Брайън Хейг
Частен сектор (30)

30

В наказателното право адвокатът дължи вярност на клиента. Точка. Няма значение, че повечето клиенти са виновни — дори когато знаеш, че са виновни. Ако клиентът не реши сам да си признае, етиката и всички правила в занаята изискват да твърдиш, че е невинен, да лъжеш, да мажеш и да възпрепятстваш по всякакъв начин търсенето на истина и справедливост.

В корпоративното право е същото… но не съвсем. Корпорацията „Морис Нетуъркс“ бе мой клиент, следователно й дължах лоялност и вярна служба. В определени граници. Но и до ден-днешен не е разчепкан въпросът къде точно минава границата на лоялността.

Както вече обясних, корпоративните адвокати могат да станат съучастници в престъпление. Затова ако например някой сътрудник знае, че клиентът е нагазил до уши в незаконна мръсотия, полага се да докладва нагоре. Началството от своя страна се обръща към клиента, предупреждава служителите му да зарежат лошите навици и ако клиентът откаже, прекратява деловите отношения и всеки си тръгва, без да се губи повече време.

По-деликатен е въпросът какво става, когато сътрудникът само подозира, че има нещо нередно. Очевидно най-удобното е да си подновиш застраховката „Злоупотреба“ и да скубеш хонорари, додето си скъсаш задника… или за да бъдем точни, додето им скъсаш задника. Проучването на собствения клиент изобщо не се споменава в адвокатските канони. А като адвокати всички ние очевидно сме длъжни да пазим тайните на клиента с нокти и зъби.

Точно тази дилема ме тормозеше, докато се отдалечавах от грамадната, приличаща на бутилка за уиски кула, приютила „Морис Нетуъркс“ — мой клиент, евентуален бъдещ работодател и партньор на международна компания, която изглеждаше съмнителна — натъртвам на думата „изглеждаше“.

И което още повече усложняваше работите, нямах грам вяра на Бари, Сали, Сай или Бронсън. И четиримата можеха да са хлътнали до ушите в тия далавери.

Тъй. Нямаше да е лесно. Как да стигна до същината?

Трябваше ми човек, на когото мога да се доверя. Както казват, кръвта вода не става, а моите родители си имаха две отрочета: единият симпатичен, добродушен юнак с телосложение на носорог, а другият — брат ми Джон, с една година по-голям, хиляда пъти по-умен, но, повярвайте ми за тази изключително важна подробност, доста по-къс там, където размерът уж нямал значение.

Ако ви интересува, баща ми беше офицер от кариерата и бе стигнал до чин полковник до деня, когато повел бригадата си на прочистване из виетнамските джунгли, изтървал картата, навел се да я вдигне и някакъв виетнамец, въоръжен с античен арбалет и гадно чувство за хумор, му пуснал една стрела в задника. Полковник Дръмънд обаче беше костелив орех и оцеля, макар че отделителната му система трябваше да бъде преоборудвана по начин, налагащ час по час да тича до тоалетната, което пък го принуди да зареже армейската униформа и да се пенсионира по болест. Кариерата му буквално се прецака.

Но да се върна на Джон. Между него и баща ми съществуваше онази особена връзка, която често възниква между сурови, амбициозни, взискателни бащи офицери и първородните им синове. Баща ми искаше да извае от Джон най-образцовия си войник; Джон пък мечтаеше да го превърне в баща на сирак. Но бедата на Джон бе добре дошла за мен, защото можех да се укрия в сянката му.

Беше досущ като да гледаш някой от онези старогръцки митове и да знаеш, че трагедията вече се мержелее на хоризонта. Свикнахме военните полицаи да мъкнат Джон у дома пиян, надрусан, пребит, същинска заплаха за обществото и за самия себе си. И разбира се, сполетя го очакваният лош край. Основа интернет компания, продаде я точно по времето на големия бум през 1999-та, гушна сто и петдесет милиона и сега живее в къща като грамаден супник с изглед към един залив на Тихия океан. Ако бе имал по-свястно детство, кой знае какво щеше да излезе от него.

За Коледа си разменяме картички. Той ми праща изгледи от екзотични места, които знае, че не са ми по джоба, и ако някога се оженя, ще го поканя за кум. Иначе пътищата ни се разминават.

