Линда Лаплант
Изкупление (1)

Лос Анджелис, Калифорния

Април 1988

 

Уличката тънеше в непрогледен мрак. Входните лампи на сградите бяха изпочупени до една и само светлините от близкия булевард разкъсваха от време на време тъмнината. Момчето бягаше. В лъчите на автомобилните фарове от време на време се мяркаха ту лъскавите ластични бермуди, ту черното му яке с крещяща жълта лепенка на гърба.

— Полиция! Стой!

Младежът продължи да тича.

— Полиция! Стой!

В средата на улицата той ловко избегна изпречилата се на пътя му кофа за смет и в този момент неонова реклама освети стройната фигура, придавайки й зловещи, почти свръхестествени очертания.

— Полиция! Стой!

Момчето се обърна. В дясната му ръка блесна деветкалибров пистолет. Лейтенант Пейдж тутакси натисна спусъка. Бам-бам-бам-бам-бам-бам! Шестте патрона улучиха целта. Младежът политна, отметна глава и падна по очи. Дългата му черна коса се разпиля. Той потръпна в предсмъртна конвулсия и застина.

Пейдж машинално презареди своя трийсет и осемкалибров револвер и тръгна към безжизненото тяло.

— Прибирайте се в патрулната кола, лейтенант! — прогърмя дрезгавият глас на сержант Руни. Проби си път през тълпата и клекна до момчето.

Лейтенантът се подчини и прибра оръжието. Колата беше с отворени врати. Двама полицаи вече бяха препречили уличката, за да спрат нарастващата тълпа от зяпачи.

Облян в пот, Уилям Руни се наведе и внимателно уви в кърпа оръжието, преди да го вземе от окървавените пръсти на младежа. После хвърли последен поглед към мъртвеца и бавно тръгна обратно.

— Това ли беше оръжието му, лейтенант? — Разтвори кърпата, докато наместваше едрото си тяло на задната седалка. Деветкалибровият пистолет се оказа плосък уокмен, марка „Сони“. Солистът на „Гъне енд Роузес“ все още виеше: „Нокин он хевънс доуоо-оррр!“ Пейдж се извърна. Сержантът се беше навел толкова близо до нея, че сигурно пак беше надушил алкохола. — Връщай се веднага в участъка! И се постарай да изтрезнееш, дяволите да те вземат!

 

 

Празната съблекалня миришеше на потни крака. Пейдж отвори своя шкаф и трескаво затърси скритата под сака водка, чиято прохлада тъй бързо отпускаше нервите. После се облегна на мивката и надигна шишето. Гълташе жадно, подобно на бедуин в пустинята, докато не изпи и последната капка. Изведнъж мивката стана някак си хлъзгава, а подът се заклати. Тя се огледа. Колко приятно би бил ода се сгуши под канапето! То обещаваше подслон и сигурност.

Петнайсет минути по-късно сержант Руни връхлетя в помещението.

— Лейтенант! Тук ли си? — Тежко запристъпва по пода. — Капитанът те вика. Веднага!

Тя лежеше свита под канапето с простряна напред дясна ръка и разпиляната руса коса закриваше лицето й. Едната й обувка се търкаляше на крачка от нея, а вдигнатата й пола разкриваше широка бримка на коляното. Руни побутна отворената длан с върха на обувката си.

— Лейтенант!

Наведе се и отметна косата й. Тя спеше. Полуотворените устни придаваха детско изражение на лицето й. Дишаше тежко. Не пропусна да забележи широките плоски скули, подчертани от избилата по тях руменина, правилния нос, дългите мигли. Дори и мъртвопияна, лейтенант Лорийн Пейдж все още си я биваше.

Той се изправи и я побутна с крак. Лорийн изстена и се сви още повече. Сержантът се огледа безпомощно и в този момент съзря празната бутилка в мивката.

— Намери ли я? — попита капитан Малъри.

— Намерих я. Мъртвопияна под канапето в съблекалнята. Бутилката сигурно е била скрита в гардеробчето й. — Руни постави шишето на бюрото на своя началник и сви рамене. — Зная, че от известно време пие, и няколко пъти разговарях с нея. Мислех, че ще се вземе в ръце и ще се откаже. Винаги измисляше някакви извинения — семейни проблеми и прочие.

Капитан Малъри се загледа през прозореца и тежко въздъхна.

— Моля те, веднага я разкарай оттук! Вземи й значката, ключовете, пистолета, всичко! Кажи й да не ми се мярка пред очите!

 

 

Не се наложи да прибира личните си вещи от гардероба, нито да подписва приемно-предавателен протокол. Някой се беше погрижил за всичко. Дрехите й бяха натъпкани в служебния сак, ключовете бяха прибрани, а пистолетът и значката — издадени срещу подпис. Стиснал здраво ръката й над лакътя, Руни я повлече по дългите коридори към изхода. Бе твърде пияна, за да осъзнае това, което ставаше. Комбинезонът й се подаваше през отворения цип на полата, тя залиташе ту напред, ту встрани и на два пъти щеше да се просне на цимента, ако Руни не я държеше здраво. Щом стигнаха до патрулната кола, той натисна главата й, за да се наведе и Лорийн се изхили. Побеснял, сержантът трясна вратата така, че автомобилът се залюля.

— Много ли ти е смешно? Надявам се тази нощ добре да си поспиш, лейтенант. Дано заспиш по-дълбоко от онова хлапе, което пречука за нищо. Разкарайте я оттук!

Колата напускаше двора, когато двама полицаи въведоха надаваща истерични писъци жена. Майката на убития младеж никога не научи цялата истина. Единственото, което успя да разбере, бе, че синът й е застрелян, докато се е опитвал да избяга от полицията при обиск на наркоманско свърталище.

