Брайън Хейг
Частен сектор (31)

31

На телефонния ми секретар имаше три обаждания от Сай Бъргър. Все повтаряше да му се обадя при първа възможност и предположих, че има предвид възможност от моя страна. Пет пари не давах какво има предвид; щях да му се обадя, когато бъда готов. А не бях. Засега.

Освен другите ми нарастващи проблеми, фирмата заплашваше мен и Джанет с обвинения, които можеха да ни докарат лишаване от адвокатски права и дори затвор. Но фирмата се нуждаеше от моя подпис върху ревизионния акт, което представляваше средство за натиск, макар и ограничен. Сигурно имаха резервен план — да накарат някой послушен сътрудник да се подпише. Но цяла тумба счетоводители бяха видели всекидневното ми участие в ревизията, а правните тънкости трябва да се спазват, тъй че се налагаше послушният сътрудник да повтори цялата процедура стъпка по стъпка, а крайният срок едва ли щеше да мръдне по-далеч от петък. За момента аз представлявах далеч по-удобно, почти незаменимо решение.

Позвъних на Сай, разменихме си няколко измъчени любезности и накрая той попита почти безгрижно:

— Е, Шон, тежко утро имахме, а?

Искаше ми се да отговоря: „Не, вие имахте тежко утро“, но беше тъй очевидно, че предпочетох да премълча.

Дългото мълчание подсказа на Сай, че по тоя път няма да стигне доникъде. Накрая той каза:

— Мисля, че топката е в твоята половина.

— Тоест питаш на каква цена ще подпиша акта?

— Няма да го усуквам. Точно това се питахме.

— Невинен съм и искам да изчистя името си.

— Добре. Харолд ти каза, че ще имаш тази възможност.

— А Хал намекна, че ще ми видят сметката по бързата процедура.

След миг мълчание Сай каза:

— Хал страшно милее за фирмата. Понякога има склонност към мелодраматизъм.

— Това да не е някакъв нов синоним на „задник“?

Сай се изкиска.

— Всичко ще бъде честно, Шон. — И обеща: — Имаш думата ми.

— Но проблемът си остава, нали?

— Какъв проблем?

— За да докажа невинността си, трябва да вляза в сървъра.

— О… Разбирам какво имаш предвид.

— И ще ми трябва някой от компютърните специалисти, за да ме ориентира из базата данни.

— Дори ако можех да го позволя, вече е късно. Утре трябва да представим ревизионния акт в Министерството на отбраната.

— Няма страшно. Ще работя цяла нощ.

След дълга пауза той каза:

— Добре. Но трябва да присъства и Хал.

— Не. Хал ще си получи на сутринта разпечатка от сървъра. Не забравяй, сървърът вижда и помни всичко.

Той осъзна, че цената е съвсем ниска, и каза:

— Бива.

И тъй, един час по-късно излязох от луксозния асансьор на седмия етаж, където в лабиринта от тесни килийки беше натъпкана цялата фирмена администрация, с изключение на мистър Свинско око. Сай бе казал, че ще ме чака компютърна специалистка на име Черил, и наистина до автомата за вода седеше мършава негърка на около четирийсет години, забила нос в най-новия брой на „Гламър“. Изобщо не приличаше на компютърен плъх, а на изтерзана и грохнала многодетна майка от предградията, но сигурно в занаята ги има всякакви.

Представих се и тя веднага заяви възмутено:

— Оставила съм детето при майка си и не искам да вися тук цяла нощ.

— Ако си знаеш работата, няма да висиш.

— Знам я. — Тя ме огледа от глава до пети и попита: — Е… какво искаш да видиш?

Обясних, че файловете на Лайза Мороу са били изтрити и трябва да проверя дали има запазени копия някъде из търбуха на сървъра.

— Много ясно, че има — уведоми ме тя, после тръгнахме заедно през лабиринта и накрая криво-ляво се сместихме в нейната килийка.