Ако Джон има нещо повече от мен — без да броя парите, голямата къща и професионалния успех, — то е умението да разчита финансови отчети. Обадих му се от колата, налетях на телефонния секретар и го предупредих да чака дълъг факс. После отбих до един интернет клуб, задрасках с флуоресциращ маркер името на „Морис Нетуъркс“ и му пратих резултатите от ревизията. Да се разкрива поверителна корпоративна информация пред външен човек е нарушение на закона и етиката, но премахването на името на компанията беше стъпка в правилната посока.

Но да се върна към миналото. Когато с Джон бяхме хлапета, между нас съществуваше нещо, което психолозите биха нарекли злокачествено братско съперничество. На млади години тия въпроси се решават по най-простия начин — кой кого може да напердаши. Аз бях по-бърз и по-силен, той по-лукав и коварен. Обикновено печелеше Джон, но моите победи причиняваха повече болка. Братството е първобитна епоха и винаги съм се чудил как изобщо го преживяваме. Когато пораснем, всичко остава в миналото; не съперничеството, разбира се, но поне начините за измерване на победата. На дадения етап от живота например Джон ми водеше със сто и петдесет милиона точки.

Както и да е, час по-късно седях в апартамента си, когато любимият ми брат позвъни.

След задължителните встъпителни приказки за мама, татко, новото му ферари, новия водопад в басейна му той каза:

— Много интересни документи си ми изпратил. На „Морис Нетуъркс“, нали?

— Не мога да ти кажа — уверих го аз. — Но определено не са на „Морис Нетуъркс“.

Той се засмя.

— Познавам компанията, Шон. Вложил съм пари в „Морис“.

— О.

Той пак се засмя.

— Всъщност брокерът ми се отърва от последната акция преди петнайсет минути.

— Толкова ли е зле?

— Напротив, сметките изглеждат страхотно.

— Тогава какъв е проблемът?

— Онова, което не виждаш в годишните отчети, но при ревизия лъсва наяве.

— Тоест?

— Не мога да повярвам, че имаме общи гени. Наистина ли трябва да ти обяснявам? — Очевидно трябваше, затова той продължи: — Погледни най-долу на втора страница… сложи си десния пръст на реда, където пише „приходи от дейността“.

Изпълних нареждането и видях числото 42 630 323,00. Джон обясни:

— Това печели „Морис“ след като се приспаднат разходи, амортизация и разни други неща, дето не ти трябва да знаеш. А сега страница осемнайста, слез на двайсти ред.

И това изпълних. Той каза:

— Сложи си пак десния пръст. Това отчита „Морис“ от суап операции за последното тримесечие. Осемдесет милиона… схващаш ли смисъла?

— Не.

— „Морис Нетуъркс“ се държи над водата и реализира прогнозите за растеж благодарение на суап операции. И миналата година е било същото. Щяха да излязат на червено, ако не бяха отчели замени за триста милиона.

— Не те разбирам.

Джон обясни:

— Суапът е нещо като бартерна сделка. „Морис“ и отсрещният партньор си уговарят нереална стойност на оказаните взаимни услуги и после отчитат това като приходи. Той ме остави да проумея, после каза: — Само че не е вярно.

— А законно ли е?

— Законно?… Да. Почти всички телекоми го правят.

— Тогава къде е проблемът?

— Първо, това невинаги са реални пари. Второ, има възможност за злоупотреба.

— Как?

— Да речем, че „Морис“ има излишен капацитет, защото не постига набелязаните темпове на растеж. Примерно, построили са магистрала, която може да обслужва милион коли дневно, но получават такса само от петстотин хиляди. Схващаш ли?

— Продължавай.

— Тогава казват на друга компания: „Хей, ще ви дадем място за двеста и петдесет хиляди коли в замяна на сто хиляди наши коли по вашите пътища“. Стойността и на двете услуги ще е осемдесет милиона.

— Това ли наричат суап?

— Така го тълкуват глупаците. — Той помълча, после попита: — Мислиш ли, че ти е ясно?

— Дотук — напълно.

Гадина.

Джон продължи:

— Те купуват услуги един от друг, но няма начин да разбереш дали услугите имат някаква стойност.

— Защо?

— Може да е само замяна на хартия. В действителност нито едната, нито другата компания праща коли, значи само разменят празно шосе срещу празно шосе и шосетата пак си остават празни.

— Тоест всичко е химера?

— Възможно. И става още по-лошо, ако надписват.

— Надписват?