 

 

Две седмици по-късно лейтенант Пейдж бе официално уволнена от полицията. Заповедта предвиждаше лишаване от всички осигуровки и заличаване на трудовия стаж в полицията. Никакви дисциплинарни мерки не бяха предприети във връзка с инцидента. Целият случай бе старателно потулен така, че пресата остана в пълно неведение. Семейство Джад никога не узна името на офицера, застрелял техния четиринайсетгодишен Томи. При дознанието бе изтъкнато, че младежът е отказал да се подчини на трите задължителни предупреждения на полицая и че две години преди това е бил условно осъден за взломни кражби. Благоприятната характеристика на наблюдаващия го инспектор за примерното му поведение през последните шест месеца бе укрита. Никъде не се споменаваше, че момчето е било невъоръжено, че е било погрешно взето за друг заподозрян, както и фактът, че полицаят, който го е застрелял, е бил уволнен веднага след това. Случаят бе приключен.

Изглеждаше така, сякаш офицер на име Пейдж никога не е съществувала. Никой от бившите й колега не я потърси повече. Внезапният край на дванайсетгодишната й успешна кариера, увенчана от няколко награди и характеристика, с каквато всеки полицай, все едно мъж или жена, би се гордял, не заинтересува никого от висшестоящите. Тя бе опетнила полицейската значка, пагона и престижа на полицая. Пияна по време на дежурство, бе причинила смъртта на четиринайсетгодишно дете. За Лорийн всички врати бяха затворени завинаги. Мълчанието, което забули името й, целеше да запази не толкова нейната чест, колкото тази на полицията.

В онази вечер полицаите я стовариха пред входа на жилището й и изчезнаха. Лорийн успя да се добере до спалнята и се тръшна на леглото. Майк вече бе завел дъщерите им в детската градина и по това време бе в кантората си. Следобед бавачката им Рита върна децата у дома и се залови да разглежда програмата за седмицата. Очакваха я два почивни дни, през които Лорийн трябваше да бъде вкъщи. Рита тъкмо се канеше да приготви обяда на малките, когато шестгодишната Джулия радостно извика „мама, мама“. Четиригодишната Сали грабна една играчка и тръгна към спалнята, за да я покаже на майка си.

— Какво, мама вече вкъщи ли е? — учуди се бавачката.

— Да, спи — отвърна Джулия.

Рита почука и надникна през вратата на спалнята.

— Госпожо Пейдж? Мога ли да си тръгвам вече?

— Да, да. Рита. Благодаря! — Тя с мъка вдигна глава. Джулия се покатери на леглото. Беше взела кутията с пъзела и някаква свиреща играчка, чийто звук още повече усилваше главоболието на Лорийн.

— Мами, нали ще ходим на куклен театър?

— Мами, имам „пиш“ — хленчеше Сали.

— Мами, нали каза, че ще ходим на куклен театър? — повтаряше Джулия и стискаше пищящата играчка.

Лорийн с мъка успя да седне в леглото.

— Мами, пишка ми се. — Сали продължаваше да дърпа края на одеялото.

Лорийн се хвана за таблата на леглото и успя да се изправи. После заведе малката си дъщеря в тоалетната.

— Мами, гащите не искат да се събуят — мрънкаше детето. Лорийн стигна до хладилника с олюляване и едва след като отпи няколко глътки водка, успя да надвие напрежението и нервността си. Сетне остави децата пред телевизора и отново се върна в кухнята. Отпи още малко водка с три аспирина и взе душ. До връщането на Майк кухнята беше подредена и изчистена, спалнята — оправена, а Лорийн — гримирана и свежа. Облечена в дълъг памучен пеньоар, тъкмо проверяваше съдържанието на хладилника, за да реши какво да сготви, когато външната врата се отвори и Майк извика обичайното „здравей, скъпа, върнах се“. След малко застана усмихнат зад нея и я прегърна. Ръцете му обхванаха гърдите й.

— Няма ли да оползотворим времето, преди да дойдат?

— Кой ще идва? — Тя се освободи от прегръдката му.

— Дони и Тина Патерсън. Казах им, че първо ще вечеряме у нас, а после ще отидем на кино. Рита обеща да остане при децата. Не си забравила, нали? Оставих бележка на нощното ти шкафче.

— Да, да, добре. — Затвори очи. — Купи ли продукти?

— Нали се разбрахме, че на връщане от работа ти ще напазаруваш — сви устни той.

— Забравих, извинявай. Ей сега ще изляза да взема нещо.

— Няма смисъл, не си прави труд. — Майк тръгна към спалнята и тя го последва.

— Да си правя труд ли? Това е работа за две минути. Ей сега ще се облека и…

— Поръчай нещо! До телефона съм оставил списък с магазините, които доставят продукти по домовете.

— Има ли изобщо нещо, което би пропуснал да запишеш, Майк?

— Да, и ти знаеш какво. — Той се обърна към нея и продължи да развързва вратовръзката си. — Все още не съм си записал кога съм спал с тебе за последен път. Трябва да има месец. Искаш ли да започна да си отбелязвам в кои дни можеш и в кои не можеш да отделиш време за това?

Лорийн тръгна към вратата, за да прекъсне разправията, и в този момент децата с радостни възклицания се хвърлиха към баща си. Той ги грабна, завъртя ги и се метна заедно с тях върху огромното легло. Не след дълго вече ги беше изкъпал, сресал и сложил в леглата. Двете момиченца вече заспиваха, прегърнали любимите си играчки, когато Майк се върна в кухнята. Лорийн седеше на масата с голяма чаша кафе.

— Няма ли да ги целунеш за „лека нощ“?