Черил се тръшна на стола, натрака няколко команди, после посочи съседния стол и нареди:

— Сядай. И си дръж устата затворена. Мразя да ми досаждат, когато работя.

Нямах нищо против. Вдигнах от стола куп наръчници, сложих ги на пода и седнах. Черил усърдно тракаше и по екрана непрестанно примигваха дълги колони с неразбираем кодиран текст. Личеше, че е много ядосана.

— Как й беше името? — попита тя.

— Мороу… Лайза Мороу.

Черил кимна.

— Русата мацка от армията, дето работеше горе?

— Аха.

— Чух, че умряла.

— Всъщност беше убита.

— Ааа. Казват, че била свестен човек. — Тя огледа екрана и попита: — Какво те интересува?

— Електронната поща на Лайза, да речем, за последните три месеца.

Тя продължи да трака.

— Всичко се съхранява две години.

Гледах какво прави. Донякъде завиждам на хората, разбиращи как работят тия коварни машинарии, но категорично не бих желал да съм на тяхно място. Повечето програмисти са смахнати. Когато бях малък, ни предупреждаваха да не стоим много близо до телевизора, иначе щели да ни пораснат косми по дланите… но може и да бъркам нещо. Днешните майки пък предупреждават хлапетата, че от много седене пред компютъра ще затъпеят.

Най-сетне Черил каза:

— Мамка му! Виж каква стана тя.

— Каква?

— Барикадирали са я отвсякъде. — Сигурно съм изглеждал малко объркан, защото тя поясни: — Защитено е с парола. Еднослойна защита, но добра, много сложна.

— Какво означава това?

— Че някой не иска да надникнем вътре.

Вгледах се в екрана.

— Няма ли начин да го отворим?

— Да го хакнем.

— Тъй ли му казвате? И как ще го направим?

— Нищо няма да правим. — Тя завъртя стола и ме погледна. — Администраторът на сървъра ще оправи нещата… утре.

Някакво тъничко гласче от дълбините на мозъка ми попита:

— И кой е той?

— Мистър Мериуедър.

Ама че изненада! Всъщност изобщо не бях изненадан, затова реших да рискувам и попитах:

— Приятели ли сте с него?

— С онзи дебелогъз тъпак? На тоя етаж няма негови приятели.

И тази новина не ме изненада.

— Черил — казах аз, — много е вероятно нещо от тази база данни да докара неприятности на мистър Мериуедър. Може дори да го уволнят. Но утре сутрин той ще разбере от разпечатките, че сме се опитвали да влезем във файловете на Лайза, и може би ще намери начин да ги блокира завинаги.

— Това си е твой проблем. Искаш ли да чуеш какъв е моят? Оставила съм детето при майка си.

— Ще му купя чисто ново колело, бейзболна ръкавица, каквото кажеш.

Тя задълго се вгледа в монитора. Накрая каза:

— Въздушна пушка. Това иска.

— Дадено.

Качих се по стълбището на горния етаж, опитах се да направя две чаши еспресо, но машината пак ме обърка и трябваше да се примиря с две нормални кафета. После слязох долу и кротко седнах да гледам Черил в действие. На всеки десетина минути от гърлото й изригваше наниз сочни ругатни. Не вярвах да са израз на оптимизъм.

Работата започна в десет, а към единайсет ми се стори, че зърнах по устните й едва доловима усмивка. Вече наближаваше полунощ, когато тя промърмори:

— Еее, най-сетне. — Облегна се назад, зарови пръсти в косата си и заяви: — Мамка му, страхотна съм.

На екрана изникна дълъг списък с имейли.

— Може ли? — попитах аз.

Тя стана от стола и каза:

— Отивам да пишкам. Гледай да не объркаш нещо.

