Брайън Хейг
Частен сектор (21)

21

Слънцето кротко залязваше, когато двамата с Джанет напуснахме паркинга и подкарахме към Вашингтон по широките булеварди на Рослин, оставяйки зад гърба си тълпите около мястото, където беше убита Каролайн Фиорио. На първия червен светофар завъртях глава към нея и попитах:

— Нямаш ли чувството, че Спинели нещо ни е сърдит?

Тя предпочете да не отговори.

— Всъщност се сърди на теб — уточних аз. — Мен сигурно ме харесва, но си мисли, че ти го разиграваш.

— Никой не те харесва. — Тя се усмихна широко. — И не забравяй, че не го търся аз. Все той ми звъни.

За минута се загледахме в пътя, после аз казах:

— Какво криеш и защо?

Тя отвърна на въпроса с въпрос:

— Видя ли изгарянията по ръцете и краката й?

— И синините, и охлузванията от въжета, и строшения врат. Беше отвратително. Накъде биеш?

— Преценяват, че е бил с Кътбърт около трийсет минути и почти два часа с Фиорио. Разликата в жестокостта беше огромна.

— Може убиецът да си пада по знаменитости. Може да му е повлиял различният цвят на косата. Може точно в четвъртък да го хващат дяволите. Аз самият не съм почитател на четвъртъците.

— Не искаш ли да знаеш как разсъждава онзи тип? Да влезеш в главата му?

— Не. Смахнатите живеят в свят на мрачна извратеност и изопачени импулси. Това пътешествие го оставям на професионалистите. И теб съветвам да сториш същото.

Тя се загледа през стъклото и каза:

— Просто си мисля… Не довърши.

— Какво?

— Нещо… нещо не се връзва. Следи от ДНК, които не съвпадат. Лайза е само убита, Кътбърт убита след побой, а сега Фиорио. — Тя помълча и добави: — Горката жена е изтърпяла невъобразими жестокости, сякаш убиецът иска да докаже нещо чрез нея.

— Например?

— Например да предизвика широка публичност и вълнение. С нея е прехвърлил всякаква мярка — не убийство, а цирк.

— Защо му е да го прави?

Без да обръща внимание на въпроса, тя продължи:

— С Джулия Кътбърт налага власт и унижение. Кучешкият намордник, синините по задника, дори безсрамната поза, в която я е оставил. Фиорио е била инквизирана методично. Виждаш ли разликата?

— Да.

— Липсата на последователност би трябвало да ни подскаже нещо. Мисля, че убиецът разиграва роля.

— Роля?

— Не действа импулсивно… прави постановка.

— Защо?

— Не знам защо. — Тя се загледа право напред и попита: Смяташ ли, че са двама различни убийци?

— Това би обяснило разликите, нали? Съвпадат по общи характеристики на убийството, но после изплуват индивидуалните им патологии и онова, което вършат с жертвата преди смъртта, изглежда различно. — Обърнах се и попитах: — Да? Не?

— Ами темпото? Той е умен и трябва да знае, че колкото по-бързо убива, толкова по-вероятно е да допусне грешка.

— Не подсказва ли и това наличието на двама убийци? В такъв случай убиват веднъж на четири до шест дни.

— И как подбира жертвите си?

Диалогът явно не се получаваше — мъчех се да изкопча нещо от нея, а тя съзнателно ме отклоняваше с тия непрестанни загадки. Стара адвокатска хитрост. Поддържаш контрол, като задаваш въпроси.

И също като Спинели усетих, че ми е дошло до гуша. Завих към паркинга пред ресторант „Орлиънс Хаус“ на Уилсън Булевард, намерих празно място и спрях.

— Какво правиш? — попита Джанет.

Бръкнах в куфарчето си, извадих няколко разпечатки и ги подхвърлих на коленете й. Тя се вгледа в купчинката и попита:

— Какво е това?

— Делата за сексуални престъпления, по които е работила Лайза.

Млъкнах и тя разгърна хартиите в скута си.

След малко Джанет посочи с пръст един ред.

— Ето. Това изглежда интересно. Лейтенант Джон Сингълтън. Изнасилил жена и я накълцал с нож. Секс и насилие, същите елементи, които търсим, нали? Освен това е бил офицер. Навярно умен и изобретателен като нашия убиец.

— Нещо друго? — попитах аз.