— Разбира се. — Тя стана рязко и се удари в ръба на масата. Той я изчака да излезе и отвори хладилника. — Един поглед към бутилката с водка му беше достатъчен.

— Поръча ли нещо за вечеря?

Лорийн тъкмо прегръщаше Сали и той трябваше да повтори въпроса си.

— Да, да — въздъхна отегчено тя, — поръчах пици, ще ги донесат всеки момент.

— Пици ли? — глухо повтори той. Дони Патерсън бе шефът му в адвокатската фирма и Майк искаше да го нагости с нещо по-специално, но не възрази и започна да нарежда масата. Чуваше как Лорийн имитира героите на някаква приказка и децата звънко се смееха. Извади най-хубавите чаши и салфетки, дори набързо излъска приборите и се залови със салатата.

— Няма ли да се облечеш за вечерята? — извика по посока на спалнята, докато старателно режеше доматите.

Тя лежеше на леглото със затворени очи. Съпругът й отвори гардероба и за момент се поколеба коя риза да избере. Гордееше се със скъпите си и елегантни дрехи, символ на професионалните успехи, които бе постигнал наскоро. Надяваше се скоро да стане съдружник във фирмата и знаеше, че външният вид е една от предпоставките за успеха.

— С какво се занимаваш сега? — Лорийн се протегна в леглото и се прозя.

— Случая Колъридж. Изглежда, ще успее да се разведе с жена си без много усложнения и дори ще получи родителските права над децата.

— Наистина ли? — безучастно отвърна тя, докато го наблюдаваше как разглежда една от ризите си.

— Харесваш ли тази риза?

— Да.

— Ти какво смяташ да облечеш?

— Може би костюма на „Шанел“ или на „Армани“? — Спусна крака на пода. Нямаше никакво желание да се среща с когото и да било, камо ли да ходи на кино или да вечеря със самонадеяни, амбициозни сноби като Патерсънови. — Не зная. Майк. Боли ме глава.

— Искаш ли аспирин?

— Не. По-добре да взема още един душ.

— Патерсънови са много важни за мен. — Майк я прегърна. — Нали разбираш, скъпа?

— Ще се държа като добро момиче, обещавам ти! — Тя го целуна и облегна глава на рамото му.

Майк я погали по бузата. Страстта, която жена му разпалваше у него след толкова години брак, винаги го удивляваше. Харесваше косата, очите, стройното й тяло.

— Всичко наред ли е, Лорийн? Да не си имала тежко дежурство? Притисна лице във врата му. Тежко дежурство ли? Неясният противен спомен за изминалата нощ я сряза като нож. Тя простена. На Майк му се стори, че тя просто го желае, и започна бавно да сваля халата от изящните й рамене.

— Трябва да се преоблека. — Освободи се от прегръдката му и тръгна към банята.

— Какво става, Лорийн?

— Нищо, Майк. Може би съм преуморена.

Той започна бавно да се облича. Погледът му попадна на снимката върху нощното й шкафче, на която беше снимана заедно със своя някогашен колега — тъмнокос, мрачен мъж, с когото няколко години работеха като патрулна двойка. Тя го наричаше Лубрински. След смъртта му се бе променила и беше станала някак си недостъпна. Няколко пъти се бе опитвал да заговори за него, но напразно. Дразнеше я дори споменаването на името му. Майк не каза нито дума, когато снимката на застреляния при акция полицай се появи на нощното й шкафче. Не успя да я убеди да вземе няколко седмици отпуск. Тъкмо обратното, бе поискала увеличаване броя на нощните дежурства.

С ироничното си изражение мъртвият Лубрински сякаш му се надсмиваше, но той бе убеден, че между него и Лорийн не е имало нищо. Знаеше, че жена му се възхищаваше от своя колега. Беше се срещал с него един-два пъти, но мълчаливият, затворен мъж никога не предизвика у него ревност и подозрение.

Лорийн излезе от банята, увита в огромна кърпа.

— Искаш ли аспирин, скъпа?

— Да, да, благодаря ти. — Сешоарът й тежеше като олово. Единственото, което искаше, бе да я оставят да се наспи.

— Може би скоро ще ме направят съдружник. — Майк й подаде два аспирина с чаша вода, после бащински я целуна по главата. Мократа коса й придаваше момчешки вид и подчертаваше красивия овал на лицето й. — Ще имаме достатъчно пари и ти ще можеш да напуснеш работа.

— Кога ще стане ясно? — Тя нанесе крема на лицето си.

— Да речем, когато завърша делото на Колъридж. Той е много влиятелен. Каза, че ме препоръчал на приятелите си.

— Те всичките ли смятат да се развеждат? — Потопи четката в пудриерата. — Мислех, че мечтаеш да специализираш криминалистика.

— Е, да, мечтаех — засмя се той. — Може би още не съм се отказал. Добре е обаче да набера опит и в други области на правото, а освен това…

— Разводите носят повече пари, нали?

— И какво лошо има в това? — Усмивката му помръкна. — Тази къща харесва ли ти?

— Напълно.

— Скоро ще можем да си купим друга, в Санта Моника, построена на самия бряг.

— Толкова ли бързо напредваш?

— Е, ще трябва да поработя още няколко години, но Дони е убеден, че ще преуспея. Като погледна този дом, ми е трудно да повярвам откъде започнахме. Не мога да забравя и как го постигнах. Ако не беше ти… — Той я прегърна.

Лорийн се усмихна и продължи да се гримира. Да, онези дни, когато Майк учеше денонощно, когато бе готов да върши каква да е обща работа, онези дни бяха безвъзвратно отминали.

— Ще имаме повече време един за друг.

— Ако стоя вкъщи с престилка и тиган в ръката? — Прибра четката в несесера.