Започнах от най-старите текстове и тръгнах напред. Проверявах дали са влизали материали по двете дела и дали е пращано нещо до бостънската прокуратура. Съвременните млади служители като Лайза вършат голяма част от работата си по електронен път. Аз съм по-старомоден, с други думи, технологичен невежа. Но дори ако уменията ми се простираха отвъд натискането на копчето за включване и изключване, пак бих предпочел личния контакт или разговора по телефона, защото едно трепване на лицето или една натъртена дума позволява да се досетиш за премълчаното, което често е по-важно от казаното. Лайза бе пращала и получавала до сто съобщения дневно.

Чувствах се разстроен и дори малко печален, докато ровех из пощата на една скъпа, но мъртва приятелка. Късчета от нея — умът, топлината, взискателността и остроумието на Лайза — излитаха към мен от екрана. С мъка потиснах едно-две дълбоки вдишвания.

Половината имейли бяха до други сътрудници и засягаха фирмени дела — от текущата работа до елементарни административни въпроси. Аз познавах едва неколцина от адвокатите във фирмата. Повечето имена не ми говореха нищо.

По двайсетина и повече пъти дневно Лайза бе пращала имейли на приятели, съдружници и клиенти извън фирмата. Разпознах имената на неколцина офицери от военната прокуратура. Тя имаше много приятели и държеше да запази връзката с тях — разменяха си шеги и забавни случки, но най-често се ограничаваха с кратки весели бележки, модерният вариант на въздушна целувка.

Черил се върна от дамската тоалетна с две чаши еспресо. Седяхме, отпивахме по малко и бъбрехме, докато отварях съобщенията едно след друго, търсейки нещо странно или подозрително. Към много от тях имаше приложения; усърдно отварях и тях в случай, че досиетата са вмъкнати по този начин.

Забелязах няколко съобщения до Джанет и, разбира се, отворих и тях. Нямаше нищо особено лично, макар по сърдечния, топъл тон да си личеше, че Лайза и Джанет са сестри в пълния смисъл на думата. Лайза описваше на Джанет как е минал денят, Джанет пък й разказваше за роднините и за няколкото общи приятели, а в едно от последните съобщения Лайза обещаваше някаква пратка да пристигне в най-скоро време. Проверих датата — две седмици преди смъртта на Лайза. Мислено си отбелязах да питам Джанет за пратката.

След още трийсетина минути разните му там Джак, Хари, Барбара, Мери и прочие почнаха да се сливат в една огромна, размазана мозайка от приятели. Веднъж-дваж усетих в главата си някакво странно прещракване, докато четях поредния текст. Но си оставах само с прещракването.

Към един и половина Черил похъркваше, свита на стола. Бях стигнал до съобщение от Лайза до [email protected] със следния текст:

„Скъпа А., утре в седем сутринта те чакам в «Старбъкс» за пратката.

Твоя Лайза“.

Следваше вест до [email protected] за някаква клетвена декларация… и изведнъж в главата ми задрънча тревожен сигнал.

Върнах се на предното съобщение и се зачудих какво ме смущава. Обмислих едно… друго… и нищо.

Продължих напред и след още сто двайсет и две съобщения видях едно, изпратено до [email protected], което гласеше:

„Скъпа Дж., благодаря от сърце за идеите и преценката. Утре вечер ще доставя пратката в апартамента ти.

Твоя Лайза“.

Бим-бам, бим-бам! Какво? Отново огледах текста. При всички останали съобщения Лайза използваше пълното име на получателя, без съкращения. Всъщност не, имаше още едно съкращение — А. Върнах се на А., после пак прескочих на Дж., повторих още няколко пъти… и готово!

Плеснах се по челото с такава сила, че Черил подскочи на стола.

Нямах представа какво означават посланията на Лайза, всъщност пет пари не давах какво означават — важна бе само връзката.

Дж. е Дж. Беше Джулия Кътбърт от „Джонсън енд Сматърс“. Колкото до А. — тя беше Ан Каръл от Комисията по ценните книжа и борсите.

Просто като две и две. Пред мен бяха втората и четвъртата жертва на убиеца от Лос Анджелис.