След още малко тя спря пръст върху друга страница и отговори:

— Тук. Ефрейтор Хари Гойнс, изнасилване и опит за убийство. Отново секс и насилие.

Тя изчете останалите разпечатки, но явно нито един друг случай не й направи впечатление.

Сътрудникът на Клапър бе инструктирал бившите служби на Лайза да пращат без подбор всички нейни дела, свързани със секс под каквато и да било форма или разновидност. Резултатът се оказа странна смес от чудатости и куриози. Сексът извлича на повърхността най-доброто и най-лошото у хората, но адвокатите виждат само лошото.

Накрая Джанет вдигна глава и каза:

— Сингълтън и Гойнс… само тия два случая могат да имат някаква връзка.

— Сигурна ли си?

— Ако списъците са пълни, да.

— Пълни са и аз избрах същите двама.

— А провери ли ги?

Кимнах.

— Да започнем с лейтенант Уилям Сингълтън. Лайза го е защитавала. Всъщност това е било второто й дело.

— Продължавай.

— Млада жена от Файетвил близо до Форт Браг тичала по редовния си маршрут. Някой я дръпнал в храстите, нарязал я с нож, после я изнасилил. Пред полицаите дала добро описание на нападателя: чернокож, висок около метър и осемдесет, щръкнали зъби и грозна рана на дясната ръка. Около две седмици по-късно лейтенант Уилямс бил спрян в същия град за превишена скорост. Докато подавал шофьорската си книжка, полицаят забелязал белег на дясната му ръка. Видял също, че е чернокож, с леко изпъкнали зъби, висок около метър и осемдесет, и го арестувал.

— И какво станало?

— Лайза го оправдала.

— Как?

— Недостиг на доказателства. Тампонът със сперма, взета от жертвата, се затрил някъде. На процеса жертвата признала, че било тъмно, изпитвала ужас, не си носела очилата и не можела да твърди категорично, че е бил Уилямс.

— Но може и да е бил, нали?

— Така изглежда.

— Значи още е на свобода.

— Не съвсем.

— Защо?

— Загинал при тренировъчна злополука преди две години.

Тя поклати глава.

— Задраскваме го.

— Точно така. Сега Хари Гойнс. Той нахълтал в жилището на мисис Клеър Уедъроу, чийто съпруг, сержант от специалните части, изпълнявал мисия в Босна. Гойнс изнасилил мисис Уедъроу, прострелял я в главата и си тръгнал, предполагайки, че е мъртва. Но сгрешил. Балистичният тест съвпадал с оръжието, което носел, ДНК също съвпадала, жертвата го разпознала — ясно като бял ден. Лайза сторила всичко, за да го защити, но бил признат за виновен и осъден на трийсет години във военния затвор „Левънуърт“ без шанс за помилване.

— Значи още е там?

— В сектор С.

Изкарах на заден ход от паркинга и казах:

— Получи каквото искаше, нали?

— Да. Благодаря.

— Добре. Радвам се, че си щастлива. Беше ми много приятно да работим заедно.

— Какво означава това? — попита тя.

— Напускам. Или, да речем, уволнена си. Което предпочетеш.

— О, престани.

Не отговорих.

— Не искаш ли да откриеш убиеца на Лайза?

Продължих да мълча.

— Защо го правиш?

Понякога най-доброто общуване между двама души е да не си общуват. Отново се въздържах от отговор.

Е, тишината трая наистина много дълго, преди тя накрая да проговори:

— Шон, престани. Не мога да се справя без теб.

— Продължавай.

— Необходим си ми.

— Защо?

— Защото… защото съм почти сигурна, че Лайза е била убита по някаква друга причина.

Вече бях минавал оттук, бях чувал същото и се навъсих, за да подскажа, че обикаляме в кръг.

— Лайза ми се обади два дни преди убийството — призна тя.

— И какво каза?

— Боеше се. Смяташе, че някой наблюдава къщата й.

— Продължавай.

— Една вечер видяла пред къщата спряла кола. Няколко вечери преди това имала странното чувство, че някой я гледа през прозореца на втория етаж.

— Чувство?

— Да. Но Лайза беше много уравновесена. Познавал си я.

Да, познавах я, затова попитах:

— Нямала ли е представа кой я гледа?

Тя поклати глава.