— Не вярвам, че изцяло ще се посветиш на домакинството. Все пак трябва да обсъдим и това, както и една по-дълга почивка. Кога ще си вземеш отпуска, за да уговоря с Дони моята?

Тя бавно нанесе червилото. Сините й очи се взряха в собственото й отражение в огледалото.

— Ще поговоря с Руни.

На външната врата се позвъни и Майк отиде да отвори. Носеха пиците. Лорийн внезапно си каза, че трябва да направи следващата стъпка. След минута чу съпруга си да разговаря по телефона с Рита. Уговаряха часа, в който трябваше да дойде при децата. Методичният Майк! Животът му беше разпределен до най-малката подробност. Издигащият се в обществото Майк бе станал толкова различен от преди! Дали няма скоро да го загуби?

Срещу нея Лубрински сякаш се усмихна и тя го погали с върха на пръста си. Бе издъхнал в прегръдките й. Никога вече нямаше да види усмивката му. Понякога й се струваше, че тя самата вече не е жива. Всичко й приличаше на сън — дори този апартамент, с всичките красиви мебели и модерно оборудване, с които Майк го бе натъпкал. Той бе поел цялата организация по преместването им тук, от опаковането до поставянето на пердетата. Лорийн си спомни с носталгия предишното им скромно жилище, съседите. Енергичността на съпруга й я изтощаваше и напоследък се чувстваше постоянно изморена. Откакто се бяха преместили тук, не бе обелила и дума с някого от съседите, дори не ги познаваше по лице.

На вратата отново се позвъни. Майк посрещна гостите, но тя не можеше да се отърси от вцепенението си. Няколко глътки, само няколко, биха възвърнали тонуса й. Извади скритата в чекмеджето на тоалетката бутилка и я надигна.

Дони и Тина бъбреха в кухнята, докато домакинът отваряше бутилката с вино. Тина Патерсън изглеждаше така, сякаш бе тръгнала не на кино, а на оперна премиера. Тя целуна Лорийн, а Дони стисна ръката й с подчертана сърдечност. Майк ги подкани да седнат в трапезарията и разля виното в чашите. Той вършеше всичко — разположи гостите около масата, донесе огромните плата с пиците, извини се за твърде баналната вечеря, като обясни, че Лорийн току-що се е върнала от дежурство.

Тя мълчаливо отпиваше от чашата си. Ярките цветове на пиците я отвращаваха. Докато оживено коментираха развода на Колъридж, Дони постоянно потупваше Майк по рамото в израз на доверие и покровителство, което я дразнеше почти толкова, колкото грижливо лакираните нокти и подутите от колагенови инжекции устни на жена му.

— Човек никога не би казал, че си ченге, Лорийн. Тя се усмихна насила.

— Гордея се с жена си. — Майк хвана ръката й. — Вече два пъти я награждават за смелост. — Той стана и донесе две снимки. На едната Лорийн, в пълна парадна униформа, позираше за снимка с президента Рейгън, а другата бе групова фотография на най-награждаваните полицаи на страната. — Може би знаете, че тя залови убиеца на онова малко момиченце, което намериха захвърлено във вентилационната шахта.

Разкри, че е убито от училищния портиер.

Тина произведе подходящите за подобен случай възклицания, въртене на очи и одобрително поклащане на главата, вероятно в знак на възхищение, предположи Лорийн.

— Ще приготвя кафе. — Тя пресуши чашата си и тръгна към кухнята. Без глътка водка не можеше да продължи играта на любезна домакиня. Тъкмо връщаше бутилката в хладилника, когато в кухнята влезе Тина, натоварена с чиниите от вечерята.

— Да оставим мъжете за малко сами. Имаш ли нужда от помощ?

Лорийн се засмя, ободрена от поредната порция водка.

— Вземаш ли ги навътре? — попита гостенката, докато нареждаше съдовете в миялната машина.

— Моля?

— Когато разплиташ тези убийства, вълнуваш ли се от съдбата на жертвите? Например аз винаги познавам кога Дони има заплетено дело. Става мрачен и раздразнителен. В такива дни винаги ходи на фитнес, за да се разтовари от напрежението, но все пак… Онзи случай с убийството на детето… Трябва да е било ужасно.

— Беше само на шест годинки. — Лорийн взе подноса за кафе. — Казваше се Лора Брадли. Бе изнасилена, измъчвана. Личицето й бе като на ангелче. Да, болезнено понасям подобни случаи. — Тя поставяше бавно и внимателно чашките върху чинийките, загледана някъде далече навън. — Дълго време след това дело изпитвах страх, че някой ще отвлече моите момиченца. И все още ме е страх. Човек си мисли, че времето лекува, но не винаги е така.

Тина бе излязла и разговаряше с мъжете в другата стая.

— Е, добре, господа. Край на всякакви разговори за бизнес. Днес ще се забавляваме. Нали щяхме да ходим на кино?

 

 

Филмът бе предшестван от толкова много реклами, че Лорийн не издържа и излезе от салона под претекст, че отива до тоалетната. Възнамеряваше да отскочи до близкия бар, да пийне нещо и да се върне, преди филмът да е започнал.

Когато жена му не се върна до средата на филма, Майк също се извини и тръгна към телефона. Не, отговори на въпроса му Рита, Лорийн не се беше обаждала вкъщи. Той се върна в салона и съобщи на Петерсънови, че жена му се чувства зле и се е прибрала у дома, за да не разваля настроението на компанията с неразположението си. Около полунощ, когато се прибра вкъщи, от Лорийн все още нямаше ни вест, ни кост. Той провери разписанието на дежурствата й, макар да беше сигурен, че след нощната смяна й се полагат два почивни дни. С надеждата, че е станала грешка, набра телефона на участъка.

