Брайън Хейг
Частен сектор (11)

11

Той започна да следи Джулия Кътбърт в пет и половина следобед, когато колата й излезе от гаража под административната сграда на Кънетикът Авеню. Тя караше сребрист джип тойота, модел 2001 година, с шестцилиндров двигател с двойно предаване, което навярно не бе включвала нито веднъж от деня на покупката. Изборът на автомобил съвпадаше с цялостния й психологически профил: практична, надеждна и най-добра на пазара за тази цена. Колата създаваше усещане за близост с природата, първична сила и авантюризъм — три качества, на които Джулия Кътбърт открито се възхищаваше и болезнено страдаше от тяхната липса. Горката Джулия беше високопоставена чиновничка, мечтаеща да бъде принцеса от филм на Дисни. Да я проследи не представляваше никаква трудност.

Във Вашингтон бе настанал час пик и плътният автомобилен поток пъплеше едва-едва. Както винаги Джулия караше съсредоточено и предпазливо, рядко сменяше платната и подаваше предварителен сигнал за всяка маневра. Пълзеше като охлюв.

В шест и петнайсет тя свърна наляво от Ем Стрийт в Джорджтаун, слезе по надолнището и зави надясно към един подземен гараж. Той изчака петнайсет секунди, преди да я последва. Влезе тъкмо навреме, за да зърне как задните светлини на колата й изчезват надясно. Слезе три нива по-надолу. Той също. Тя спря на едно свободно място, а той паркира дванайсет места по-нататък.

Човекът вече тихомълком се поздравяваше за успеха, когато изведнъж всичко се преобърна с главата надолу. Тя заключи колата и вместо към стълбището, тръгна направо към асансьора за инвалиди. Той тъкмо излизаше от колата си, когато вратата на асансьора се затвори и гузната й усмивка изчезна. Мързеливата кучка трябваше да тръгне по стълбището, а не да злоупотребява с общественото доверие.

Той се втурна към стъпалата, тичешком изкачи трите нива до партера и когато изхвръкна през масивната двойна врата, блъсна в стената някаква майка с малки деца.

— Извинявайте — измънка той, като се озърташе трескаво.

Майката го изгледа злобно, а едното дете нададе вой и заподскача на куц крак.

Беше попаднал в търговски център на два етажа, пълни със скъпи и лъскави магазини. Джулия Кътбърт носеше тъмносин костюм. Наоколо нямаше много хора и би трябвало да я открие лесно. Стига да беше тук.

Пет минути продължи да я търси с нарастващо отчаяние.

Изскърца със зъби, изруга и изскочи през изхода към Ем Стрийт. Озова се на улица, гъмжаща от пешеходци, предимно младежи и студенти, които бродеха на шумни групички от заведение в заведение. Озърна се в двете посоки, но не видя никъде синия костюм на Джулия Кътбърт.

Не бе очаквал това. Не и от нея. Компютърът я бе оценил едва с тройка. Дори невръстните дечица с тяхното причудливо поведение и наивно доверие в непознати хора се оценяваха по-високо. Джулия Кътбърт беше само на две деления над някой изкуфял паралитик в инвалиден стол, помисли си той, докато се бореше с изумлението и обмисляше вариантите. Най-простото решение би било да се върне в паркинга, да изчака около колата й, докато се върне, и да предприеме нов ход. Вариантът отпадна още в мига, когато му хрумна. И без това вече се бе наложило да коригира сценария с онази Лайза Мороу. Веднъж — как да е, но ролята на Джулия беше свещена.

Той напрегна мозъка си и се опита да отгатне какво я е довело тук.

Пазаруване… може би, но докато оглеждаше улицата и квартала, това взе да му се струва все по-невероятно. Редиците скъпи лъскави магазини в Джорджтаун определено не бяха за една стисната любителка на сезонните разпродажби, която обичаше да се хвали пред приятелките си какви изгодни покупки е направила в „Уолмарт“, „Кеймарт“ или „Долар“. Въпреки големите си претенции Джулия имаше душа на счетоводител. За нея животът представляваше една непрестанна надпревара кой да вземе най-голям процент отстъпка.

По това време на деня би трябвало да е гладна. Но не му се вярваше да е карала четирийсет минути в най-натовареното движение само за да посети някой скъп ресторант в най-пренаселената част на града. Може би имаше среща и тази догадка силно го разтревожи. Това би объркало всичко. Именно днес трябваше да е звездната вечер на Джулия.

Той си помисли за всички други подробности и бележки от нейното досие и в главата му постепенно почна да се оформя идея. Отново се озърна в двете посоки, после бързо прекоси улицата и влезе в „Клайд“. Барът беше претъпкан с млади мъже и жени, повечето облечени в делови костюми, които надигаха чаши, бъбреха и се смееха, хвърляха си премрежени погледи и се перчеха с надеждата да привлекат вниманието на другия пол. Той бавно тръгна из заведението, като се преструваше, че търси някого. Но никъде не видя Джулия с нейния костюм от син шевиот. Можеше да е в дамската тоалетна, затова той се повъртя наоколо, изчака пет минути и накрая си тръгна навъсен.