— Попитах я дали има от какво да се бои. Тя каза, че няма нищо конкретно. Попитах за зложелатели от някое старо дело. Тя не се сети. Каза, че ако имала време да прегледа архивите, може би…

Джанет сви рамене.

— Което току-що направихме заедно с теб.

— Именно. — Тя помълча и добави: — Лайза спомена също, че нещо във фирмата я тревожело. Попитах какво. Тя каза, че все още проверявала, имала нужда поне от няколко дни.

— И какво?

— Това е всичко.

— Никакви намеци… никакви идеи?

— Усетих, че не й се говори за това. Или защото е адвокатска тайна, или все още беше твърде мъгляво. Но според нея то нямаше нищо общо с усещането, че я следят.

— Било е само нейно предположение.

— Да. Но ми се стори уверена. — Джанет леко се изчерви и добави: — Трябваше да настоявам.

А аз трябваше да бъда на паркинга в девет, паркингът трябваше да е по-добре осветен и в един идеален свят всички биха живели щастливи и дружелюбни и не би имало смахнати гадове, дето убиват млади жени.

Но светът изобщо не беше идеален, затова се замислих над казаното от Джанет. За една година в „Кълпърт, Хъч енд Уестин“ Лайза бе работила за мнозина съдружници по много дела. Основната идея на тая шантава програма за работа с индустрията беше да опознаем цялата палитра на корпоративното право; затова всеки месец са прехвърляли Лайза към ново дело и нов клиент. Последният й месец бе минал в екипа на Сай, работещ изцяло за „Морис Нетуъркс“. Ако допуснех, че фирмата е свързана по някакъв начин — а аз не допусках подобно нещо, — оставаха цял куп дела, с които е била свързана.

Спомних си как при последния ни разговор Лайза спомена, че иска да сподели с мен нещо за фирмата. Но не бях усетил в гласа й нетърпение, нито нотки на страх или тревога. Тогава, както и сега, предполагах, че е възнамерявала да ме посъветва пред кои пирани и акули да не си подлагам задника.

— Нищо не виждам — казах аз на Джанет.

— Може и Лайза да не е виждала.

— Слушай, току-що напуснахме мястото, където една жена е била убита почти по същия начин. Сестра ти беше номерирана и опръскана със сперма.

— Благодаря, знам.

— Тогава какъв е смисълът?

След ново кратко мълчание тя каза:

— Спомни си вечерта, когато убиха Лайза. Какво насочи Спинели към извода, че е било грабеж?

— Чантата й беше открадната.

— Откраднато ли е нещо от Кътбърт и Фиорио?

— Аз… не съм чул да споменават.

— Чантата на Фиорио беше на пода в колата. Видях я.

— Продължавай.

— А сега помисли за още нещо. Лайза беше адвокат. Винаги носеше куфарче. Къде е куфарчето?

— Откъде да знам?

— Претърсих апартамента й. Не беше там. Позвъних на службата й в Пентагона; там също го няма. Мисля, че куфарчето й също е било откраднато. — Тя помълча. — А и компютърът беше откраднат от жилището й, нали?

— Има редица възможни обяснения за кражбите, ако изобщо допуснем, че куфарчето е откраднато. — Замислих се и попитах: — Защо не съобщи всичко това на Спинели?

— Защото ако съм права, полицията ще издъни цялата работа.

— Как?… Защо?

— Какво ще предприеме полицията?

— Стандартната процедура. Ще почнат да разпитват във фирмата с какви дела е била свързана Лайза.

— И как ще реагира твоята фирма?

Вече виждах накъде бие.

— Като всяка адвокатска фирма. Ще кажат на ченгетата, че всичко е под закрилата на закона, служебна тайна, поверителна информация, тъй че да го духат.

— А ако някой от фирмата е замесен?

— Схванах. През следващите дни доста хартия ще иде в огъня.

Тя явно бе обмислила всичко и довърши с прецизен извод:

— Няма да остане и помен от доказателства.

— И затова ти трябва моята помощ — досетих се аз. Тъй като не получих отговор, сам запълних пропуснатото: — Искаш да шпионирам фирмата.

— „Шпионаж“ е много грозна дума. — Тя приглади косата си и добави: — Може би да се поослушаш тук-там. Но само ако желаеш.

— Ако желая? Извинявай, нямаше ли някъде в юридическите книги забрана за тия работи. — Бързо добавих: — Това не беше въпрос.