Свързаха го с Бил Руни.

Следващите няколко часа прекара в нервни обиколки на апартамента, превключи няколко пъти поред всички телевизионни канали, няколко пъти надникна в детската спалня. Лорийн я нямаше. На разсъмване заспа на дивана облечен.

Събуди го женско кикотене под прозореца. Лорийн стоеше пред входа и подаваше пари на таксиметровия шофьор. Майк забеляза, че в таксито имаше още двама души. Тя изпусна портмонето си и докато се навеждаше да го вземе, загуби равновесие. Успя да се изправи облегната на стената и с олюляване тръгна нагоре. Входната врата я очакваше широко отворена. Тя пое дълбоко дъх и с престорена усмивка надзърна в жилището си. Съпругът й чакаше до вратата. Той рязко я дръпна за лакътя и я поведе към кухнята.

— Къде беше досега? — попита Майк и затръшна с крак вратата.

— Ох, имах малко работа — запелтечи тя с надебелял език.

— Какво?!

— Разпитвах един задържан. — Опитваше се да си придаде сериозно изражение. — Изморена съм, остави ме!

— Пий! — Сложи пред нея чаша с кафе и придърпа един стол за себе си. — Опитай се да изтрезнееш. Зная всичко, Лорийн.

— И какво знаеш? — зарови лице в шепите си тя.

— Говорих с Руни. Зная за стрелбата по момчето. Защо не ми каза? — Хвана ръката й през масата. Лорийн сви рамене и се опита да я издърпа, но той я стискаше здраво. — Защо не искаш да разговаряме, Лорийн?

— Няма нищо особено за разказване — отблъсна го най-после тя.

— Какво значи „нищо за разказване“? — Той стана от масата, защото се боеше, че в следващия миг ще я зашлеви. — Била си пияна по време на дежурство и наричаш това „нищо особено“?

— Не се оплаквам.

Сграбчи я за косата и рязко дръпна главата й назад.

— Убила си дете! — Лорийн не направи даже опит да се освободи и той я блъсна напред с отвращение. — Застреляла си го.

Тя кимна. Майк не можеше да разбере дали жена му изобщо е в състояние да мисли. Очите й блестяха, на устните й играеше странна усмивка.

— Уволнена си, разбираш ли поне това? Изритали са те от полицията. Руни ми каза, че са ти отнели значката.

Лорийн отново сви рамене.

— Добре, Майк. Ще си купя изкуствен маникюр, ще си накъдря косата и ще заприличам досущ на Тина Патерсън. Нали това искаш от мен? Това ли искаш от мен, питам? — Лицето й се изкриви от гняв. По него нямаше ни следа от срам или угризение.

— Иди да спиш, Лорийн! — тихо каза той.

 

 

Тя стигна залитайки до спалнята и се тръшна на леглото. Майк не си направи труда даже да я съблече. Затвори вратата след нея и тръгна към кухнята.

— Не помня, нищо не помня — хлипаше във възглавницата тя. — Той е мъртъв, мъртъв, мъртъв…

 

 

Лорийн започна следващия ден с чаша уиски, сякаш нищо на този свят не я интересуваше.

— Клин клин избива. — Вдигна чашата към седналия срещу нея Майк. — Срещу махмурлук.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Имаш предвид дали ще започна работа?

— Имам предвид дали ще те дадат под съд.

— Не зная.

— Според мен причината е Лубрински. Ти се промени откакто започна да работиш с него.

— Лубрински е мъртъв, за Бога!

Майк втренчено я наблюдаваше как долива чашата си, после рязко скочи и грабна бутилката от ръката й.

— Достатъчно, Лорийн! Часът е само девет и половина. Откога пиеш сутрин?

— Какво ти става, Майк? — Тя му подаде чашата си с изражение на погнуса, сякаш държеше нещо мръсно. Той грабна и нея. За миг изпита желание сам да си налее. — Исках само да пийна против махмурлук. Действа ми отпускащо. Напоследък бях много напрегната. — Той я слушаше онемял. — Нямам сериозни проблеми, просто напоследък не ми върви. А от миналата нощ не помня нищо.

— Убила си дете, Лорийн! — Той преглътна мъчително. — Уволнена си, отнели са ти званието. Никога вече няма да работиш в полицията.

— А-ха — отвърна тя, разглеждайки внимателно пръстите на краката си, сякаш разговаряха за времето.

— Ще говоря отново с Руни. Трябва да разбера дали възнамеряват да предявят обвинения към тебе и какви.

— Нима вече си говорил с него?

— Нали ти казах снощи? Да, говорих, иначе откъде ще зная цялата история? И замисляш ли се как ще реагира Дони, ако излезе в пресата?

— Дони ли? Какво общо има той с полицията?

— Той има много обши неща с мен. Знаеш, че ми е възложено важно дело. Какво ще си помислят колегите и клиентите ми, като научат, че не само си застреляла едно дете, а и че си го направила в пияно състояние?

— Това не им влиза в работата. — Тя се почеса безгрижно по бузата.

— Не им влиза в работата ли? — Майк затвори очи. — Мислиш ли, че пресата ще пропусне подобен скандал?

Лорийн запали цигара с треперещи пръсти.

— Помниш ли онзи хубав ден? — Гледаше го право в очите. — Аз не мога да го забравя, денят на твоето дипломиране. Най-хубавият ден в живота ми. Какво стана след това, Майк? Ти се промени. Чувствам се изгубена, сякаш не те познавам. Не ми харесва начинът, по който се променяш. От доста време те наблюдавам и зная, че не мога да ти попреча да станеш това, което си решил. Вече не сме същите един към друг. Ти обичаш кариерата си повече от мен.