Една пресечка по-нататък имаше ресторант от веригата „Нейтан“ и той се нареди на опашка пред входа. Вътре завари почти същата сцена — човешки супермаркет, препълнен с млади хора, готови да плащат по седем долара за една бира срещу нищожния шанс да им излезе късметът. Огледа най-напред масите в случай, че е поканена на вечеря. Никъде не видя син костюм. Насочи се към бара, където висяха предимно жени, търсещи запознанства. След две минути безплодно издирване той зърна тъмносиньо петно в края на бара, точно под две старинни весла, закачени на стената, за да придадат на заведението съвършено фалшива прилика с елитен спортен клуб. Измести се настрани, за да вижда по-добре. Успех — наистина беше Джулия с костюма от син шевиот, настанена върху висока табуретка и стиснала елегантно между два пръста на лявата си ръка чаша с коктейл. Застаналият до нея мъж пушеше „Кемъл“, нервно се полюшваше от пети на пръсти и се кискаше на нещо.

Мъжът наближаваше четирийсетте, с оредяла коса, бузесто лице и дълъг, остър нос, а позата и жестовете му подсказваха, че полага големи усилия, за да я омае. Нейната поза и отегчената физиономия даваха да се разбере, че прекалява с усърдието.

Бавно се придвижи през гъстата тълпа, докато стигна точно зад мъжа, който бъбреше с Джулия. Дали беше неудачна среща, или просто разговор с непознат, опитващ се да си хване приятелка? Разликата имаше значение. Огромно значение.

Мъжът размахваше цигарата и говореше:

— … и сенаторът ме натисна да уредя работата. Аз имам много приятели в Белия дом и знаеш ли какво? Ако се беше държал малко по-свястно, щях да вдигна телефона и да оправя нещата.

Джулия кимна и каза:

— Ами… добре.

— Знаеш ли какво направих?

— Не.

— Рекох на сенатора, че не ми харесва как се отнася с мен. И че няма да си мръдна и пръста. Ако можеше да го видиш. Човекът има присадена коса, ще знаеш. Бога ми, лицето му пламна от тук до тук.

Той се люшна на пети и избухна в смях. Джулия отпи дълга и съсредоточена глътка от коктейла си.

— Впрочем — добави мъжът — как каза, че ти е името?

— Джулия.

— Аха. Била ли си някога горе на Хълма, Джулия? Аз мога да те въведа, да ти покажа коридорите на властта, да те запозная с някой и друг сенатор.

— Колко вълнуващо — отговори Джулия. Странно, изобщо не изглеждаше развълнувана.

Най-важният въпрос бе получил отговор. Той посегна над бара, изблъска мъжа с лакът и се провикна:

— Джулия! Боже мой, колко време мина? Десет години?

Джулия завъртя очи към него и смутено присви очи. Той й намигна.

— Не ме ли помниш? Абитуриентският бал? Последният клас в гимназията?

Изражението на Джулия стана още по-объркано, затова той разшири усмивката и добави:

— Божичко… Том Мелборн. Сигурно не ме разпознаваш без смокинга.

Джулия изведнъж влезе в тон.

— Том? О, боже. Извинявай, моля те.

Той се провря по-наблизо, изблъсквайки с тяло чиновника от Сената още две-три крачки назад, и попита Джулия:

— Какво правиш във Вашингтон? За последно чух, че учиш в… ох, изложих се.

— В Делауерския университет — уточни тя с усмивка.

— Точно така. — Той погледна чиновника. — Искрено съжалявам, не исках да ви прекъсвам. Приятел ли сте на Джулия? Съпруг? Или нещо подобно?

— Ами… не. Току-що се запознахме.

Той сложи ръка върху рамото на чиновника.

— Бяхме съученици в гимназията, докато мама и татко загинаха при автомобилна катастрофа… точно след бала. — Озърна се към Джулия. — Затова напуснах. Сигурно си се чудила и… навярно трябваше да ти кажа, но аз… Виж, просто не исках да ми съчувстваш. Ти си имаше свой живот, свое чудесно бъдеще, а аз трябваше да отглеждам четирите си по-малки сестри. Не ти трябвах такъв. Между другото, те се чувстват чудесно. Помниш ли най-малката, Джеси? Онази в инвалидната количка. Наскоро постъпи в колеж.

Джулия бе забила нос в чашата. Прехапа устни надигна очи и каза:

— Все се чудех какво ли е станало с горкичката сладка Джеси.