— Точно така. Обикновено това става чрез допълнително тайно споразумение. Тъй като обменят услуги, едната или другата страна почва да раздува стойността на предлагания продукт. Например „Морис“ може да има капацитет само за двайсет милиона, но пише сметка за осемдесет и останалите шейсет отчита като печалба. Или обратното. — Той добави: Като инвеститор щях да се чувствам по-спокоен, ако знаех с кого работи „Морис“.

Колко грешиш, братко!

— Познаваш ли Джейсън Морис? — попитах аз.

— Да, но не много добре. Запознахме се, когато той все още работеше в една предприемаческа фирма, а аз обикалях да търся инвеститори за онова начинание по интернет.

— Какво мислиш за него?

— Мечтател… голям мозък, кипяща енергия и бих дал всичките си богатства за списъка му с креватни победи. Спи само по три часа на нощ. През другото време приказва за пари или се чука. — Помълча, после обобщи: — Горе-долу както го описва пресата.

— Почтен ли е?

Джон се разсмя.

— В бизнеса няма почтеност. Има закон и придържане към него. — Пак помълча и добави: — И най-важното… има печалба.

— Харесваш ли го?

— Купих негови акции. Защо?

— Просто питам.

Той пак се разсмя. После каза:

— Щом те интересува Морис, слушай внимателно.

— Слушам.

— В тоя бизнес влизат три вида хора. Първо, техничарят, който обича творението си и страстно желае всички други да го обикнат. Второ, сребролюбецът, който влиза, за да види колко ще припечели.

Той млъкна.

— Каза три вида — напомних му аз.

— Джейсън… хората като него. Цялата му личност е вградена в компанията. Тя е негово продължение. Негова същност.

Пропуснах да кажа, че когато в разгара на бума продаде компанията, прибра си паричките в банката и се оттегли, брат ми бе навършил преклонната възраст от трийсет и шест години. Компанията му банкрутира една година по-късно. Е, към коя категория спадаше?

Така или иначе, аз попитах:

— Добра ли е компанията?

Той отговори:

— Виж, някой ден телефоните ще събират прах из музеите. Посетителите ще ги сочат с пръст и ще се смеят… ще им се струва нелепо, че някога хората само са си говорили, без да се виждат. Видеофони, мой човек… това ще е следващият голям удар.

— Сериозно, Джон. Свястна ли е компанията?

— Не ме слушаш.

— Слушам те.

— Джейсън смята да въведе точно това. Не се занимава само с оптични влакна. Разработва системи за компресия и декомпресия, които ще позволят по телефонните линии да се предават подвижни изображения. Напълно е възможно „Морис Нетуъркс“ да се превърне в „Ей Ти енд Ти“ на двайсет и първи век. Джейсън ще може десет пъти да купи и продаде Бил Гейтс.

— Стига си преувеличавал.

— Двайсет пъти.

— Щом е подпрял със задник такава златна мина, защо му трябват разни замени?

Джон отговори:

— Обърни на страница шест, пети ред от горе на долу. Направих го и той продължи: — Разходи за изследователска и развойна дейност — четирийсет процента от приходите. Джейсън препуска. Трябва да получи преди конкуренцията всички изобретения и патенти, които ще му осигурят видеофона. Усещаш ли проблема му?

— Трябва да се задържи в бизнеса достатъчно дълго.

— А телекомуникационните компании капят като круши. „Глобал Кросинг“, „Уърлдком“, „Куест“, и това са само големите. Пропускат набелязаните нива на растеж, акциите им падат, банките понижават кредитния им рейтинг и накрая изникват адвокати да заведат дела от името на акционерите.

— Значи само тази замяна държи „Морис“ над водата?

— Поздравления, вече си дипломиран бизнесмен. Слушай, трябва да бягам. Купих си нова яхта и изгарям от нетърпение да я изпробвам.

Голяма работа е да си имаш преуспял брат. Наистина.

И тъй, с какво разполагах? За оцеляването на бизнеса си Джейсън Морис зависеше от някаква съмнителна компания, която посреща адвокатите на закътани, тайни местенца, наема неприятни на вид биячи и диктува условията на договора. А чиновниците на същото дружество изведнъж онемяват, когато ги моля да посочат другите си партньори.

До какво води всичко това?

В главата ми изникна сцена от „Кръстника“. Стар престъпник е опрял пръст като кинжал в гърдите на Джейсън Морис и обяснява със скучен глас, че подобна сделка не се отказва, а Джейсън си мечтае за деня, когато ще може да купи и продаде най-богатите хора на планетата.

Пари, пари, пари — корен на всяко зло. Пари плюс самолюбие — корен на безграничното зло.