Майк си наля два пръста уиски и го изпи на един дъх. Чувстваше, че губи почва под краката си. Всичко, към което се бе стремил през живота си, започваше да се руши.

— Абсолютно нищо не се е променило между нас. Аз те обичам. Винаги съм те обичал. Вярно, напоследък имах много работа, но и ти беше твърде заета. Предложих ти да напуснеш, но ти отказа. Мислиш ли, че не забелязвам колко напрегната работата ти? Защо вече не споделяш нищо с мен?

Лорийн коленичи и обви с ръце краката му.

— Искам да бъдем такива, каквито бяхме, когато нямахме нищо.

— Ти имаше работа и успешна кариера. Аз бях този, който нямаше нищо друго освен тебе.

— Работех денонощно, за да имаме дом и ти да получиш шанс в живота.

— Не си ли забелязала колко печеля сега? — Нежно я целуна по челото. — Вече не е нужно да работиш, а освен това пропускаш най-интересната възраст на децата. — Лорийн облегна глава на коленете му и той я прегърна. — Каквото и да стане, заедно ще преодолеем този момент.

Този ден те се любиха за първи път от много време. Вечерта Лорийн се зае с вечерята, но докато поставяше свещите, чувството за паника внезапно се върна. Започна както обикновено, с виденията на познати, близки лица — ту Лубрински, ту Лора Брадли, а сега и момчето. Едно момче бяга по улицата. Якето му има жълта лепенка на гърба. Само една глътка, колкото да превъзмогне страха и да прогони виденията! Една-единствена глътка, за да възвърне спокойствието си. Продължи да готви вечерята, като от време на време отпиваше от чашата. После започна да я долива.

Майк се върна едва след полунощ. Видя тържествено наредената маса и капките восък по покривката. В кухнята откри две бутилки от вино и една от уиски — и трите празни и изхвърлени в кошчето заедно с остатъците от вечерята.

Лорийн бе заспала с дрехите. Той внимателно изтегли покривката на леглото и нежно я загърна. Искаше му се да я събуди, за да й каже, че Дони му е предложил съдружие във фирмата. После обходи целия апартамент, събра всички бутилки с алкохол, които успя да открие, и ги изхвърли в шахтата. Едва когато си легна до нея, забеляза, че Лорийн държи в прегръдките си снимката на Лубрински. Майк се опита внимателно да я изтегли, но тя простена в съня си и се обърна на другата страна. Дали помежду им е имало само колегиално приятелство, или нещо много повече, питаше се той, но сънят го погълна.

 

 

На следващата сутрин Лорийн стана рано и приготви закуска. Майк я чуваше от спалнята как се смее и разговаря с децата. Когато влезе при тях, малките вече бяха готови за детската градина.

— Аз ще ги закарам днес. Ти остани да закусиш — каза Лорийн.

— Не, аз ще ги закарам — възрази той.

— Кога ще се върнеш довечера?

— Късно. Имам дело в съда. — Той излезе, без да я целуне за довиждане, и затръшна вратата след себе си.

Лорийн вече оправяше леглата, когато Майк позвъни, за да каже, че й е запазил час при лекар.

— Лекар ли? За какво ми е той?

— Скъпа, послушай ме! Той е светило и ти можеш да разговаряш с него за каквото пожелаеш. Приятел е на Дони.

— Нямам нужда от никакви психиатри — прекъсна го тя, — особено пък от приятелите на Дони! Нищо ми няма. Имам нужда единствено от малка почивка и ще бъда…

— Имаш нужда от лекар, Лорийн. Слушай, не затваряй телефона! — Не искаше да бъде груб, но не можеше да се овладее.

— Отговорът ми е „не“. — Гласът й бе леден, овладян и спокоен. — Не съм болна, разбра ли? Край. Ще се видим довечера.

Тя не се реши да позвъни в участъка, но редовно проверяваше дали не е излязло някакво съобщение във вестниците. Страхуваше се да не види името си в някое от заглавията. Боеше се дори да излиза и в следващите няколко седмици не напусна дома си. Сутрин, след като изпратеше Майк на работа, поръчваше продукти по телефона и се залавяше с домакинството, докато Рита доведе децата от градината. Играеше с тях, четеше им приказки, разказваше им смешни случки, после се залавяше с вечерята. Той знаеше, че жена му продължава да пие, макар тя да отричаше. Никога вече не я видя с чаша в ръка, макар че по-рано тя прекарваше часове наред пред телевизора с бутилка водка пред себе си. Вечер изглеждаше винаги трезва и спокойна, а през нощта той тайно обхождаше апартамента да търси празни бутилки. Бе предупредил и Рита да му съобщи веднага, ако види жена му с бутилка, особено в присъствието на децата. Искаше да се излъже, че кризата е отминала, и усилията му до голяма степен намалиха напрежението в отношенията им.

 

 

Няколко седмици по-късно Рита позвъни в кантората му.

— Моля ви, господин Пейдж, елате у дома. Не зная какво става. Оставила е децата сами и е изчезнала. Всичко може да се е случило.

По пътя за дома Майк караше като луд. Оказа се, че децата са били сами почти през целия ден. След като ги успокои, той помоли бавачката да остане при тях и излезе побеснял от гняв. Беше решен да намери жена си на всяка цена. След три часа напразни обиколки из града отново позвъни вкъщи. Рита плачеше. Лорийн се бе прибрала мъртвопияна.

Тя го посрещна олюлявайки се с цигара в ръка и с извинението, че е имала важна среща. Не чуваше и не разбираше какво й говори. Майк се опита да я хване, но при всеки негов допир Лорийн надаваше пронизителни писъци. После неочаквано утихна и го помоли да я прегърне.