— И убийствата са забранени.

— Джанет, имаш само изчезнал компютър, може би изчезнало куфарче и десетки възможни обяснения, а си въобразяваш, че това доказва съществуването на сериен убиец в една от най-престижните адвокатски фирми в страната.

— Казах ли, че убиецът е във фирмата?

— Намекна го.

— Не съм. Предположих, че може да има връзка.

— Не — натъртих аз. — Сериозно говоря. Не!

— Е, уважавам решението ти. — След кратка пауза тя продължи: — Откраднатият компютър подсказва, че убиецът се е тревожил за някакво електронно съобщение или файл. Вкарай ме във фирмата да огледам компютъра на Лайза.

— Да, бе. Влизаме заедно и казвам: „Извинявайте, но моята приятелка иска да провери кой е убил сестра й. Та ако не възразявате, ще се включи в нашите защитени компютри, ще се порови из поверителната информация и, току-виж, открила кой от вас го е сторил, негодници мръсни.“

— Мисля, че ще е по-умно да ме придружиш до кабинета си и да излезеш за минутка.

— Ами ако те спипат?

— Ще кажа, че ми трябват адресите от електронната й поща, за да поканя нейните приятели на погребението. Така добре ли е?

Определено не беше добре. Всички улики направо крещяха, че Лайза е станала жертва на безумен убиец, който я е избрал само защото демоните в главата му са я харесали точно през този ден. Погледнах я право в очите и казах:

— Твърдо не.

И тъй, когато въведох Джанет, Елизабет от приемната вдигна глава и каза:

— Майор Дръмънд, през последните дни ви нямаше.

— Бях в ареста.

— В ареста?

— Аха. Доколкото разбрах, някакъв тип с моето описание ограбил банка на три пресечки оттук.

 

— Банка?

— Дребен квартален клон. Задигнал само десет бона. Адвокатът ми ме измъкна.

Тя залитна в креслото.

Аз бързо допълних:

— Но през онзи ден бях в Кливланд. Имам свидетели… десетки.

Тя се изкиска и заяви с превзетия си британски акцент:

— О… просто си правите глупава шега.

Без да отвръщам на усмивката, аз поясних:

— Елизабет, това е Джанет Мороу. Влиза на моя отговорност.

Елизабет измънка нещо, а ние поехме по коридора към кабинета ми. Минах зад бюрото, включих компютъра и докато машината зареждаше, не си казахме нито дума. Чудех се как бях позволил да ме уговори. И дали има тренировки за изграждане на характер.

Екранът светна и аз отбелязах:

— Не знам паролата на Лайза.

Джанет посочи стола ми и попита:

— Може ли?

Настани се и огледа екрана. Насочи вълшебната стрелка, чукна лекичко и изникнаха две правоъгълничета, едното за името на потребителя, другото за паролата му. Тя изписа името на Лайза, после опита парола. В правоъгълника изникнаха звездички, но каквото и да пробваше, върху екрана почваше да мига надпис „Невярна парола“.

Джанет се облегна назад, помисли няколко секунди, опита пак и пак, после още шест пъти, но без успех.

— Дай да опитам — казах аз и се наведох през рамото й.

Натраках ГВП — съкратено от Главна военна прокуратура — и бинго! Готови за старт.

— Твърде очевидно — каза Джанет.

— Не, беше гениално. Просто гениално.

Тя се разсмя. Но екранът показа само три имейла в електронната поща на Лайза. Джанет ги отвори — административни съобщения от фирмата. Лайза беше методична и изглеждаше съвсем естествено да е изтрила личните си имейли, преди да се върне в армията. Нейде в търбуха на сървъра вероятно имаше електронни отпечатъци от всичко, което бе писала някога на компютъра, но възстановяването на тия файлове надхвърляше нашата компетентност.

Джанет завъртя мишката насам-натам и накрая извади списък с електронни адреси. Ако случайно не съм споменал, Лайза Мороу беше много популярно момиче. Джанет прелисти до края и според мен трябва да имаше към двеста адреса.

— Ще прехвърля всички тия адреси в личния си компютър — каза Джанет. — Когато уточним погребението, просто ще им пратя типова покана.

За да стори това, й трябваха няколко минути, после я откарах до „Четирите сезона“.