Брайън Хейг
Частен сектор (33)

33

В шест и двайсет сутринта кацнахме върху покрива на медицинския център към Харвардския университет, където бяха откарали с линейка мистър Мороу след пожара.

През целия полет Спинели бе разговарял по радиото. Уреждаше с бостънската полиция полицейска охрана, уточняваше местонахождението и състоянието на мистър Джон Мороу — петдесет процента изгаряния трета степен, критично състояние, настанен в интензивното отделение — и се бореше да обясни на недоверчивото си началство защо е необходимо всичко това.

Аз се гушех на една седалка отзад в хеликоптера, гледах през прозореца светлините долу и отново се мъчех да сглобя всички факти. Какво общо имаше между Джанет, Ан Каръл и Джулия Кътбърт? Дълго си блъсках главата и не стигнах доникъде.

Както и да е, на площадката чакаше отегчен полицай, който ни въведе в сградата и слязохме няколко етажа до интензивното. Озовахме се в стая без прозорци. На леглото имаше тяло, омотано в превръзки и с кислородна маска на лицето. Венозни системи вливаха течности в двете му ръце, а наблизо две сестри и един млад лекар си шушукаха нещо.

Лекарят ни забеляза и се приближи.

— С какво мога да ви услужа?

Представихме се набързо и аз попитах:

— Как е пациентът?

— На косъм. — Той се озърна през рамо. — Изгарянията бяха много тежки. Особено по краката и долната част на тялото.

— Какви са шансовете? — попита Спинели.

— Изгаряния… сложна работа. — Докторът се навъси и посочи с пръст пациента. — Засега е стабилен. Но стар. И както казах, изгарянията са сложна работа.

С други думи, шансовете на Джон Мороу бяха доста добри. Ако трябва да преведа, младият лекар каза горе-долу следното: „Плащам убийствена застраховка «Лекарска немарливост», а един от вас май спомена, че е адвокат.“

— Търсим дъщеря му Джанет Мороу — обясних аз. — Тъмнокоса, стройна, много красива.

Той кимна.

— Беше тук. И двете й сестри също. Всъщност стояха цяла нощ. Тръгнаха си — докторът погледна часовника — преди около час, след като го стабилизирахме. — За всеки случай добави: — Разбира се, с изгарянията човек никога не знае. Сложна работа.

Отскочих до стаята на сестрите и използвах телефона, за да уведомя записващото устройство на Джанет, че съм в Бостън, после продиктувах номера на Спинели.

Върнах се при Спинели и казах:

— Добре, тя е в града. Но къде?

Той отговори, че вече се е разбрал с бостънските колеги да пратят кола до къщата на Джанет в центъра и още една до апартамента на сестра й Каръл някъде в Белмонт. Ако се мярнела някоя от двете, щели веднага да му позвънят.

Добре, дотук знаехме къде ги няма. Но не и къде са. Джанет си изкарваше хляба с преследване на убийци и може би след новината за пожара в бащиния й дом бе заподозряла, че има нещо нередно. Но тя още не знаеше за връзката на сестра й с другите две жертви, тъй че можеше и да не е заподозряла. Нещо повече, точно в този момент можеше да лежи със строшен врат.

От всички тия догадки ме заболя глава.

Предложих на Спинели да убедим бостънската полиция да издаде заповед за всеобщо издирване на трите сестри. Той пък предложи да проумея, че идеята е тъпа и неосъществима, че за всеобщо издирване се иска съдебно решение, което едва ли ще получим с толкова слаби аргументи, че сестрите са били на крак цяла нощ и трябва да си идат по домовете, за да се изкъпят, да хапнат, да се преоблекат и тъй нататък. Аз отговорих, че има право, но ако Джанет наистина подозира нещо, навярно ще прояви здрав разум да избягва собственото си жилище, тъй като убиецът очевидно ще я причаква точно там. Той отбеляза, че и аз имам право, само че бостънската полиция е разположила пред нейната къща дежурна кола. Добре де, отговорих аз, но Джанет и сестрите й може да не знаят това.

Задънена улица. И двамата бяхме уморени, с обтегнати нерви. Освен това бяхме гладни и жадни, затова слязохме няколко етажа по-долу и открихме кафенето. Взехме си по чаша кафе и пълнозърнеста кифла и седнахме на една масичка.

