име старши следовател Спинели работи при тях. Дежурният сподели под секрет, че въпросният тип наистина е чистокръвен тъпанар, но нямало да се появи преди пет следобед.

Предположих, че Спинели е имал тежка нощ и още по-тежко утро. Убийството на военен адвокат, и то на армейска територия, неминуемо предизвиква навъсени погледи откъм униформената общност във Вашингтон — същинско пасище за генерали, повечето от които нямат какво друго да правят, освен да се чешат по задниците или да си пъхат носа в чуждите работи.

Разбира се, кабинетът разполагаше с телевизор и аз реших да хвана местните новини в пет. След петнайсет минути празно дърдорене, между две други бодро поднесени вести, говорителят каза:

— И като допълнителна новина, на паркинг край Пентагона е намерено тялото на капитан Лайза Мороу, очевидно убита. Полицията води разследване.

Допълнителна новина? Какво, по дяволите… Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и отсреща прозвуча женски глас:

— Майор Дръмънд?

— Имам ли избор?

— Обажда се Джанет Мороу. Запознахме се тази сутрин.

— А, да… какво мога да направя за теб?

— Току-що се настаних в хотел „Четирите сезона“ в Джорджтаун. Ще може ли да се срещнем на вечеря?

— Аз… ъъъ…

— Моля те. Бих искала да обсъдим някои подробности около погребението и наследството на Лайза. Ти спомена, че ще е твоя грижа.

Не. Съвършено ясно си спомнях как тя спомена, че погребението и наследството са нейна грижа. Интересно.

Гласът й обаче звучеше съвсем искрено, а можеше и наистина да смята така. Естествено, не бих се обзаложил.

Но за отказ не можеше да става и дума.