На следващата сутрин му обеща, че повече никога няма да я види в това състояние. Бе зачервена от срам. Кълнеше се, че повече няма да сложи капка алкохол в устата си.

Той се стараеше да я разбере и да й повярва. Помоли Рита да не оставя жена му сама с децата, преди да се е прибрал от работа. Но сякаш нищо вече не можеше да помогне. Няколко пъти я разобличи, като й показа празните бутилки, които намираше скрити из апартамента. Лорийн отричаше, дори обвини Рита, че нарочно ги е оставила, за да я компрометира.

Майк усещаше, че е на границата на търпението. Опитваше се да я разбере. Представяше си как би се чувствал, ако е убил невинно дете и е загубил любимата си работа. Естествените чувства, които изпитваше в тези моменти на превъплъщение, бяха срам и вина, а Лорийн не показваше ни най-малки следи от едното или другото. Напротив, все по-упорито твърдеше, че причината за нейния провал е неговата успешна кариера.

— Ти развали всичко. Защо трябваше да се местим тук? Толкова щастливи бяхме в старото жилище. — Непрекъснатите й натяквания за жилището го караха да подозира, че умишлено го предизвиква да я удари. — Всъщност ти беше домакинята, Майк, а аз — мъжа. Обикалях улиците, защото трябваше да работя за двама, макар че гърдите ме боляха, подути от кърма, а през това време ти седеше вкъщи.

Каквото и да й кажеше, тя винаги изопачаваше думите му. Дори и да бе имал угризения за годините, през които жена му издържаше него и децата, грубите й оскърбления ги заличиха от паметта му. Отегчението и страхът, че ще го посрещне с поредния скандал, го отдалечаваха от нея и убиваха желанието му да се прибере вечер у дома. Но имаше и други моменти, в които, паднала на колене, Лорийн прегръщаше краката му, питаше го дали ще й прости и го молеше да я занесе на ръце до леглото. Дори и тогава обаче очите й оставаха сухи.

Накрая Майк не издържа и се срещна с приятеля на Дони. И имаше нужда да разкаже на някого поне част от мъчителното си ежедневие. Докторът го предупреди, че ако Лорийн не се подложи на лечение, ще го повлече със себе си. Посъветва го да я напусне и така да я принуди да отиде на лекар, но чувството му за вина и споменът за всичко, което бе направила за него, го възпираха. Реши се на един последен опит, когато намери дъщерите си, изплашени до смърт от вида на пияната им майка.

Най-после тя се съгласи и той я поведе, притихнала и трезва, към кабинета на лекаря. Консултацията продължи два часа, първо в присъствието на Майк, после само на доктора. Лорийн напусна кабинета триумфираща и възродена, дори го обвини, че напразно пръскал пари, защото, както и трябвало да се очаква, тя била напълно здрава.

На следващия ден той позвъни на лекаря. Оказа се, че жена му отказала всякаква медицинска помощ и дори не позволила да й вземат кръвна проба, настоявайки, че е в състояние сама да се приспособи към новия живот на неработеща домакиня.

Пиянството й обаче продължи, а с него растеше пропастта между двамата. Лорийн категорично отказваше да се подложи на лечение с твърдението, че макар и да пие, може да се контролира. Вече почти не излизаше от жилището. Тя все така криеше пълните бутилки от съпруга си и той все така ги намираше празни и скрити на най-невероятни места.

Шест месеца след уволнението Майк подаде молба за развод. Отказа се от всякакви претенции и прехвърли целия апартамент заедно с мебелировката на нейно име. Лорийн възрази на желанието му да вземе децата при себе си, но, от друга страна, това сякаш не я интересуваше. Остави й пет хиляди долара и издръжка от три хиляди месечно. Когато донесе за подпис бракоразводните документи, тя изглеждаше странно възбудена, сякаш не вярваше, че той ще доведе нещата докрай. Подписа ги, изчервена и усмихната.

— Лорийн, ти разбираш какво подписа, нали? — тихо попита Майк.

— Да — отвърна тя със смутена усмивка. Той я сграбчи в обятията си.

— Аз те напускам и вземам децата, ала обещай ми, че ще ми се обаждаш винаги когато имаш нужда от нещо! Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна. Ти имаш нужда от помощ, Лорийн! Защо не искаш да го признаеш?

Тя му помогна да си събере багажа и дори коленичи, за да закопчае куфара. Беше боса. Светлосинята дънкова риза подчертаваше още по-силно блясъка на русата й коса. Съкрушен, Майк с мъка преодоля желанието си да я прегърне и да я люби. Обземаше го лудост.

Патерсънови дойдоха да му помогнат за багажа. Децата мислеха, че отиват на екскурзия, и взеха да разпитват Тина за майка си. Нима след всички години, които бяха преживели заедно, мислеше Майк, бяха нужни само два часа, за да събере багажа си и да се прости с нея. Обземаше го лудост.

— Тина ще вземе децата в колата си. Искаш ли да им кажеш довиждане?

— Не, не искам да ги разстройвам. — Тя чуваше долу гласа на Джулия. Детето питаше дали ще ходят при баба и защо мама няма да пътува с тях. Тина я успокои, че мама ще идва често да ги вижда. После Дони извика, че всичко вече е в колата и могат да потеглят, а Майк му отвърна, че слиза след минута. Чу разтреперания глас на Рита, която се сбогуваше с Лорийн.

Майк влезе в кухнята. Лорийн вдигна чашата си, за да му я покаже по-добре.

— Мляко, само мляко, Майк.

— Не искам да тръгна, Лорийн.

— Не ми изглежда така.

— Обичам те.

Тя отметна назад кичур коса.