Имайки предвид, че вече сме нещо като партньори, реших да опозная Спинели и го попитах:

— Е, Дани, какво те доведе в армията?

— Беднотията. А тебе?

— Нямах какво друго да правя.

Той се изсмя. Май започваше да ме харесва. Аз още не бях сигурен дали започвам да го харесвам.

— Като военен полицай ли започна? — попитах отново.

Той кимна.

— Стигнах до сержант, после отидох на курса за ОКР.

— Хареса ли ти?

— Отдавна беше.

Добре, стига с тия задълбочени въпроси. Вече се познавахме отблизо, знаехме кой какво гони и тъй нататък.

— Ти си специалистът — казах аз. — Според теб какво става?

— Де да знам.

— Онзи ден намекна, че убиецът е имитатор. Още ли смяташ така?

— Аха. Защо?

— Просто питам — отвърнах аз и добавих: — Между другото, не видях никакъв признак Лайза да е познавала Каролайн Фиорио.

— Може да не са се познавали. Може при Фиорио да има някаква друга връзка или мотив.

Замислих се. Звучеше логично — можеше онзи тип да е очистил Лайза, Кътбърт и Каръл по една причина, а Фиорио по съвсем друга. Задълбах още малко в идеята за имитатора.

Почвах да усещам, че Спинели е точно мой тип ченге. Другите служители на реда толкова интелектуализираха и усложняваха проблема, измисляха толкова засукани теории и тромави хипотези, че накрая търчаха като куче подир опашката си. Спинели стоеше на земята и с двата крака.

Отпих глътка кафе и си повторих последната мисъл: стой на земята и с двата крака, недей да му мислиш много, най-често отговорът е под носа ти. И изведнъж ми просветна. Тръшнах чашата на масата.

— Последвай ме.

Следван плътно от Спинели, хукнах нагоре по стълбището чак до интензивното отделение и нахълтах в стаята на сестрите. Едра чернокожа сестра гледаше напрегнато мониторите пред себе си, но се озърна, когато я попитах:

— Извинете, бяхте ли тук, когато си тръгнаха дъщерите на мистър Мороу?

— Да.

— Оставиха ли ви номер за връзка?

— Оставиха.

Обясних, че изпълняваме полицейска задача, Спинели размаха значката и сестрата ни даде номера. Усмихнах й се.

— Ще разрешите ли да ползвам телефона? — попитах я аз.

— Говорете. Само да не е много дълго.

Набрах номера и чух женски глас:

— Ало.

— Обажда се Шон Дръмънд. Може ли да попитам с кого разговарям?

— Етел Мороу.

— Опитвам се да се свържа с Джанет Мороу. Случайно да знаете къде мога да я намеря?

— Аз съм й леля. Естествено, че знам къде да я намерите.

— Чудесно. Ще ми кажете ли къде да я намеря?

— Ами в момента е тук, младежо. Но сега не й е до приказки.

Спомних си как веднъж Лайза спомена, че имала неомъжена леля, сестра на баща й — желязната лейди на рода, която помогнала в отглеждането на момичетата след смъртта на майка им. Била любопитна, ексцентрична и цапната в устата стара мома, но доколкото можех да преценя, беше им станала като майка. И изглеждаше съвсем нормално в подобен момент момичетата да идат при нея.

— Вижте, стоя пред болничната стая на брат ви — обясних й аз. — Долетях с военен хеликоптер. Трябва на всяка цена да говоря незабавно с нея.

— А, добре. Но по-кратко. Много е разстроена.

След миг Джанет пое слушалката.

— Обажда се Дръмънд — казах аз. — В болницата съм. Ти къде си?

— У леля ми. Какво търсиш в Бостън… в болницата?

— После ще ти обясня. Дай ми адреса.

Записах адреса и подадох листчето на Спинели, а той хукна да търси полицая, който ни беше посрещнал на покрива.

— Слушай внимателно — казах на Джанет. — Лайза е познавала Джулия Кътбърт и Ан Каръл. Пратила им е няколко съобщения по електронната поща, преди и трите да бъдат убити.

— О, боже.

— И Спинели е тук. Не напускай къщата. След малко пристигаме.