Чиновникът притеснено пристъпваше от крак на крак и все повече заприличваше на спукана резервна гума, в каквато се бе превърнал с нейното мълчаливо съгласие. Огледа натрапника и осъзна без капка съмнение, че си има работа с първокласен противник. Виждаше висок, широкоплещест рус мъж, малко по-възрастен от Джулия, с квадратна челюст, сини очи и изящно изваяно лице, което би му спечелило всяка жена в този или някой друг бар. Чиновникът се отдръпна с думите:

— Е, беше ми много приятно да се запознаем, Джулия. Предложението за Хълма остава в сила.

Тя заби поглед в пода и измънка:

— Благодаря ти… наистина.

Чиновникът изчезна сред навалицата и двамата избухнаха в смях.

— Името ми наистина е Том — каза той. — Том Мелборн.

— Аз пък съм наистина Джулия… Джулия Кътбърт.

Пак се разсмяха.

— Задължена си ми — каза той. — Още три минути и щеше да те засипе с истории как всяка неделя ходи да играе голф с председателя на Камарата и там му дава съвети по държавни дела.

Тя се изкиска.

— Наистина ли имаш четири по-малки сестри?

— Разбира се. А ти наистина ли смяташ да му гостуваш на Хълма?

Тя отпи бърза глътка от коктейла си. Той забеляза, че го оглежда крадешком и видяното й харесва, но се пита дали има още за откриване. Рицар в сияйна броня я спасява от похотлив дракон, а сетне отново изчезва в нощта и я оставя на следващия лаком чиновник, адвокат или служител. Градът беше претъпкан с тия три категории, а тя отдавна бе забравила времето, когато й се струваха забавни.

Той се усмихна и попита:

— Ще приемеш ли още едно питие? Може би искаш да чуеш как се чувства в действителност клетата Джеси?

Тя му отправи усмивка, в която се смесваха равни части съгласие и нескрито облекчение.

— Един ром с кока-кола ще ми дойде добре.

Той махна на бармана, поръча коктейл за нея и уиски с лед за себе си. Докато барманът се отдалечаваше, мъжът попита:

— А иначе с какво се занимаваш?

— Счетоводителка съм в една тукашна фирма, „Джонсън енд Сматърс“. Може да си ги чувал.

— Никога. Но аз не съм в бизнеса.

— За правителството ли работиш?

— Донякъде.

След като отговорът приключи дотук, тя каза:

— Озадачена съм. Къде работиш?

Той взе питиетата от бармана, подаде й нейното и сви рамене.

— На другия бряг.

— Къде точно на другия бряг?

— Една важна служба, разположена в голяма сграда край магистралата. Всъщност не работя в самата сграда, но наемам къща наблизо за случаите, когато съм в града.

— О, значи работиш за ЦРУ?

— Да. Но по принцип не се полага да казваме повече от това.

— За какво да си говорим тогава?

— В момента играя ролята на университетски преподавател в академичен отпуск, който пътува зад граница и проучва чуждестранните здравни системи. Ако случайно проявяваш жив интерес към общественото здравеопазване, питай.

По лицето й се изписа ужас.

— Обществено здравеопазване?

— Знам — той се изкиска. — Прикритието е отвратително.

— Изборът и бездруго е лош. Ти не приличаш на преподавател.

— Тъй ли?

— И не се обличаш като преподавател.

— Имам цял гардероб с протрити сака от туид. И два чифта очила с рогови рамки. Ще се изненадаш, ако видиш как няколко дребни подробности променят изцяло външността на човека.

И наистина би се изненадала, помисли си той.

Тя облиза устни.

— Вълнуващо.

— Понякога. Но както казах, не се полага да говорим за работата си.

— Значи трябва да лъжете?

— Да, ако се наложи.

Тя смутено разбърка коктейла си с пръст.

— Например като това, че си ходил с някого на абитуриентски бал и си напуснал училище, за да отглеждаш четири невръстни сестри?

— Хвана ме.

Тя се изкиска и кръстоса глезени. Джулия Кътбърт беше точно такава, каквато я описваше неговото проучване — отегчена жена със скучна, почти непоносимо досадна работа, отминала възрастта, когато би имала надежди да се омъжи и да отгледа три деца; жива пародия на второстепенна героиня от сапунен сериал, обикаляща барове за самотници в търсене на тръпката.

Един висок, мускулест, невъобразимо красив агент от ЦРУ, току-що пристигнал след тежка мисия, беше тъкмо каквото й трябваше.

Тя отново облиза устни и попита:

— Не се шегуваш, нали? Наистина ли си шпионин?

— С това си изкарвам хляба.

— Сега работиш ли?

— Върнах се за доклад.

Тя усети как в корема й нещо пърха като криле на пеперуда. Край на чиновниците от Хълма, евтините адвокати и тъпите държавни служители. Истински, жив Джеймс Бонд бе оставил куфарчето си до крака й, подпираше крак на нейното столче и я черпеше с ром и кола.