— И аз те обичам, Майк.

Нямаше нищо друго за казване. Той пристъпи и я прегърна. Лорийн склони глава на рамото му, както бе правила толкова пъти и той вдъхна аромата на лимони, свежия аромат на нейния шампоан. После нежно я целуна. Тя го гледаше с най-красивите ясни сини очи, които някога бе виждал, и кротко се усмихваше.

— Обещай ми, че ще отидеш на лекар.

— Всичко ще бъде наред, не се безпокой за мен.

 

 

Седнал зад волана, Дони Патерсън с тревога наблюдаваше как Майк бавно слиза по стълбите.

— Наред ли е всичко, съдружнико? Добре ли си? Майк влезе в колата и се изсекна.

— Чувствам се като мръсник. Тя не осъзнава какво става.

— Виж, момче — прегърна го през рамото Дони. — Преживял съм три развода и зная, че не е лесно. Слава Богу, свърши. Ще видиш как ще ти олекне. Тя има сериозни проблеми, които трябва да реши сама. Ти направи всичко, за да й помогнеш.

— Може би един ден пак ще се съберем — отвърна Майк.

— Господи Боже мой! — Дони стисна коляното му. — Ще прогледнеш ли най-сетне, Майк? Тя е алкохоличка. Ако не беше се разделил с нея, щеше да повлече и тебе. Щом отказва да се лекува, трябва да я забравиш и толкоз. Все едно, че е умряла. Повярвай ми, това е най-доброто, което можеш и трябва да направиш. Кажи си, че е мъртва, и ще ти олекне.

Майк кимна мълчаливо. Сърцето му се късаше.

— Обичах я — прошепна той със затворени очи.

 

 

Лорийн седна на дивана и започна да сменя каналите на телевизора. Вече нямаше нужда да крие бутилката и тя лежеше на дивана до нея. Най-после можеше да прави каквото поиска. Знаеше, че не заслужава обич и уважение, и се срамуваше, че няма сили да си пререже вените. А може би не заслужаваше толкова лека смърт? Беше съдия на самата себе си. Трябваше да се накаже сама.

Водката бързо свърши и тя тръгна да търси следващата бутилка. Вратите на спалнята и на полупразния гардероб зееха отворени. Водката се оказа скрита в кухнята. След като изпи и нея, тя тръгна към детската стая. После се отпусна в креватчето на Сали, притиснала до гърдите си почти празното шише. От възглавницата я лъхна ароматът на детето, сякаш я целуваше отдалеч. Лорийн се пресегна към другото легло и взе възглавницата на Джулия. „Рожбите ми, рожбите ми“ — шепнеше унесено, притиснала двете възглавнички до лицето си. Припомни си песничката за зайчето, която често пееше на децата си.

Приятна топлина се разля по цялото й тяло като пухкавото бебешко одеяло, с което я завиваха, когато беше малка. Или като онова, с което бе завила телцето на малката Лора. В този момент чу гласа му.

— Как я караш, Пейдж? — викна й Лубрински.

— Добре съм, колега — отвърна му на висок глас.

Нещо стегна гърдите й и тя сбърчи вежди. Кой крещеше така? Някой крещеше! Пронизително, ужасяващо, отново и отново. Скочи от леглото и хукна да бяга от стая в стая. Дивият вик я следваше. Тя падна, помъчи се безуспешно да стане на крака и започна да лази. Допълзя в спалнята и изведнъж видя в огледалото на тоалетката една друга жена, на колене като нея. Захапа пръстите си, за да спре дивия вой на жената. Да, тя беше тази жена, нейният вик изпълваше празното пространство. Но къде да избяга от себе си?

Той я гледаше усмихнат от нощното шкафче.

— Лубрински, помогни ми! — помоли го тя и притисна снимката до гърдите си.

— Разбира се, мила! — отвърна все така усмихнат той. — Пийни си още една глътка и после ще обиколим баровете.

— Дадено, Лубрински! С тебе и накрай света, кучи сине!

Нервен смях се изтръгна от гърдите й. Вече не изпитваше страх. Паниката постепенно я напусна и тя бавно дойде на себе си.

 

 

Това беше първата нощ, през която пиеше от самота. Не запомни нито бара, нито лицата на онези, с които излезе оттам. Не я интересуваха, а и те нямаха нищо против от време на време да ги нарича Лубрински. Много непознати, приличащи на него идваха и си отиваха. Зареди се безкрайна върволица от пиянски нощи, в които вече не се интересуваше дали Лубрински върви до нея. Искаше само водка, още и още, докато заглуши писъците на виещата в дома й жена.

От деня, в който Майк я напусна, тя се спускаше все по-надолу и по-надолу по спиралата на забвението. Измина дълъг и ужасяващо лесен път. Хората от баровете се отнасяха приятелски с нея, но крадяха парите й, подиграваха й се, използваха я. Когато парите свършиха, Лорийн разпродаде мебелите, а след тях и апартамента. Дебелата пачка банкноти я успокои за известно време, защото не трябваше да мисли как да намери пари за следващата бутилка, но не можа да прогони жената в синьо, която все така отчаяно викаше от мъка по някого.

Понасяше с безразличие подигравките на проститутки и сводници. По дяволите, колко такива като тях бе вкарала в ареста. Обиждаха я, унижаваха я, но Лорийн не обръщаше внимание на униженията, тъй като беше мъртвопияна. Само когато беше мъртвопияна, не чуваше онези ужасяващи писъци. Само тогава не забелязваше лигавите устни на мъжете, които я мъкнеха в квартирите си, и не чуваше детски гласове да припяват песента за бягащото зайче, онези тънички детски гласове, които преминаваха в писъци: „Бягай! Бягай! Бягай!“