Какво ли имаше в това куфарче? Може би отбранителните планове на Пхенян. Или заповед за ликвидиране на алчния, зъл премиер на Ботсуана, който тихомълком поддържа връзки с терористите.

— Никога не съм срещала човек, който да работи в… — Тя зърна как веждите му почват да се навъсват и припряно добави: — Е, на онова място.

— Откъде знаеш?

— О… разбира се.

Тя кимна, сякаш беше съвсем логично.

След малко той каза:

— Дай да сменим темата. Бих предпочел да поговорим за теб. Например откъде си?

— Едно малко градче в Канзас. Но напуснах отдавна.

Разбира се, той знаеше това. Както и че не просто е напуснала Канзас, а е избягала при първата възможност. Знаеше, че е гениална математичка, има две по-малки сестри, напуснала е Канзас на седемнайсет години и след като завършила математика в Делауерския университет, получила магистърска степен по счетоводство в Бостън. Справила се добре. Водещи фирми я обсипали с предложения за работа. Беше специализирала корпоративно данъчно право и имаше изключителна дарба да организира недосегаеми офшорни сметки. Взимаше по 350 долара на час — твърде висок хонорар за служителка, но фирмата я представяше на заинтересованите клиенти като магьосница на пролуките в законодателството. Етажерките в апартамента й бяха претъпкани с дебели счетоводни наръчници и романтични книжлета, по чиито корици примрели жени висяха безсилно в могъщите прегръдки на загорели мускулести мъже. Навярно бе приела работата във Вашингтон, защото столицата гъмжеше от властни мъже с интересен живот, за един от които би искала да се омъжи.

През следващия час той усърдно я водеше назад през миналото й, задаваше идеално подбрани по тема и време въпроси, които й позволяваха да се представи в най-добра светлина — нелека задача за една счетоводителка. Тя обичаше да говори за себе си и тръпнеше до мозъка на костите при мисълта, че подобен мъж е очарован от нея.

Джулия продължаваше да бъбри безгрижно, когато в осем и половина той разсеяно погледна часовника си.

— О… Боже мой… Джулия, виж какво направи.

— Какво?

— Аз никога не губя представа за времето. Никога.

— Едва осем и половина е — възрази тя.

Той се престори на смутен.

— В шест сутринта трябва да се явя на подробен доклад. Ще се нуждая от бистър ум. Да те изпратя до колата. Къде си паркирала?

Тя не се усъмни нито за миг, че поканата е проверка. Откажеше ли любезно, той щеше да си направи извода, че все още търси компания. Щеше да последва миг неудобство, после сбогом и вече никога нямаше да види хубавеца от ЦРУ.

Джулия разкри зъби в широка усмивка и грабна чантата си.

— В подземния гараж отсреща.

— Аз също.

Той хвърли на бара петдесетачка за питиетата плюс солиден бакшиш, вдигна куфарчето, хвана я за лакътя и й помогна да се изправи.

Продължиха да разговарят приятелски, докато стигнаха до нейната кола в гаража. Той й отвори вратата, после пристъпи от крак на крак и каза малко смутено:

— Джулия, аз… Тази вечер беше много приятна за мен. Наистина.

— И за мен.

Топката отново бе в неговата половина и той изведнъж стана нервен, сякаш се колебаеше какво да направи или да каже сега. Очарователно. Този безстрашен мъж, който можеше да застане срещу най-жестоки заплахи, се оказваше всъщност плах като кученце. Той каза:

— Бих те поканил на едно питие в моя апартамент… но не тази вечер.

— Защо?

— Гостуват ми още двама агенти. Повечето момчета не държат апартаменти в столицата. Когато се връщат за доклад, позволявам им да използват моето жилище. — Той се усмихна печално и добави: — По време на мисии живеем в постоянно състояние на страх и тревога. Понякога… е, добре е сам да си готвиш, да бъдеш с приятели, с хора, на които можеш да се довериш.

Пеперудата в корема й отново запърха. Толкова беше увлечена да говори за себе си и тъй егоистично държеше само на своите романтични потребности, че почти бе забравила колко суров е неговият живот. Този мъж можеше да загине всеки момент.

Джулия го стисна за ръката и се вгледа развълнувано в контактните лещи, които придаваха на очите му онзи чудесен морскосин блясък.

— Моят апартамент не е много далече — каза тя. — Знам, че за теб е късно… но искаш ли да пийнем по едно за лека нощ?

Изпълни я сладостно чувство за вина. Беше толкова егоистична.

Той се усмихна.

— Набързо. Ще карам след теб.

— Може би в моя апартамент ще ти е по-удобно да говориш за себе си. Толкова си загадъчен. Умирам от нетърпение да опозная истинското ти „аз“.

Той се усмихна широко.

— Обещавам.